Нала и Дамаянти

Живееше в Индия цар, на име Нала. Син на силния Виразен - владетел на нишадското царство, Нала бе мъдър и такъв хубавец, че в цял свят нямаше друг цар като него и едва ли би могло да има. Смирен почитател на мъдрите учители, проникнат с тайния смисъл на старите книги, чужд на нечисти помисли, загадка за момите, страх за враговете, надежда на другарите си, изкусен и смел пълководец, чуден стрелец, а най-много прочут с изкуството да язди коне - такъв бе Нала. Но той имаше една голяма страст: обичаше да играе на зарове.

В това време над широката видарбинска земя владееше Бима, добродушен цар; той дълго време нямаше деца и пред боговете даде голямо обещание, за да го наградят с родителско щастие; тогава те му подариха трима синове и една дъщеря. Дамас, Дантас и Даманас бяха имената на тримата братя, а сестра им се казваше Дамаянти.

Децата бяха пъргави и смели. Като звезда на хубостта сияеше Дамаянти. Бърза мълва разгласи по земята нейната прелест. В бащиния си дом, обкръжена от пъстрия венец на много дружки, Дамаянти блестеше между тях като роза сред разкошни зелени листа, светеше като светкавица между облаци. Никъде подобна хубост не се бе виждала. Но не по-малко хубав бе Нала. Всеки час Дамаянти чуваше за великия цар на нишадската земя и всеки час Нала чуваше за звездата на хубостта. Скоро между тях поникна цветето на обичта.

Един път Нала, мъчен от безименна сърдечна болка, се разхождаше замислен в царската градина; внезапно той видя във въздуха лебеди; с разпуснати златопери крила, те хвърчеха на ято и с шум се спуснаха в градината. С бързата си ръка Нала хвана един от тях за златното крило. Но лебедът му каза с човешки глас: „Пусни ме, царю, и аз за отплата ще кажа на Дамаянти такива думи, че да мисли само за Нала.“ Като чу това, Нала бързо пусна златния лебед. Цялото ято хвръкна право към Видарба и там се спусна в царската градина, дето се разхождаше Дамаянти.

Като видя чудните птици, Дамаянти почна с дружките си да тича подир тях, а лебедите подхвръкваха от място на място и се пръснаха по градината; подир тях се пръснаха и дружките на Дамаянти. Дамаянти остана сама с един лебед; птицата се изправи и продума с човешки глас: „Дамаянти, в нишадското царство живее Нала: няма между хората такъв хубавец. Ако ти станеш негова жена, напълно би била щастлива: каква рожба би се родила от неговата мощ и твоята хубост! Един за друг са ви изпратили боговете на земята. Повярвай, кротконравна, чиста девойко! Ние сме виждали много страни, населени с хора, и дори в страната на великаните сме прониквали, но досега цар като Нала още не сме виждали; ти си бисер между момите, а Нала е безценен камък между мъжете. Ако се ожените, ще бъдете най-щастливите съпрузи.“

Като чу това, Дамаянти се изчерви, побледня и в отговор прошепна: „Кажи същото и на Нала.“

Бързо хвръкна лебедът и отлетя в нишадското царство, дето разказа всичко на Нала.

Дамаянти, когато останеше сама, постоянно мислеше за Нала и тежко въздишаше. Тя нито можеше да спи, нито да намери покой; нито ядеше, нито пиеше и от ден на ден се топеше.

Дружките й скоро забелязаха, че с тяхната княгиня се е случило нещо. Тъжният слух достигна и до Бима. Той разбра, че милата му Дамаянти е изгубила спокойствието си.

- Както се вижда, моя Дамаянти, дошло ти е време за женитба - й каза веднъж той.

И реши Бима да даде пир, та да дойдат отвсякъде младоженци за избор. Той изпрати скороходци по всички индийски царства да поканят царете във Видарба на празник. Щом поканата стигне до царе и князе, всички веднага се приготвиха за път: от изток и запад бръз и шумен поток наводни пътищата; екна земята от смътния и глух шум на слонове, колесници и коне; дигна се гъст облак от прах чак до небето. С богати накити и множество слуги, със светли оръжия и пъстри брони надойдоха гостите към Видарба, дето Бима ги посрещаше тържествено.

В това време бе тръгнал по света старият пустинник Нарада, главатар и светило на всички пустинници. Негов спътник бе блаженият Парвата. Веднъж двамата стигнаха до областта, цъфтяща като градина, дето царува могъщият бог Индра.

