Огърлицата на гмуреца

Жрецът седял натъжен с лице, обърнато към ярките лъчи на следобедното слънце и неслучайно. Искрящо синьо небе обгръщало ухаещата гора. Било времето на Луната на цветните листа. Широколистните дървета тук-там били шарнати с алено, медно, оранжево-червено и светлокафяво. Трепетливите листенца на брезата блестели като лъснато злато, отразяващо меката, златиста светлина на слънцето, а черните конуси на хвойната и боровете се извисявали към небето току зад селото на ирокезите. Сякаш позлатен, един орел се носел в безоблачното небе над тях, но жрецът не следял чудния му, безметежен полет. Усещал топлото докосване на лятото по лицето си. Чувствителните му уши долавяли и най-малкото шумолене на горските диви същества, но очите му не ги виждали. Жрецът на име Тъмна нощ бил тъжен, защото бил сляп. Както си седял на прага, чул гласа на сприхавата си жена. С постоянните си роптания тя още повече усилвала мъката му.

— Защо ли не седнеш да тъчеш одеяла и да правиш стрели като другите мъже, които живеят в нощните сенки? — гълчала тя. — Щяхме поне да ги разменяме срещу храна и кожи. И нямаше да знаем що е глад и студ, когато запрелита сняг. Сега хората ти плащат малко за твоите съвети като жрец. Казват, че знаеш нещата само по четири, а четири не може да бъде силна медицина[1], не може да лекува болките им. Само това мислиш и казваш: четири. Хората вече ти се смеят, като им речеш: „Когато бухалът избуха четири пъти, потърси сок от смерч против кашлица“. Или „сложи четири бели камъчета върху червената скала до езерото на четвъртия ден“ — безмилостно се присмивала тя.

Тъмна нощ я чувал, но всичко търпял.

— Четири е знакът на моята магия — казал й той. — Научил съм го в съня си, когато ми се явиха тайният тотем и магическото животно.

— Ами защо не повикаш твоя тотем да ни помогне? — запитала жена му.

— Има време — обещал търпеливо той.

Едва когато чул пресекливия смях на гмурец откъм близкото езеро, тъгата изчезнала от лицето му. Усмихнал се и заслушал, а устните му се раздвижили в неизказан отговор на дивия зов.

Разноцветните листа окапали. От север задухал силен вятър. Дошла зима.

Страхът от глад пропълзял като мъгла в сърцата на хората. Черен облак от страх надвиснал над къщите на племето. Ловът се влошил още преди да дойде Снежната луна. С идването на снега станало още по-лошо. Групи ловци се връщали в селото с едни и същи думи: не се намират нито животни, нито птици. Самотните трепери, най-добрите в племето, не донасяли никакъв дивеч, дори след продължителни, студени дни на преследване. Тогава вождът изпратил с мъниста и оръжие своите младежи до съседните племена, за да ги заменят за храна. Те се върнали със същата стока, която били взели със себе си. Приятелските съседни племена също напразно търсели храна. Нямали в излишък. По времето, когато в тъжното небе изгряла Луната на глада, нямало никаква храна.

Една леденостудена нощ, буден в къщурката си, Тъмна нощ чул четири пъти дивия, пресеклив, предупредителен зов на гмурец, прелитащ над дома му. За миг жрецът задрямал и засънувал. В тревожния си сън пред погледа на неговата мисъл минало видение на мъка, глад, опасност и смърт. През целия сън дочувал само неземния креслив, див и настървен вой на вълци, които все повече се приближавали. Събудили го четири силни, натрапчиви присмехулни писъци на гмурец. Сънят внезапно го напуснал, но видението останало в главата му. Страховитият, настървен вой на вълчи глутници и четирите предупредителни писъка на гмуреца все още витаели в ума му, когато нощта си отивала пред настъпващата зора.

Когато слънцето изгряло, жрецът се отправил пипнешком към къщата на съвета. Вътре вождът на групата водел съвет с племенния жрец и с най-мъдрите мъже на племето. Тъмна нощ застанал пред тях.

