Най-главният

Някога на дъното на едно блато живеели дяволи. Един ден, докато старите дяволи си почивали, а малките дяволчета си играели на „Прескочи кобила“, изведнъж от средата на блатото избухнали огнени пламъци и се издигнал черен като катран дим. Когато димът се разсеял, блатните дяволи видели появилия се изпод земята непознат дявол.

- Как се казва това блато? - попитал новодошлият.

- Нарича се Дяволското блато - отговорили неговите обитатели.

- Значи съм попаднал точно където трябва - казал дяволът. - Името ми е Велзевул и идвам при вас направо от ада - праща ме самият цар на Мрака. Негово величество е недоволен от вас, защото работите много лошо. Колко дяволи живеят тук?

- Тринадесет - извикало едно от малките дяволчета.

- И всички до един сме болни от простуда - добавил най-старият дявол.

В същото време тринадесетте дяволи започнали оглушително да кихат.

- Ако работехте повече, нямаше да се простудите - строго отбелязал Велзевул.

- Условията, при които живеем, са твърде неподходящи - заоправдавал се най-старият дявол. - Тук е много влажно и макар че всички сме силно простудени, си гледаме добре работата.

- Къде работите? - попитал Велзевул.

- В града.

- Че къде е градът? - попитал Велзевул и се огледал наоколо. - Оттук нищо не се вижда.

- Ако подскочиш нагоре, ще го видиш - казал старият дявол и подскочил високо. - Ето го там!

Велзевул подскочил и видял града, който се разпростирал в долината: пъстрите покриви на къщите, пръснати на всички страни, и блестящия купол на църквата, която се издигала по средата.

- Е, как работите в този град? - попитал Велзевул.

- Работим като дяволи - отговорили в хор дяволите.

- Аз например вия в комина - казал един от дяволите и гордо се изпъчил.

- И какво от това? - попитал Велзевул.

- Какво от това ли? - обидено извикал дяволът. - Отначало вия като звяр, а после заплаквам като дете. - И той отметнал назад глава и започнал да плаче като дете, заливайки се в сълзи.

- А защо правиш това? - попитал в недоумение Велзевул.

- Как защо?! За ужас на хората! Дете в комина - нима това не е ужасно?!

- А пък аз… - понечил да се похвали друг дявол.

- Стига сте вдигали врява! - свъсил вежди Велзевул. - Кажете по-добре каква ви беше задачата.

- Да правим пакости на хората - отвърнали дяволите.

- И как се справихте с тази работа?

Дяволите замълчали, спогледали се и казали:

- Не се справихме много добре.

- Защо? - възмутил се Велзевул.

- Защото пакостите действат зле само на добрите хора, а на лошите изобщо не действат. Работата е там, че лошите хора са повече от добрите.

- Глупости! - извикал Велзевул. - Хубавата, истинската пакост трябва да подейства и на лошите хора. Кой в града е най-лош?

- Най-лошите в града са четирима - Орача, Обущаря, Ковача и Шивача.

- И какво им е лошото? - попитал Велзевул.

- Живеят много задружно - с огорчение казал старият дявол. - Толкова задружно, че просто са неприятни за гледане. От сутрин до вечер работят, а след работа се събират, за да хапнат и пийнат. Веселят се и пеят песни за вярното си приятелство.

- Как можете да търпите такова безобразие?! - извикал Велзевул. - Защо не направите нещо, за да ги скарате?

- Опитахме, но нищо не излезе - признали си дяволите.

- Ясно е, че с тази работа трябва да се заема аз - казал Велзевул. - Къде са те сега?

- Често се събират в дома на Орача - казало едно от дяволчетата. - Аз ще ти покажа пътя.

Тогава Велзевул и дяволчето полетели към града. Скоро те спрели върху покрива на една къща, близо до комина. „Тра-ла-ла, тра-ла-ла…“ - чули те весели мъжки гласове.

- Моля! - казало дяволчето и пуснало Велзевул да мине пръв, а после и то скочило в комина.

Като се спуснали до огнището, Велзевул проточил шия и надникнал в стаята. Там, около трапезата, от която се разнасял аромат на вкусни ястия, седели четирима мъже. Всеки от тях бил обгърнал раменете на другия и пеел от сърце весела песничка.

- Кой е Орача? - прошепнал Велзевул.

- Този, който подсвирква с два пръста - отговорило дяволчето.

Когато свършили песента, четиримата приятели станали и вдигнали наздравица за старото си приятелство. Щом изпили и последната капка вино, гостите си тръгнали, а стопанинът излязъл с тях да ги изпрати. В това време Велзевул изскочил от огнището, настанил се на трапезата и бързо се нахвърлил върху останките от храната.

- До утре, мили приятели! - извикал Орача, заключвайки вратата.

- До утре! - отговорили приятелите му.

- Е, това се казва приятелство! - чул глас зад гърба си Орача.

Той бързо се обърнал и видял пред себе си Велзевул.

- Кой си ти?

- Дяволът - отговорил Велзевул и се поклонил.

- Хайде де! Сигурно се шегуваш! - казал недоверчиво Орача.