Двамата чужденци влязоха в откритото преддверие на двореца, дето радостно ги поздрави Индра. Като им се поклони и отдаде приличната почит, той разпита гостите за тяхното здраве и за целия свят. Нарада се поклони и отговори: - И ние сме здрави, и човеците, и зверовете добруват; във всяко цвете и всяка тревичка има живот и радост.

Като чу тоя отговор, силният цар на вселената попита:

- Но де са моите любимци, които решават кървави разпри, проливат кръвта си в битките и презират смъртта? Де са храбрите защитници на света? Аз искам с тях да населя светлата си област; ала напразно очаквам на пир обичните си гости, отдавна вече никой от тях не е идвал при мене. Кажи ми, светецо, какво стана с племето на храбрите?

Нарада отговори:

- Всемогъщи, ще ти кажа защо ти отдавна не виждаш никого от храбрите пълководци. Дамаянти, дъщеря на видарбинския цар Бима, на която няма подобна в целия свят, иска да си избере по сърце мъж, затуй всички князе отиват във Видарба. Всички разпри са прекратени: ето защо земята е мирна и в твоята светозарна област не дохождат бранници и храбреци.

Докато продължаваше разговорът, при Индра надойдоха всичките му другари - Агни, владетел на огъня, Варуна, повелител на водата, и Яма - бог земодържец. Като чуха разказа на Нарада, боговете радостно извикаха: „И ние ще отидем на този празник.“

Предвождани от Индра, боговете с бързи коне се спуснаха към Видарба, дето бяха вече събрани всички царе. В това време и Нала, разпален от обич, се запъти затам. Като идеха от небесата, боговете съгледаха Нала: той светеше като ден и боговете, пленени от хубостта му, в почуда го гледаха.

Четиримата владетели му казаха:

- Здравей, нишадецо, изтребителю на войските, Нала Пунялока! Искаш ли да ни служиш? Върви във Видарба като наш посланик.

- Всичко ще изпълня - отговори Нала.

После с прибрани от неволен страх ръце той смирено ги попита:

- Кои сте вие, облечени в слънчев блясък? С каква вест ще ми заповядате да отида във Видарба?

Индра му отговори:

- Знай, че ние сме богове, слезли на земята за прекрасната Дамаянти, за която сега отвсякъде се стичат земните царе; аз съм Индра, владетел на въздуха; този е Агни - могъщ повелител на огъня, онзи е Варуна, заповедник на водата, а този е великият пазител на земята, Яма. Помни, че ти сега си наш посланик; ето какво ще кажеш на Дамаянти: „Знай, княгиньо, че боговете са слезли от небето, за да си избереш за съпруг едного от тях.“

Нала скръсти ръце и отговори:

- И аз отивам във Видарба; не мога да бъда чужд посланик при Дамаянти; моля, избавете ме от такова задължение.

Тогава Индра каза:

- Нима, благородни нишадецо, ти сам не ни каза: „Всичко ще изпълня“? Можеш ли да нарушиш думата си? Върви и не се отказвай.

- Как ще вляза при княгинята? - запита Нала. - Всички входове са пазени от стража.

- За това не се грижи! - казаха боговете. - Ще влезеш свободно, върви и не бой се!

Нала тръгна, без да роптае против волята на безсмъртните. Той свободно се вмъкна в двореца, дето видя Дамаянти между дружките й: тя бе хубава като ангел, долетял от небето: и луната, и слънцето тъмнееха пред нейния пленителен образ. Като я зърна, Нала почувства мъката на обичта, но той надви стремежа на мъчителната сила.

Изумени от ненадейното му влизане, всички дружки на Дамаянти скочиха от местата си: тъй ги порази прекрасното му лице, та им се стори, че небето се е отворило. Като не смееха да го запитат, те тихо шепнеха помежду си: „Отде иде той, кой е, от какъв род е, от райски ли, от земен ли, или от исполински?“

Тъй се питаха те, ослепени от блясъка на Нала, без да смеят да вдигнат очи към него: дотолкова боговете възвеличиха с небесен блясък и тъй неземната му прелест. А Дамаянти - с пленителен поглед, с омайна усмивка - стоеше мълком пред тях, гледаше Нала и се топеше от скрит пламък. Най-после тя попита:

- Кой си ти, който всичко озаряваш, който с радостна мъка обхващаш душата? Как се промъкна между царската стража, незабелязан от никого, в жилището на царската дъщеря, което е за всички затворено? Кой си ти? Как ти е името?

