Намиджи-Миджин-Маза и горският исполин

Тази приказка е за горския исполин и за човека на име Намиджи-Миджин-Маза,
което означава „Юнак между мъжете”. Ето тази приказка. Нека дойде, нека си отиде.
Живеел си едно време един човек на име Намиджи-Миджин-Маза. Всеки път,
когато идвал от гората, донасял дърво, хвърлял го и казвал:
– Аз съм Намиджи-Миджин-Маза.
А жена му отговаряла:
– Престани да казваш, че си Намиджи-Миджин-Маза; ако видеше Намиджи-
Миджин-Маза, би избягал.
Но той казвал:
– Не е вярно това.
И така ставало винаги, когато донасял дърво.
Веднъж жена му отишла за вода. Приближила до кладенеца и видяла там кожено
кладенчово черпало, толкова тежко, че само десет души заедно можели да го вдигнат. Тя
дошла, но не успяла да загребе вода. Тогава си тръгнала за дома и срещнала една жена,
която й казала:
– Къде отиваш с кофа без вода?
– Отидох и видях там едно черпало – отговорила тя. – Не можах да го вдигна;
затова го оставих и се връщам в къщи.
А тази втора жена била със сина си и рекла:
– Да се върнем, за да можеш да си налееш вода.
– Добре – отговорила първата.
И ето, те се върнали заедно на кладенеца. Жената, която имала син, заповядала
на момчето да вдигне коженото черпало и да извади вода. Момчето било мъничко,
носели го още на гръб. Ала вдигнало това черпало, спуснало го в кладенеца и извадило,
вода. Те напълнили големите съдове, измили се, опрали си дрехите и взели вода, за да
си вървят в къщи. Тогава жената на Намиджи-Миджин-Маза се зачудила. Тя видяла, че
жената, която имала момче, завила и тръгнала за гората. Тогава жената на Намиджи-
Миджин-Маза я попитала:
– Къде отиваш?
– Отивам си в къщи – отговорила другата.
– А мигар това е пътят за твоята къща?
– Да – рекла жената.
– А чия е тази къща? – попитала жената на Намиджи-Миджин-Маза.
– Къщата на Намиджи-Миджин-Маза – рекла жената.
Жената премълчала, а, когато се прибрала в къщи, разправила всичко на мъжа си.
Той рекъл:
– Утре ме вземи със себе си.
Тя възкликнала:
– Аллах да ни помогне утре!
На разсъмване той се събудил пръв, взел оръжието, с което ходел на лов, и
събудил жена си.
– Ставай – рекъл той, – да отидем, заведи ме, за да мога да видя Намиджи-
Миджин-Маза.
Жена му станала, взела голям съд за вода и тръгнала напред. Той вървял след
нея, докато стигнали до извора. Когато се приближили, жената на Намиджи-Миджин-Маза
била вече там заедно със сина си. Те я поздравили, а жената посочила черпалото на
своя мъж и рекла:
– Повдигни го, извади ми вода.
Той се разсърдил, отишъл, вдигнал черпалото и го спуснал в кладенеца;
черпалото го повлякло и той едва не паднал в кладенеца; но малкото момче го хванало
на земята. После момчето вдигнало черпалото, спуснало го в кладенеца и извадило вода.
Жените налели съдовете си. После жената рекла:
– Казваше, че искаш да видиш Намиджи-Миджин-Маза. Ти видя жена му и сина му.
Ако искаш, върви с тях, аз няма да отида.
– Не дохождай с нас – рекла майката на момчето.
Но той отговорил:
– Ще дойда.
– Както искаш – отговорила му жената и те тръгнали. Когато пристигнали, тя му
показала един голям хамбар и той се скрил там. Стопанинът го нямало в къщи, той бил
отишъл в гората. Тя рекла:
– Виждаш, отишъл е в гората; гледай да не мърдаш, когато дойде.
Той седял там до вечерта. Дошъл стопанинът на къщата и рекъл:
– Мирише ми на човек.
Жена му рекла:
– Мигар тук има някой друг човек? Може би съм аз?
И така всеки път, когато той повтарял, че му мирише на човек, тя отговаряла:
– Мигар тук има някой друг човек? Не съм ли аз? Не искаш ли да изядеш мене?
Тук няма никой освен мене.