- Моля, моля - изпъчил се Велзевул и за по-голяма убедителност в очите му припламнали зелени огънчета.

- Какво искаш от мен? - попитал Орача.

- Реших да променя начина си на живот. Омръзна ми все да проклинам и да мразя. Искам да погледна с други очи на живота. - И зелените огънчета в очите на Велзевул станали розови. - Моля те, научи ме на приятелство - казал той и паднал на колене.

- А с кого имаш намерение да се сприятелиш? - попитал със страх Орача.

- С моите другари от ада - отговорил Велзевул.

- Е, това е нещо друго - успокоил се Орача. - Само че как да ви научи човек вас дяволите?!

- Ти само сподели своя опит, а аз ще се постарая да го усвоя. Разкажи ми как започна приятелството при вас и как продължи по-нататък.

- Помня като сега как аз и моите трима приятели се срещнахме … - започнал да разказва Орача.

Като свършил, Велзевул попитал:

- Значи така дружите вие четиримата?

- Да, така - отвърнал Орача.

- А кой сред вас е най-главният?

- Никой.

- Как така? Без главен не може! Ето ние - дяволите - също си имаме един, който е най-главен. И ангелите също си имат.

- А при ангелите кой е най-главният? - попитал Орача.

- Господ, разбира се. Но какво да говорим за Господ или за дявола. Виж гъските, които летят - и те имат най-главен, който да ги води!

- Хайде, хайде, стига си дрънкал - намусил се Орача.

- Добре де! - рекъл дяволът. - Но трябва да ти кажа, че твоя хляб го ядат и Ковача, и Шивача, и Обущаря. Ти даваш хляб на всички и затова трябва да си най-главен сред тях.

- Хм - замислил се Орача. - Това, което казваш, е истина.

После седнал на леглото, свалил единия си ботуш и казал:

- Как не се сетих за това по-рано? - и свалил и другия си ботуш.

А в това време Велзевул и малкото дяволче били вече на покрива на къщата, в която живеел Шивача. Бързо се спуснали в комина. Велзевул излязъл от огнището, седнал важно на един стол в стаята и казал:

- Ето че вече няма да шиеш панталони! И хляб няма да има.

- Това пък защо? - попитал учудено Шивача.

- А кой ще сее без панталони? Без панталони животът просто свършва! Така че всичко зависи от теб, човече! Ти шиеш панталони за всички, затова си най-главният сред тях!

Шивача седнал на леглото и обул единия си ботуш.

- Как не се сетих за това по-рано! - рекъл той и обул и другия си ботуш.

След това дяволчето и Велзевул отишли при Обущаря и го убедили, че той е най-важният. Останал им само Ковача.

Доволни от свършеното, забързали и към неговата къща. Вмъкнали се през комина и го дочакали да се върне.

- Браво, браво! - извикал Велзевул и започнал да ръкопляска.

- Това пък какво е? - учудено попитал Ковача.

- Аплодисменти! - отвърнал Велзевул. - Защото твоят труд е най-тежък. Излиза, че ти си най-главният.

- Че каква ми е ползата от това?

- Първо… - започнал Велзевул.

- Само че говори по-силно, защото не чувам добре - казал Ковача.

- Първо!… - извикал Велзевул.

- Изобщо не те чувам! Изглежда, нещо е влязло в ушите ми - казал Ковача и тръснал глава.

- Казвам, първо! … - изкрещял Велзевул направо в ухото на Ковача.

- Първо, сега няма да можеш да се измъкнеш! - рекъл Ковача и хванал Велзевул за опашката.

Велзевул се ококорил от изненада, дръпнал се, но не можал да помръдне.

- И второ, няма да можеш да се измъкнеш - разсмял се Ковача. - И трето… А, ето че все пак успя да се измъкнеш - и погледнал опашката Ковача, която била останала в ръката му.

- Моля те, върни ми опашката! - завайкал се Велзевул.

- Няма да ти я дам - казал Ковача и размахал опашката.

- Не мога без опашка, скоро ще се женя - едва не се разплакал Велзевул.

- Нищо, ще си останеш ерген - отвърнал Ковача.

- Дори и да не се оженя, пак е лошо без опашка. Моля те, бъди човек и ми върни опашката. Ще ти служа вярно - обещал Велзевул.

- Съгласен съм - рекъл Ковача. - Ще ти върна опашката, ако изпълниш три неща.

- За една опашка да свърша три неща? - попитал през сълзи Велзевул.

- Иначе ще си останеш без опашка - отвърнал Ковача и свъсил вежди.

- Добре, добре, съгласен съм - изхлипал Велзевул.

- А къде да те намеря, щом ми потрябваш? - попитал Ковача и пъхнал дяволската опашка в джоба си.

- Трябва само да свирнеш и аз ще бъда при теб - едва промърморил Велзевул и се отправил към огнището.

- Точно в единадесет ще бъда при Орача! - извикал след него Ковача.