Нала отговори:

- Знай, Дамаянти, аз съм Нала. Изпратен съм във Видарба, княгиньо, да ти известя, че великите богове Индра, Агни, Варуна и Яма слезнаха от небето, за да си избереш за съпруг едного от тях. Под тяхната закрила аз можах да вляза тук незабелязан; като знаеш това, постъпи, както намираш за най-добре.

Като чу това, Дамаянти поднесе своята благодарност на боговете, а след това с усмивка каза на Нала:

- Не някой от боговете, а ти си моят избраник: аз съм твоя и всичко мое, о, владетелю на моята душа, принадлежи на тебе. Това, що ми каза златокрилият лебед, съкруши моето сърце: всичките царе и князе са повикани на избор само за да привлека и тебе, но ти си избран още отнапред: аз се заклех да бъда твоя и отдавна те очаквам. Ти ще се сгодиш за мене - не ти прилича да се явяваш като посланик на други. Знай, че ако бъда отхвърлена от тебе, аз не ще живея вече.

- Но как можеш да предпочетеш пред безсмъртните богове обречения на смърт? - запита Нала видарбинската княгиня. - Който отива против волята на безсмъртните, отива към смърт. Те ще те искат, Дамаянти. На безсмъртните богове ли ще откажеш? Не прави това, послушай своя приятел!

С трепетно сърце и горчиви сълзи, които затъмниха сиянието на светлите й очи, Дамаянти отговори:

- Всесилни са вечните богове: аз ги почитам и им се покланям с вяра, но мой избраник си ти.

Нала въздъхна и рече:

- Не забравяй, Дамаянти, че аз стоя пред тебе като посланик: да наруша ли свещеното доверие? Да прося ли сега за себе си това, което строго ми заповядва длъжността да прося за другите? Настъпва часът и аз без страх ще се застъпя за правото си. Сама размисли!

Дамаянти тихо пошепна:

- О, друже. Ние с тебе сме съгласни в мислите си: избери правия път, за да не падне върху ти сянка от укор. Ела, о, украшение на смъртните, ела заедно с боговете на тържествения избор. Там, в присъствието на силните вселенски владетели, аз тебе ще избера, благородни царю, тогава и ти ще останеш прав и чист пред боговете.

След това Нала се върна при боговете. Като го видяха, владетелите на вселената го попитаха с любопитство:

- Какво има? Какъв отговор носиш от видарбинската княгиня?

Нала им каза:

- Като ваш посланик и по ваша воля аз се промъкнах в жилището на царската дъщеря незабелязан от никого. С княгинята намерих много дружки; те се уплашиха и наскачаха, а когато съобщих за вашата воля, Дамаянти, в затъмнение на разсъдъка си, избра за жених самия мене. Ето какво ми отговори княгинята: „Нека дойдат боговете заедно с тебе на тържествения избор! Там, в присъствието на силните вселенски владетели, аз тебе ще избера, благородни царю: тогава и ти ще останеш прав и чист пред боговете.“ Светата ви воля е вече изпълнена, вечни богове. И сега ви моля да ме освободите от длъжността на посланик.

Сутринта цар Бима повика всичките си гости на избор. Царе и князе се събраха в широкия дворец. Техните погледи пламтяха от обич; те преминаха под златните сводове на високите врати като лъвове. С пресни уханни венци и с драгоценни обици насядаха те на меки възглавници. Наредили се бяха един до друг като гъста лъвова грива; а пълният чертог приличаше на зинала тигрова уста, пълна със зъби.

Имаше на какво да се любува човек: бедра като медни стълпове; силни мишци и рамена като могъщи дъбове; гъвкави пръсти на ръцете като петоглави змии; горди шии, подобни на светлите гранитни зъбери по планинските върхове; блясък на разкошни коси, на високи вежди и на огнени очи.

Най-после влезе и Дамаянти. Само с погледа си тя ги смути и в мрежата на любовта заплете техните очи и сърца. Дълго време тя гледа наоколо, но този, който бе в мислите и сърцето й, тя не виждаше. Изведнъж забеляза пет еднакви образа, които ту се приближаваха, ту се отдалечаваха от нея, всеки й се представяше за Нала, когато тя се обръщаше към него. Мислите й се размътиха.

„Какво да правя? - си помисли тя, - как да различа Нала от боговете?“

Напразно погледът й търсеше знаковете на божествата.

