Отплата

Младенчо вървеше през гората, яхнал обичната си сива магаричка. Краката му висяха над няколко сухи корена от храсти, привързани от двете страни на самара. През деня ги изкопаха с майка си от тяхната нива. Майка му се върна в село по-рано, а той остана да привърши и отнесе дома корените.

Притъмняваше; достраша го. Наоколо из гората се мяркаха черни сенки. Младен потупваше магаричката по шията и я подканваше да бърза. Но животното едвам се крепеше надолу, по стръмната горска пътечка.

Изведнъж момчето трепна. На двадесет крачки пред него нещо се чернееше на пътеката и шумеше.

„Дали не е мечка, или някой вълк?“ - помисли си Младенчо и зъбите му затракаха от страх. Но магаричката продължаваше да върви спокойно и той се надигна и погледна по-спокойно: „Не, не ще е мечка, а нещо черно полека се търкаля надолу“ - помисли той.

А когато приближи, разбра, че по пътеката слизаше някой, натоварен с връзка сухи дърва. Беше една жена. Младенчо я позна - стринка Гина от горната махала.

- Добра стига, стрино Гино! - поздрави радостно момчето.

Жената спря и го загледа.

- Дал ти бог добро, синко! Ами ти кое момче си?

- Младен, на вдовицата Дуна - отвърна момчето и скочи от магарето.

- Дай, стрино, да натоварим дървата!

Младенчо вдигна сухите пръчки, метна ги върху своите и подкара добичето.

- Че защо си се натоварила толкова? - попита я той.

- Ех, чедо, зима е. Коледа иде. Утре може да падне сняг. Ами тогава?

В селото стигнаха съвсем по тъмно. Жената поиска да свали и понесе пак на гръб дървата, но доброто момче я възпря:

- Недей - рече й то, - ще ти ги откарам чак до вас; защо ще се мъчиш? Уморена си.

И той откара и стовари дървата пред пътната й врата. Горката жена не знаеше как да му благодари.

- Много здраве на майка ти - тя ми е другарка от моминство! - извика жената подир него. - Да си жив и здрав!

След два дена заваля сняг. А на Коледа валя два дни подред. Хора и добитък едва изгазваха из дълбоките преспи.

Утринта на празника стрина Гина се премени и ходи на църква. На връщане по една тясна пътека тя застигна малко момче с кобилица през рамо и пълни котли с вода. Детето едва крепеше котлите и с мъка пристъпваше по хлъзгавата пътека.

Жената го отмина, извърна се и що да види: пред нея беше сам Младенчо!

- Бре, сине, ами къде е майка ти? Защо ти сам носиш котлите?

Момчето я погледна:

- Мама е болна - отвърна то нажалено и пристъпи напред. Но жената пресегна и вдигна кобилицата от рамото му.

- Дай - рече тя, - не е твоя работа кобилица да носиш; тръгвай след мене.

Стринка Гина отнесе котлите чак в къщи. Болната вдигна глава от леглото и се зачуди, като видя старата си приятелка. Гостенката й каза няколко добри думи, па се разшета, стъкна огън на огнището, тури гозба и излезе да потърси някакъв цяр за болната.

Така тя идва няколко дни, докато Младенчовата майка се приповдигна от леглото.

- Сестро, тъкмо навреме доде! - каза болната жена на старата си другарка.

Но стринка Гина се засмя:

- Младен, Младенчо ме доведе, доброто ти дете…

И тя едва сега й разказа какво беше се случило в гората.

Младенчо също беше там и гледаше срамежливо към пода. Майка му, като чу какво е направил, простря ръце и го прегърна, ала нищо не можа да каже, защото гърлото й бяха задавили радостни сълзи.


Георги Райчев