А той бил великан и думите му били подобни на буря, а изяждал той по десет
слона. Когато разсъмнало, той закусил с един слон и тръгнал за гората. Ако видел оня
човек, щял да го убие. А той се криел в хамбара. Жената, стопанката на къщата, му
рекла:
– Не мърдай, докато не заспи. Ако видиш, че е тъмно – значи не спи. Ако видиш
светлина – значи заспал е; тогава излез и бягай!
И щом видял той, че там станало светло като денем, излязъл и избягъл. Така
бягал, бягал и не се спирал, докато не изгряло слънцето. Когато великанът се събудил,
рекъл:
– Мирише ми на човек, мирише ми на човек.
Станал и се затекъл подир човека. А оня човек също бягал и най-сетне срещнал
хора, които разчиствали една целина. Те го попитали какво се е случило. И той рекъл:
– Един човек ме гони.
– Стой тук, докато дойде – посъветвали го те.
Минало малко време и профучал вятър, вдигнат от великана, грабнал ги и ги
натръшкал по земята. И човекът рекъл:
– Това е вятърът, който той вдига, като тича; но той самият още не е дошъл. Ако
вие можете да се борите с него, кажете ми. Ако не можете – също ми кажете.
И те отговорили:
– Бягай!
И той побягнал по-нататък и срещнал хора, които разоравали една нива. Те
попитали:
– Какво те гони?
– Някой ме преследва – отговорил той.
– Кой е тоя, който тича след такъв като тебе? – попитали те.
– Оня, който се нарича Намиджи-Миджин-Маза – рекъл човекът.
– Не Миджин-Маза, а Миджин-Мата, тоест „Юнак между жените”. Стой, докато
дойде.
Той се спрял. И ето профучал вятър и хората, които работели на нивата,
изпопадали на земята. И той рекъл:
– Виждате ли, това е вятърът, който той вдига, като тича, но самият той още не е
дошъл. Можете ли да устоите срещу него? Ако не можете, кажете ми.
И те рекли:
– Бягай!
И хукнал той да бяга и срещнал хора, които сеели жито.
– Защо бягаш? – попитали те.
– Някой ме гони – отговорил той. И те рекли:
– Кой е тоя човек, който преследва такъв като тебе?
Той рекъл:
– Името ме у Намиджи-Миджин-Маза.
– Поседни тук, докато дойде!
Той седнал. След някое време профучал вятър, повдигнал ги и ги тръшнал на
земята. И те попитали:
– Какъв вятър е тоя?
И човекът, който бил преследван, рекъл:
– Това е неговият вятър.
И те отговорили:
– Махай се оттук!
Захвърлили те своите сечива и сами побягнали в гората и се изпокрили там, а той
отново побягнал по-нататък. Най-сетне срещнал един огромен човек; той седял в
подножието на един баобаб. Той бил убил слонове и ги печал, защото можел да изяде
двайсет слона. Името му било Дунгун-Даджи – „Великан на гората”. И ето той го попитал:
– Накъде бързаш така?
А той отговорил:
– Намаджи-Миджин-Маза ме гони.
И Дунгун-Даджи рекъл:
– Почакай тук, докато дойде.
Той седнал. И вдигнал се вятърът на Намиджи-Миджин-Маза и го грабнал и го
понесъл със себе си, но Дунгун-Даджи с гръмовит глас му заповядал:
– Върни се!
Тогава той рекъл:
– Аз не се отдалечих сам, вятърът на този човек ме отнася.
А Дунгун-Даджи се разгневил, станал, хванал го за ръката и седнал върху нея. И
когато направил това, появил се Намиджи-Миджин-Маза и попитал:
– Ти, който седиш тук, от света на живите ли си или от света на мъртвите?
И Дунгун-Даджи рекъл:
– Пъхаш се там, където не ти е работа.
И Намиджи-Миджин-Маза рекъл:
– Запази здравето си, дай ми онова, което укриваш.
И Дунгун-Даджи рекъл:
– Ела и го вземи.
Той се разярил, скочил и го сграбчил. И те захванали да се борят. Краката им се
преплели и великаните подскочили високо в небето. И до ден днешен те се борят там. А
когато се уморят, сядат и почиват, а после се вдигат и се борят. Гърмът, който
обикновено чуваш на небето, е от тяхната борба.
А оня човек дошъл на себе си, упътил се в къщи и разказал всичко. И жена му
рекла:
– Ето защо ти казах – каквото и да правиш, не се хвали; каквото и да имаш – сила,
могъщество, богатство или бедност, все някой ще те надмине в това. А ти отговаряше:
„Това е лъжа”, но ето сега видя с очите си всичко и се убеди, че не си прав.

Приказка на хауса