„Нито един няма признаците, за които ни разказват древните предания“ - си помисли Дамаянти.

След дълги размишления най-после ето какво реши: „Аз ще се обърна към боговете, те няма да отхвърлят молитвата ми.“ И със смирена вяра тя скръсти ръце на гърди и каза:

- Богове безсмъртни, покажете ми избрания от мене, желания на сърцето ми. Ако с мисли и дела съм пазила правдата, ако ви се моля с топла вяра, ако вие сами сте ми избрали вече избрания от мене за мъж, ако съм се заклела да любя и клетвите трябва да бъдат пазени, то покажете ми го и открийте ми божествените си знаци, за да ви почета.

Като чуха сърдечната молба на Дамаянти, като видяха нейната чистота и любов, нейната справедливост, кроткото й сърце и светлия й ум, боговете не се забавиха да покажат знаците си. Тогава Дамаянти в миг ги позна по далековидния им спокоен поглед и чисти лица, по недостъпните за прах бели одежди и чудната лекост на бързите движения, с които те се носеха от място на място, без да опират о земята. До тях стоеше с помрачен поглед замисленият Нала, с повехнал вече венец, с прашно и потно лице. Дамаянти тутакси го повика из средата на безсмъртните богове и обяви своя избор по приетия обичай: допря се смирена до крайчеца на дрехата му, а на главата му тури пресен уханен венец.

Изборът свърши. Отвсякъде се чуха тържествени викове. Всичките царе и князе, светите мъже и боговете одобриха избора и извикаха: „Слава на щастливеца Нала!“ А той, препълнен с блаженство, с тупкащо сърце, но с твърд глас, каза на своята невеста, която свенливо се зачерви, разтрепера и наведе очи: - Като можа да предпочетеш един смъртен мъж пред безсмъртните богове, то слушай, Дамаянти, пред хората и боговете аз те наричам своя жена; отсега нататък ще те храня, почитам и пазя и във всичко ще ти остана верен с думи и дела, като разделям всичко с тебе - радост и скръб, богатство и бедност.

Като произнесе такова обещание, светлият младоженец пред всички даде първа целувка на своята невеста. А боговете скрепиха техния брак със своята благодат; те дариха Нала с четири сили: могъщият владетел на въздуха му даде далековидност; Агни го дари с власт над огъня и да вижда без ужас блясъка на вселената; владетелят на земята му даде такъв ход, щото всяко негово пътешествие да бъде безопасно, и още му даде тънък вкус за избиране храна; владетелят на водата го награди с могъщество - навсякъде да създава вода и цветя по свое желание. На царицата дадоха това обещание: радост от този брак да бъдат син и дъщеря, прекрасни като бащата и майката. Подир туй боговете се скриха, а царете и князете тръгнаха в обратен път.

Цар Бима побърза да уреди сватбения празник. След първите дни, прекарани във веселие и радост, Нала се върна в царството си. Там, в благоуханните градини и разкошните царски палати, той заедно с Дамаянти се наслаждаваше на живота в мир и свобода, в труд и спокойствие.

Когато боговете оставиха Видарба и се връщаха към небесата, те срещнаха адския бог Кали, който се скиташе по земята, съпровождан от злия бог Двепара.

- Къде отиваш? - го попита Индра.

- Във Видарба - отговори Кали. - Дамаянти ще бъде моя жена.

Индра с усмивка отговори:

- Ти си закъснял; тя пред нас се закле във вярност на Нала.

Като чу от Индра това известие, Кали гневно извика:

- Ако Дамаянти е предпочела смъртен мъж пред боговете, за тази обида трябва да й се отмъсти.

Светлите богове казаха на мрачния бог:

- По наша воля стана изборът във Видарба. Нала е млад и прекрасен. Който враждува с праведния Нала, е враг сам на себе си; който враждува с праведния Нала, трябва да се скрие в пропастта на вечната мъка.

Тъй казаха боговете и се отдалечиха в небесата.

Тогава Кали със злобна усмивка избъбра на Двепара:

- Няма да простя никога обидата: ей сега ще се вселя в Нала, за да го тикна към гибел, а ти, Двепара, нали знаеш отдавна какъв е страстен играч на зарове: всели се в заровете и ми бъди помощник.