Точно в единадесет четиримата приятели се събрали да похапнат в дома на Орача. Седнали на трапезата, която била отрупана с най-вкусни гозби. Докато си похапвали сладко, никой не казал нито дума. Но ето че Орача се изпънал доволно на стола, погладил брадата си и рекъл:

- Мили приятели, отдавна дружим и сме неразделни, но досега не сме избрали най-главния помежду ни. А без най-главен просто не може. Дори и гъските имат главен, който ги води!

- Та нали до днес живяхме, без да имаме главен! - запротестирал Шивача.

- Да, живяхме без главен, но това не е правилно! - възразил Орача.

- Правилно или неправилно, предлагам да помислим и да изберем най-главния сред нас. И нека той да бъде най-достойният - рекъл Обущаря и се изпъчил.

- Точно така, най-достойният - казал важно Орача и целият се издул от самодоволство.

- Че какво има толкова да мислим? - скочил Обущаря. - Аз например правя обувки за всички вас…

- А чии са панталоните, които носиш? - прекъснал го Шивача. - Кой ги е ушил? Аз! А кой ти ги поправи, когато се скъсаха? Пак аз! Значи аз съм най-главният тук!

- Колко сте глупави всички! - извикал Орача. - А кой ви дава хляба, който ядете? Кой ви храни? Аз! Аз съм сял житото, аз съм го жънал, аз съм млял брашното и съм пекъл хляба! Той е мой и ничий друг!

Като чул всичко това, Велзевул се усмихнал самодоволно и потрил ръце.

- Ти какво мислиш? - попитали Орача, Шивача и Обущаря своя приятел Ковача.

Ковача допил виното си и рекъл:

- А какво ще стане, ако всеки върне на другия онова, което смята за свое?

- Как така? - попитали тримата в хор.

- Ами така - хляба - на Орача, дрехите - на Шивача, ботушите - на Обущаря, и желязото - на мен.

- Но това е чудесно! - възкликнал Орача. - И как да го направим?

- Няма да е трудно - отговорил Ковача и свирнал с два пръста.

И изведнъж станало… дявол знае какво! Ботушите започнали да се измъкват от краката на хората и да се струпват пред Обущаря, дрехите изоставяли своите собственици и долитали пред Шивача, хлябът и сладкишите падали от трапезите и се трупали пред Орача, а ножовете, вилиците, подносите и блюдата се събрали на огромна купчина пред Ковача. А четиримата приятели - каква гледка били само! Орача седял гол върху чувал с брашно и стотици хлябове, кравайчета, курабийки и сладкиши; Обущаря седял на купчина обувки и ботуши, съвсем гол, само с чифт ботуши на краката; облечен с всичко възможно, но съвсем бос, Шивача седял върху куп дрехи, а горкият Ковач, който също бил съвсем гол, едва се крепял върху острите и твърди железа, вилици, лъжици, подноси и блюда. Орача, Ковача и Обущаря треперели от студ, а Шивача пухтял от горещина и само потривал босите си нозе. Погледнали се четиримата мъже и прихнали да се смеят.

- Е, приятели - рекъл тогава Ковача, - още ли ще спорите на кого са хлябът, панталоните и ботушите?

- Нека всичко бъде както преди - казал Орача.

- А чий ще бъде хлябът? - попитал го Ковача.

- Мой - потупал се по гърдите Орача - и твой - потупал той Ковача по рамото, - и ваш - кимнал към другите двама. - С една дума, наш!

- Защо тогава спореше, че хлябът е само твой? - попитал Ковача.

- Защото ме подучи дяволът - отвърнал Орача, - и всичко се обърка!

- Е, както се е объркало, така ще се оправи - казал Ковача и свирнал с два пръста.

И всичко станало, както си било.

- Е, приятели - рекъл Ковача, - да пийнем за нашата дружба и за най-главното - общия ни труд.

В това време вратата леко се отворила и в стаята надникнал Велзевул.

- Какво искаш? - попитал го Ковача.

- Опашката - жално отвърнал Велзевул.

- О, съвсем бях забравил! - казал Ковача, извадил дяволската опашка от джоба си и му я подал.

После Орача, Ковача, Обущаря и Шивача седнали около трапезата и запели с цяло гърло веселата песничка за старото си и хубаво приятелство.

Ала вратата отново се отворила и Велзевул отново направил знак на Ковача.

- Какво искаш още? - прошепнал Ковача.

- Дали не ти се намира случайно някоя безопасна игла? - плахо попитал Велзевул.

- За какво ти е притрябвала безопасна игла?

- За да си закача опашката - отвърнал Велзевул и целият се изчервил от срам.

Тогава Ковача го ритнал така силно, че Велзевул излетял на двора и забил глава право в корема на малкото дяволче, което тичало насреща му. Двамата се проснали на земята и се заприсвивали от болка. После, като се посъвзело, малкото дяволче рекло:

- Имах късмет, че те срещнах. Тъкмо теб търсех и се чудех къде да те намеря. Всички дяволи в блатото те чакат, за да им докладваш за голямата пакост, която си сторил на хората.

Велзевул го погледнал свирепо изпод вежди и казал:

- Предай на всички, че няма какво да им докладвам.

В същия миг той се провалил в земята с гръм и трясък.