— Ето как ще бъде — предупредил ги той. Разказал им за съня си и за предстоящото нападение от вълчи глутници след четири дена. Хората от съвета мълчаливо му се присмели.

— Ако не бяха сенките на глада в сърцето ми, щях да се изсмея — заявил племенният жрец. Мъдреците се усмихнали със съжаление, но не казали нищо.

Когато чули предупреждението на Тъмна нощ, хората от селото го взели на подбив. Престанали да го уважават и да се боят от силата му на жрец и лечител. Сочели го с пръст и се опитвали да забравят глада в безмълвния си присмех.

В края на четвъртия ден, докато нощта разстилала тъмното си, обсипано със звезди одеяло над селото, присмехулците чули свирепия вой на вълците. Страх плъзнал като огън в душите на хората. Били изпълнени с ужас, мълчаливи и зашеметени, докато свирепите, прегладнели вълчи глутници приближавали към тях. Същата нощ гладните зверове нахълтали в селото. Разкъсали мъже и жени и отвлекли деца, преди хората да успеят да ги прогонят с огън и стрели. Всяка нощ кръвожадните вълци нападали и дни наред дори най-смелите воини се боели да излязат на лов извън селото.

Тогава вождът изпратил племенния жрец при Тъмна нощ и го помолил да дойде в къщата на съвета. Той тутакси се подчинил на своя вожд и тръгнал по добре отъпканата пътечка през дълбокия сняг към мястото на срещата. Този път отчаяният вожд и неговите съветници не се присмели на Тъмна нощ.

— Помогни ни — замолил вождът, докато насочвал слепия жрец към почетното място до него. — Кажи ни какво да правим. Мъдреците разправят, че имаш вълшебен лък. Стрелите, изстреляни с този лък, казват те, винаги улучват. Ако довечера вълците отново дойдат, дай го на най-добрия ни стрелец.

— Никой, освен мене не може да опъне този лък — заявил Тъмна нощ, — но ако младежите ми донесат много ловни стрели довечера, аз ще го опъна.

— Ще получиш всичките ни ловни стрели — обещал вождът. Наредил воините и младежите начаса да занесат в къщата на Тъмна нощ най-хубавите си стрели. Жената на жреца ги приела. Сега тя била горда със своя сляп мъж, когото подигравала преди идването на снега.

През нощта вълците отново ги нападнали. Тъмна нощ, облякъл най-хубавите си ловни дрехи, обикалял селото. Носел своя голям вълшебен лък, воден от един прочут воин, който държал много стрели, но без лък. Щом Тъмна нощ дочуел идването на вълк, бързо поставял стрела на тетивата, насочвал острието й по посока на звука и опъвал лъка. Песента на тетивата профучавала в тъмнината, а изсвирването на пернатата й ос всеки път завършвало със смъртен вълчи вопъл. Свирепото ръмжене на гладните зверове раздирало нощната тишина. С проблясващи очи вълците се нахвърлили един връз друг с опръскани от кръв челюсти, за да разпорят телата на събратята си, повалени от лъка на Тъмна нощ. Стрелите, пуснати от една неуморна ръка, продължили да излитат от лъка, докато бледите пръсти на утрото се прокраднали между стволовете на дърветата. Тогава вълците побягнали, оставили след себе си множество едри, сиви тела, разпънати върху аленеещия от кръв сняг. Изгладнелите жители на селото се нахвърлили като гарвани върху избитите зверове, а пред къщата на Тъмна нощ се натрупал висок куп подаръци. От тази нощ нататък, чак додето снеговете отминали, за да дадат път на пролетта, лъкът на жреца често зазвънявал в услуга на хората. После отново се появила тревата, елените, другите животни; птиците се завърнали по тези земи и хората отново заживели щастливо.

Късно през една окъпана в слънце привечер Тъмна нощ седял пред хубавата си нова къща, която благодарните хора му построили. Усмивка озарявала лицето му и той сякаш се вслушвал в нещо. Ясно и силно, откъм далечното езеро се понесъл непознат, вълнуващ вик на гмурец.