Коварният Кали се спотаи в царските палати на Нала. Той очакваше удобен случай, за да изпълни замислите си. Шест години чака напразно: чак на седмата настъпи благоприятен случай. Веднъж, преди да си легне, Нала забрави да се помоли и в неговото тяло се всели злият дух. Кали проникна в сърцето на царя и свещеното жилище на кротката невинност почна да се смущава от лоши помисли.

Нала имаше доведен брат, на име Пушкара, който живееше отделно в двореца. Като завладя сърцето на кроткия Нала, злият Кали ето що каза насън на Пушкара: „Вземи по-скоро заровете, иди при Нала и почни с него игра за нишадското царство, и то ще бъде твое - Нала всичко ще изгуби.“

Прелъстен от нечистия дух, Пушкара взе заровете, в които бе вече скрит Двепара, яви се при брата си и го покани да играят. Нала се разпали от луда страст, заровете захванаха да скачат и страшна борба започна. Царят като безумен залагаше всичко: скъпоценни камъни, злато, покъщнина, земи и кули, и всичко едно след друго губеше ослепен от хитрия си враг. Напразно го молеше Дамаянти да остави играта - той не я слушаше.

Всички се смутиха: придворни и велможи, граждани и целият двор. Ето че Дамаянти чува как те всички се събират в двореца на царя, за да му обявят, че тази зла случка силно ги тревожи, а тя, обляна в сълзи, каза на царя: „В палата се е събрал верният ти нишадски народ: очаква те и желае да види светлите ти очи. Покажи се и отговори на тяхната любов с внимание.“

Сълзи бликаха из очите й, но царят, обзет от враждебната сила на мрачния дух, не я дори погледна. Придворните и гражданите, като видяха, че Нала отби тяхната молба, разотидоха се с голям срам и дълбока скръб и си казаха: „Не, той вече не ни е цар!“

А заровете като живи скачаха, играта все по-силно се разгаряше, царят при всяко хвърляне губеше.

Като видя, че мъжът й е полудял в играта, Дамаянти почна да мисли как да спаси и него, и себе си от близката опасност. Тя със скръб каза на умната си съветница, старата кърмачка Врихазена:

- Кърмачко и дружке моя, слушай: събери по-скоро всички царски съветници: аз трябва да пресметна заедно с тях колко богатства са изгубени и какво остава за нас.

Съветниците се събраха; Дамаянти ги отведе при Нала, който играеше непрекъснато. Тогава тя пристъпи към него и плачешком го помоли да ги изслуша, но заблуденият Нала бе глух, сляп и безчувствен; той дори не я погледна, ни дума не каза и като по-напред продължаваше да играе с брата си, без да забележи застаналите наоколо в скръб и страх велможи. Като изгубиха всяка надежда, те с ужас напуснаха царския дом.

А царицата дълго гледа със смъртен страх лицето на безумния Нала.

- Слушай, кърмачко - каза най-после Дамаянти на вярната си Врихазена, - опасността настъпи. По-скоро викни Варшнея, царския колесничар.

Когато дойде Варшнея, Дамаянти му каза:

- Варшнея, верен спътниче на царя, услужи му и сега, когато наближава опасността! Виждам, че всяка загуба разпалва с нова сила страстта му - и като че ли и заровете са заедно с Пушкара против него. Моят цар е обезумял от враждебния дух, забравил е народа, ближните си, и мене дори не поглежда: причината на всичко това са заровете - в тях е скрита сигурно пъклена сила - а сам той е невинен. Послушай, Варшнея! Изпълни моята заповед. Всеки час със страх и трепет виждам, че Нала ще загине; но бързоногите царски коне още не са изгубени: качи се в царската колесница и незабавно, докато още не се е свършило всичко, отведи децата във Видарба, при баща ми Бима. Щом предадеш на Бима децата ми и царските коне с колесницата, ти си свободен или да останеш във Видарба, или да отидеш в друго царство, където сам пожелаеш.

Верният Варшнея, като изслуша Дамаянти, свика царските съветници; когато и те се съгласиха с умното желание на царицата, той взе децата и отиде с тях във Видарба. Тук Варшнея, като сне децата от колесницата, предаде ги на Бима. После се поклони на всички от страна на Дамаянти; след това, наскърбен от тежката участ на Нала, тръгна на път. Той отиде в Айодия и постъпи на служба при цар Ритупарна като колесничар.

Далече бе вече Варшнея, когато злият Пушкара спечели цялото царство на Нала. С отровна подигравка той каза на брата си:

- Ти вече всичко изгуби - да видим сега какво ще поставиш: само Дамаянти ти остава, а всичко друго е мое. Да си опитаме щастието: да видим чия ще бъде Дамаянти - моя ли, или твоя.

