Новодомци в гората

Наесен селяните подпалили стърнищата да подготвят нивята за нова оран. В
туй време недалеч един вол кротко си пасял. Подухнал насреща му лек ветрец и довял
дим от стърнищата. Волът го подушил и се уплашил: помислил, че земята се е
подпалила.
Бягал, бягал, ето ти насреща едно магаре.
- Стой, бре Сивчо, защо тичаш като пощръклял? - попитало го то.
- Бягай да бягаме, Клепоушко, че земята се е подпалила!
- Ау-у! Да бягаме тогава заедно, да се спасяваме.
Магарето свило уши и запрепускали двете добичета. Бягали, бягали, а насреща
им - куче и котка. Питат:
- Къде сте се разбързали, приятели?
- Спасявайте се, защото земята се е подпалила!
- Тъй ли? - И ние ще бягаме с вас - рекли двете животинчета и затичали
подире им.
Бягали, що бягали, среща ги един петел.
- Накъде, бе братя, сте се понесли? - попитал.
- Бягай, Петльо, да бягаме, че земята се е подпалила, да не изгориш и ти!
- Щом е тъй, и аз ще бягам с вас.
И продължили петимата тичешком. Стигнали със сетни сили до една гора.
Седнали до едно поточе да починат и да решат какво да правят по-нататък. Волът,
който бил най-стар и най-много ум събрал, рекъл:
- Усещам, приятели, че скоро зимата ще дойде; ще навали сняг и ще загаси
огъня в полето. Ала тогава пък ще свие голям студ. Затова трябва да си построим
колиба, да съберем храна, та да прекараме зимата на топло и сити.
- Право говориш! Тъй да сторим! - съгласили се всички.
Хванали се петимата бегълци на задружна работа: волът съборил няколко
дървета и заедно с магарето ги пренесъл на избраното място; изплели с клоните
стените на колибата, с опашката си кучето добре ги измазало с кал; сетне котката
натрупала върху покрива мъх и шума, па не забравила да ги притисне с камъчета и
пръст, за да не ги отнесе вятърът.
А през цялото време петелът подскачал насам-натам, командвал, давал съвети
като същински майстор и началник. И ето че не минало много време, издигнали сред
гората къщичка за чудо и приказ - измазана, подредена, няма зирка, ни прозирка,
откъдето да нахлува студ.
Като завършили тази важна работа, заловили се за друга - не по-малко важна:
да се запасят със зимнина. В единия ъгъл струпали камара сено за вола, в друг -
тръни (че нали магарето много ги обичало!), събрали разни семена за Петльо. Кучето,
което било добър ловец, си приготвило зайча пастърма, а Маца наловила риба и си я
изсушила?
* * *
Така, преди още да задухат виелиците, петимата приятели насядали край
огнището на сладки приказки и разговорки. И ето че неусетно дошла зимата.
Вечерта срещу Нова година новодомците си наредили добра трапеза, както му
е редът навред по света. Яли, пили, развеселили се и викнали да пеят: волът на
дебело - му-у, магарето на високо - ай-ай-ай, кучето - джаф-джаф, котката - мяу-
мяу, пък петелът кукуригал и пляскал с крила - управлява, значи, хора.
Екнала гората наблизо и надалеч. Дочула Кума Лиса веселите песни и нали си е
много любопитна, запътила се да узнае каква е работата - дали някъде не се е
вдигнала сватба, че и тя да се пооблажи. Тихо-тихо се промъкнала до горската
къщичка, надзърнала през дупката на ключалката и видяла сладкогласните певци.
Разбира се, най-много и се харесал петелът, не само задето бил толкова гласовит, ами
защото като се охранил, перата му се изгладили, из лъскали… А бе, какво да говорим?
С една дума - хубавец!
Лисана си преглътнала слюнката, замислила се как и тя да отпразнува сито и
весело новогодишната нощ. Разбрала, че с малката си сила нищо не може да стори,
затова тръгнала да дири помощ. Скоро подушила миризмата на кум Вълчан - той
вонял отдалече, защото откакто майка му го била родила не се бил къпал. Тръгнала
кума Лиса бързешком по дирите му и го настигнала на една поляна - трака със зъби,
настръхнал, зъл и гладен, насреща му да не излизаш.