Четири пъти пресекливото уа-ху-у-у-у-у се сливало с лазурната пролетна песен на ухаещата гора. Още веднъж Тъмна нощ облякъл най-хубавите си кожени дрехи. Около врата си сложил най-ценната си вещ, огърлица от блещукащи, снежнобели мидени черупки. Отказвайки помощта на мнозина протегнати ръце, той поел пипнешком от дърво на дърво към вика на гмуреца и езерото. Когато викът прозвучал точно пред него, жрецът се хванал за тънкото стебло на бяла бреза и протегнал напред пръста на обутия си в мокасин крак. Докоснал мекия, жълт пясък на ръба на езерото. Залязващото слънце, което не можел да види, потъвало в пламтящ прелестен атлаз върху спокойните води на обвитото в сребриста мъглица езеро. Изненадващият вик на гмуреца разкъсал тишината. Никога преди Тъмна нощ не бил чувал този повик тъй силно, тъй ясно и близко. Разтреперан, жрецът заговорил:

— О, татко гмурец, моя тотемна птицо, имам едно желание, което моето сърце те моли да изпълниш.

— Говори, сине мой, да науча твоето желание — отвърнал плътен, мелодичен глас.

Думите идвали толкова отблизо, току изпод краката на Тъмна нощ, че той се стреснал. Успял да промълви:

— От много, много луни живея в тъма, по-дълбока от най-тъмната нощ. Моля те, нека очите ми да видят чудесата, които мога само да усещам.

— Вярата те е накарала да се надяваш. Вярата ще те накара да прогледнеш, сине мой. Ти беше търпелив. Покачи се на гърба ми и хвани здраво крилата ми.

Изненада, страх и силна надежда нахлули в сърцето на Тъмна нощ, докато правел както му било казано. Вкопчил се здраво в крилата на гмуреца и голямата птица се гмурнала. Изведнъж жрецът усетил как студените води на езерото мият незрящите му очи.

Когато стигнали отсрещния бряг, гмурецът излязъл на повърхността.

— Дойде ли светлина в очите ти, сине мой?

— Не, татко гмурец, всичко е още черно.

— Дръж се здраво — предупредил гласът.

Отново гмурецът леко се гмурнал под повърхността и заплувал към отсрещния бряг. Когато стигнали, Тъмна нощ чул същия въпрос.

— Още не, татко гмурец, но сякаш виждам нещо сиво.

Когато прекосили езерото за трети път, гласът отново попитал:

— Дойде ли светлината?

— Да, татко гмурец, сега мога да виждам, макар и неясно.

Отново гмурецът предупредил жреца да се държи здраво и отново се гмурнал. Още веднъж водата бързо преминала през отворените очи на Тъмна нощ.

Когато гмурецът задал въпроса за четвърти път, жрецът застанал на мястото, откъдето за първи път чул силния смях на гмуреца. Погледнал надолу и ясно видял огромна птица, която се носела леко като перо по повърхността на езерото точно пред него. Тъмна нощ протегнал ръце към небето с длани нагоре, в знак на сърдечна благодарност.

— Татко гмурец — задавен от радостно вълнение викнал той. — Мога да виждам! Как да ти благодаря?

После, бързо като спускането на сокол, той разбрал. Ще даде на гмуреца най-голямото си съкровище, свещената си огърлица. Разтрепераните пръсти най-сетне разхлабили безценния гердан. С две трескави ръце, протегнати напред, той пуснал наниза от лъскави бели миди около главата на гмуреца. Когато той изправил шия, трептящата снежнобяла якичка се плъзнала по смолисточерните пера. Сякаш приказна огърлица заблестяла на шията на птицата. Няколко мидички изпопадали от гердана и останали да искрят по черния гръб и крилата на гмуреца. Птицата повдигнала дългата си черна човка към небето. Четири пъти клокочещият й смях изпълнил здрача с музика на див възторг.

Сърцето на жреца се зарадвало, когато видял как прекрасният миден гердан се превърнал в бляскава огърлица от трептящи пера, бели като перестите, пухкави снежинки.


Бележки

[1] Медицина е понятие, което индианците използвали освен в прекия смисъл и като магия, вълшебство и др. — Б.пр.


Племето Ирокези