Нала, като чу това, въздъхна, настръхна и не бе в сила нито дума да каже, но като погледна мрачно брата си, сне от себе си всички украшения и остана само в едно просто облекло.

Ограбен, благородният цар смирено излезе от пълния с богатства царски дом. Подире му тръгна покорна, без ропот против съдбата, и Дамаянти, останала само с едно облекло. Тази нощ те прекараха без подслон, защото Пушкара заплаши нишадските граждани със смърт, ако някой приеме Нала и Дамаянти; новият цар бе страшен. Никой не даде прибежище на бездомниците.

Три дни и три нощи Нала, жаден и гладен, се скита около града. След туй се отправи за далечен път. Подире му тръгна и Дамаянти; за оскъдна храна те късаха ягоди и корени.

Изминаха няколко дена в скитане. Мъчеше ги силен глад. Неочаквано две златокрили птици кацнаха на тревата до самия Нала.

- Ще имаме за днес храна - каза той, тихо се промъкна до тях, сне от гърба си едничката дреха и бързо ги покри.

Но какво стана? Птиците се издигнаха заедно с дрехата и като видяха изумения Нала съвсем оголял, запяха:

- Знаеш ли кои сме ние, о, безумни? Ние сме заровете, заровете! Нарочно долетяхме тук, за да ти вземем и останалата дреха, след като проигра всичко. Добър ти път!

И птичетата изчезнаха. Нала се обърна тогава към другарката си и й каза:

- Дамаянти, тези, които ме лишиха от царство, покой и щастие, под образа на златокрили птички прилетяха тук, за да ми ограбят и последната дреха. И сега аз съм безсилен от скръб. На тебе, Дамаянти, оставям да избереш. Този път води през нишадските гори право в ивантската земя; там, по склоновете на вандийските планини, обитават отшелници в килии; а оттука води пътят за Видарба.

Тъй каза Нала. Но Дамаянти се задави от мъка и сълзите се лееха по прекрасните й бледни страни. Със слаб глас тя му отвърна:

- Сърцето ми замира, като си помисля: останал без царство и щастие, мъчен от глад и жажда, как можа ти, едничък мой друже, да пожелаеш, как можа да помислиш, че ще имам сили да те оставя? Не, и в диви гори, и в горещи пустини ще те утешавам с дума и поглед. Знай, че няма по-добро лекарство в беда от вярната жена.

- Право казваш, Дамаянти! - с усмивка отговори Нала. - Няма за нещастния по-добър цяр от любяща жена; аз няма да се отделя от тебе.

- Защо ми говориш за видарбския път? Ако искаш да се завърна при родителите си, да отидем заедно. Моят баща, видарбинският цар Бима, радостно ще те приеме и ще ти бъде утешител. Честито ще живеем двама под бащината стряха.

- Дамаянти - отговори Нала, - баща ти ще ме приеме, но бездомен и беден аз не отивам там. Могъщ, славен, богат, създател на твоето щастие, аз излязох оттам. Мога ли сега безсилен, безславен, беден, разрушител на щастието ти, да се върна пак там? По-добре заедно с тебе да се храня с въздух и роса, за да не види никой, освен слънцето и месеца, нашите страдания.

Тъй говореше Нала на своята спътница. Дамаянти се притисна нежно до него и го покри с половината от дрехата си; така търпяха те глад и жажда и под едно покривало и двамата стигнаха до една колиба.

Уморени и прашни, те легнаха без възглавница един до друг на голата земя. Нала заспа; дълбоко заспа и Дамаянти. Но сънят на злополучния цар трая малко - тежко му бе на душата; скитането по дивите гори и пустини го ужасяваше, умът му се размъти и почна да се одумва:

- Какъв ужас! Не е ли по-добре смърт, отколкото изгнание и бедност? Тази клетница, която ми е посветила живота си, длъжна ли е да разделя заслуженото мое страдание? Освободена от мене, тя ще се върне при родителите си, а заедно с мене нейната участ ще бъде само страдание. Та не е ли по-добре да се разделим?

Така си говореше Нала и скоро се сроди с мисълта, че трябва да остави Дамаянти. И най-после си каза:

- Но какво да сторя? Аз съм гол. Да взема ли половината от дрехата й? Ала как да го сторя, та да не се разбуди?

