Орачът и мечката

Един селянин орал нивата си край гората. Изневиделица от
гората излязла една мечка и се упътила към орача.
– Чичо – изръмжала мечката, – искаш ли да орем заедно?
– Защо да не искам – отвърнал селянинът, разпрегнал единия
вол и на негово място зажеглил мечката. Почнал да я боде с остена,
за да върви по-бързо. Цял ден орали. Набраздил нивата.
На другия ден мечката рекла:
– Хайде пък сега да посеем жито!
– Да посеем – отвърнал орачът и докарал от житницата си един
чувал зърно. Почнали да сеят. Орачът пръскал житото, а мечката
влачела трънената грапа.
Преминала зимата, настанала пролетта, пекнало лятото. Орачът
отишъл в гората, намерил съдружницата си в мечата дупка и викнал:
– Бабо мецо, нашата нива узря, ела да си поделиме житото,
нали сме съдружници.
– Ида! – изскочила мечката и се навървила подире му.
Като стигнали на нивата, мечката се изправила, разгледала
правите жълти стръкове, изкривените надолу натежали класове, дълго
се чудила какво да вземе и най-сетне отсякла:
– Аз ще вземе долното, а пък ти – горното!
– Тъй да бъде! – зарадвал се селянинът и поженал храната.
Навързал житото на снопи, овършал, го, отвял го и направил от
житото една малка купчина, а от сламата изкамарил голяма купа.
– Малката купчинка е моя, а голямата купа за тебе – рекъл той
на мечката и пренесъл зърното в житницата си.
Мечката приближила до купата и захванала да рови сламата.
Ровила, ровила и като не намерила нито едно зърно, тежко
въздъхнала:
– Излъга ме ти, но до лято аз ще взема горното, а пък ти –
долното!
– Тъй да бъде, няма да се караме, нали сме съдружници –
усмихнал се селянинът и се прибрал в къщи.
Дошла втората пролет. Орачът впрегнал мечката, изорал нивата
и посадил картофи. Щом заесенило, мечката се развикала:
– Горното е мое!
И почнала да скуби картофените стъбла. До едно ги изскубала. А
орачът изровил картофите, прибрал ги в чували и ги натоварил на
колата си.
– Пак ме излъга! – кипнала мечката, изправила се на задните си
крака, разперила големите си лапи и посегнала да сграби съдружника
си – ще го яде. Той се дръпнал уплашен.
Тъкмо в тоя миг измежду храстите подала муцунката си една
лисица. Мечката съзряла лисицата й си помислила: „Защо да не изям
и лисицата? Няма да ми дойде много.”
– Повикай лисицата при нас! – заповядала тя на селянина.
Селянинът се провикнал:
– Кумичке, кумичке, я ела насам!
– Не смея – отвърнала лисицата.
– Защо? – попитал селянинът.
– Защото ме е страх от мечката. Мечката се вдървила и тихичко
проговорила:
– Кажи й, че не съм мечка, а чер пън. Селянинът повторно се
провикнал:
– Ела, кумичке! Туй дето го виждаш, не е мечка, а чер пън.
– Щом като е пън, мушни го в чувала! – казала лисицата.
А мечката се обадила тихичко:
– Мушни ме в чувала!
Селянинът изтърсил картофите от едина чувал и наврял вътре
мечката надолу с главата.
– Ха сега – добавила лисицата – завържи чувала с въжето.
Върза ли го здраво?
– Вързах го! – отвърнал селянинът.
– Ха сега пък вземи секирата и бухни мечката по главата!
Селянинът грабнал секирата и – тупа-лупа – утрепал мечката.
След туй поканил лисицата да се качи на колата, откарал я в
село и я пуснал в курника – да си избере най-тлъстата кокошчица за
награда.