- Куме - задъхано издумала тя, - да знаещ само какво месце съм намерила!
Можем много весело да посрещнем Новата година.
- Кажи бърже къде, кумице! Защото, както съм гладен, и на теб налитам, макар
да сме близки роднини.
- В нашата гора са се заселили такива мили животни - един голям вол и едно
хубаво магаре - десет дена ще ядеш и ще бъдеш все сит до гуша.
На вълка лигите му се проточили до земята. Ама нали си е ненаситен, пак
попитал:
- А други животни има ли с тях?
- А бе има и едно шарено петле. То пък за мене ще бъде.
- Друго?
- Хм, друго? - Една котка и едно куче…
- Куче ли? А голямо ли е кучето?
- А че голямо е. Ама ти нали си юнак, от едно куче ли ще се боиш?
- Страхувам се, кумичке, от кучетата, защото никак не ме обичат и много им са
остри зъбите. Самички ние двамата няма да можем да надвием толкова животни.
- Да отидем тогава да събудим баба Меца. Тя е яка и от нищо се не бои -
предложила Лисана.
Кум Вълчан се съгласил. Отишли пред бърлогата на мечката. Викали, тропали,
ала тя била потънала в своя дълбок зимен сън - не се обажда. Най-сетне двамата се
престрашили, влезли вътре и я задърпали.
- Стани, стани, бабо Мецано! Събуди се, че сега е новогодишната нощ и
голяма гощавка те чака - подканила я кума Лиса.
- За тебе - цял вол, за мене - магаре, за кумичката - Петльо Герест -
предумвал я и кум Вълчан. - Ще ги изядем и ще се преселим на топло в тяхната
къща.
- О-о-ох! - прозяла се баба Меца. - Спи ми се и ме мързи, ама щом е за
такава веселба, ще дойда с вас, че усещам търбуха си съвсем празен.
Повела ги лисицата към горската къщичка. Още отдалеч зачули песента на
безгрижните другари. Изправила се баба Меца пред вратата, почукала и викнала:
- Пуснете ме, милички, да се посгрея, па да попея и аз заедно с вас.
- Кой си ти? - попитали отвътре.
- Баба ви Мецана. Слизам от Балкана. Щом за чухме селите ви песни, дощя ми
се да ви дойда на гости.
- Върви си, върви си в бърлогата да спиш! Ти не си ни дружина - отговорил й
волът.
- Ако не ме пуснете с добро, силом ще вляза! - заканила се мечката.
- Само да посмееш, само да посмееш - заплашил я петелът. - Очите ще ти
изкълва.
Не се уплашила баба Меца; натиснала с две лапи вратата и - бух! - та вътре.
Секнала песента. Ала Сивчо не бил от страхливите - втурнал се насреща, ръгнал
неканената гостенка с все сила и я съборил на земята. Навалили я всички: кучето,
където захапе, кръв пуска; котката дращи и валма козина свлича; петелът кацнал на
главата и, кълве я по муцуната, търси и очите, та да я ослепи. Накрай, когато Мецана с
мъка успяла да се изправи на четири крака, магарето като я ритнало в задника, тя се
прескамбичнала три пъти и не видяла как изскочила навън. Повлякла се по снега ни
жива, ни умряла. Подире и тръгнали двамата разбойника омърлушени - разбрали
гладниците, че няма да има тук за тях новогодишна гощавка.
Баба Меца едва се довлякла до бърлогата си, легнала, засмукала си пръстите и
тоз час заспала, като чак до пролетта стенела на сън. Кум Вълчан се изкачил на един
хълм, завил протяжно - заоплаквал се на месечината от несносния си живот. Само
кума Лиса не се отчаяла: заскитала нагоре-надолу из храсталаци и трънаци и като
зърнала една мишка, без да и каже „здрасти“, я глътнала на един залък.

Украинска народна приказка