И той се луташе с тия нерешителни мисли около колибата. Изведнъж видя един ръждясал нож без ножница; бързо взе ножа, отряза половината от дрехата и се загърна. Подире, уплашен, зажумя и побягна, но скоро се завърна, погледна спящата и горчиво заплака:

- О, светлина на душата ми, какво ще стане с тебе, когато не ме намериш? О, дъще на Бима! Как ще се скиташ из дивите гори, дето лъвове и тигри живеят, дето змии пълзят? О, вие земни богове, духове на горите и пещерите, пазете нейната младост! Най-верният й щит е светлата непорочност.

Туй като каза, отдалечи се от безгрижно спящата си спътница, като плачеше и се късаше от скръб. Кали и този път победи: разтреперан, бледен, Нала тръгна и скоро се скри. А Дамаянти остана сама в гората.

Щом се изгуби Нала, Дамаянти се събуди. Тя го потърси, като се озърна на всички страни. Но като не намери никъде любимия си другар, страх прониза душата й; изведнъж тя извика с отчаян глас:

- Нала! - Но отговор не чу. - Царю мой - извика повторно тя, - нима можа да ме оставиш в такава пустиня? Аз ще умра от страх; върни се, Нала! Как можа да нарушиш думата си и да ме оставиш, докато безгрижно спя? Как можа да оставиш жена си, половината на своя живот? О, не, ти само ме плашиш: стига, мой друже! Но ако ти наистина си ме напуснал, ако не се върнеш вече и не ми подадеш за утеха ръката си, аз не себе си ще оплаквам: аз ще скърбя за тебе, мили, какво ще бъде с тебе, оставен от всички на света, скръбен, уморен, гладен, жаден? Какво ще стане с тебе, когато не ще ме видиш, когато ще ме викаш и не ще те чуя?

Тъй ридаеше Дамаянти в скръбта си. Тя ту плачеше, ту падаше на земята с тежки ридания, ту се задавяше и пълнеше гората със стенания. Най-после уморена извика:

- Който и да бъде този враг, чиято завист и злоба причини такова зло на моя цар, нека той изпита двойно зло; нека изкусителят, който увлече чистата душа на моя цар, почувства всичките мои мъки в нечистата си душа…

След това с бавни крачки тръгна напосоки из гората, пълна със зли люде и чудовища. Тя повтаряше, като слушаше гласа на тъжната гургулица: „Мили, обични, де си?“ Сълзи като град капеха по бузите й, а гърдите й се късаха от въздишки.

Изведнъж от едно високо дърво се хвърли със страшен съсък голяма змия, която - гладна и свита на кълбо в клоните - дебнеше плячката си. Стегната в яките обръчи на чудовището, в часа на своята гибел, Дамаянти мислеше само за Нала:

„Де си, друже! Де си - да ми помогнеш, че загивам? Тежко ще ти бъде, когато се върнеш, че си ме оставил беззащитна в гората. Кой ще те утешава и насърчава, о, мой царю, в горещата пустиня? Мене вече не ще ме има.“

Но жалният плач на Дамаянти стигна до ушите на един ловец, който се скиташе наблизо в гората. Той се притече на помощ на клетницата и умъртви змията с копие. Дамаянти бе спасена. Като освободи нежното й тяло от убийствените обръчи, той учуден попита:

- Откъде си, хубавице? Коя си ти? Девойко с живи очи на антилопа, как си изпаднала в тази пустиня и в такава опасност?

С тъжна усмивка Дамаянти му разказа простодушно всичко. Като я гледаше пред себе си така полуоблечена, със строен стан, с цветящи уста, с разкошно покривало от черни копринени коси, със светъл блясък на черните очи, осенени от прекрасната тънка дъга на веждите - той се усети обладан от любов и я поиска за жена. Но нейните очи пламнаха гневно като небесна светкавица и тя извика:

- Ако волята на безсмъртните е такава, че да ме владее само даденият ми от тях мъж, махни се оттук!

Когато ловецът си отиде, Дамаянти тръгна отново и колкото по-далеч отиваше, гората ставаше все по-тъмна. Дърветата сплитаха клоните си, лъвовете ревяха, а ужасното пращене на сухи клони под краката на тигри, биволи, рисове, мечки се слушаше отдалеч. Навсякъде лежаха паднали, изгнили дървета; между техните дънери растяха диви треви, в които гъмжеха змии.

По такъв път вървеше Дамаянти, без да знае накъде отива. Тя пристъпяше с мъка и нареждаше:

- Де си, могъщи прекрасни нишадецо? Къде си отишъл, мой владетелю, като ме остави в това пусто място без защита? О, защо наруши думата си? Какъв грях съм сторила? Или не съм ти вече жена? Обади ми, де се веселиш сега, след като ме остави в безутешна скръб? О, Нала, отзови се на твоята Дамаянти: извикай я в тази пустиня, дето я заплашва горският владетел - кървавият и гладен тигър. Няма ли да отговориш на тази, която скърби, плаче и очаква; която е отхвърлена, слаба, покрита с прах, ден и нощ без прибежище и лишена от дрехи? Де си ти? Ах, няма ли кому да кажа: „Не си ли виждал Нала?“

Ето, тича горският господар, острозъбият тигър. Аз без страх ще отида при него и ще му кажа: „Благородни тигре, аз съм Дамаянти, жена на светлия Нала, сама, в тъга, в страх, скитница подир него: де е той? Ако знаеш за него нещо, царю на зверовете, кажи ми; ако ли не, по-скоро ме разкъсай, за да изцериш от мъка душата ми.“ Но царят на зверовете, като чу моите молби и плачове, замина покрай реката, дето се влива в морето, и избяга, без да отговори. Аз виждам там връх, който се докосва до небето, обвит с разкошен венец от дървета и благовонни храсти, с най-пъстри цветя; той блести като слънце, излян от твърди скали, вековен баща на реките и потоците, непристъпна кула, страж на пустинята. Аз ще отида при него и ще му кажа: „О, покровителю на девствените гори, със сълзи ти се моля - кажи, не си ли виждал Нала? Аз съм Дамаянти, дъщеря на благодушния цар Бима. Ти, господарю на горите, който виждаш всичко от височините, кажи: не си ли виждал Нала? Де е моят прекрасен, по-мил от живота ми спътник? О! Кога ще чуя пак от неговите уста милата дума: «Дамаянти!»“

Така редеше клетата царска дъщеря в пустата планина, но никой не й отговори.

Дамаянти тръгна на север из гората. Тя вървя три дена и три нощи. Изведнъж пред нея се яви чудна гъста дъбрава от райски дъбове, наоколо градина с хубави цветя, пълна с небесно сияние. Там обитаваха отшелници.

Дамаянти с учудване гледаше: плодове и цветя блестяха между тъмните листа, бистри потоци подскачаха, а по техните брегове тичаха антилопи и пъргави сърни; по клончетата бяха накацали пъстри папагали. Свободно си въздъхна царската дъщеря, като видя спокойната обител. Дамаянти се приближи до старците; те я приеха любезно и запитаха:

- Кажи ни, коя си ти и какво искаш? Светлият ти образ изуми всички ни. Почини си и ни кажи: коя си? Богиня на горите ли си, или на полетата, или пък на реките?

Дамаянти въздъхна тихо и каза:

- Аз не съм богиня на горите, полетата и реките, а слаба, измъчена от скръб жена. На вас, благодушни старци, всичко ще разкажа. Господарят на Видарба е мой баща; владетелят на Нишада - Нала - е мой съпруг. От изкусноковарен играч бе повикан мъжът ми да играе на зарове; и той изигра цялото си царство. Аз се скитам по горите и пустините след Нала, разбита от скръб, и при вас дохождам, старци смирени, за да узная, не сте ли срещали някъде моя избраник? Кажете ми, дали ще го срещна? Ако не, не ще ли бъде по-добре да свърша с живота? Животът е нетърпимо бреме без него, усладителя на живота ми.

А старците отговориха:

- Светли, тихи и чисти, като твоите очи, пълни с невинност, ще бъдат следните дни за тебе. Ето що ни явява бъдещето: ти отново ще видиш мъжа си. Отново ще бъде цар, страшен за враговете, утешение на ближните, изцелител на твоите скърби, украшение на твоя живот, спътник, съветник, защитник, всичко това ще се сбъдне, ако у тебе не отслабнат търпението и верността.

Като казаха това, пустинниците изчезнаха.

Дамаянти си рече:

- Дали това не е сън? Де са добрите старци, де е тяхната градина, де са техните живи извори, техните птици и зверове? Де са техните благовонни цветя?

Дълго време Дамаянти се скита тъжна по гората. Ненадейно й попадна пред очите едно кичесто дърво, надарено с чудна сила да лекува душата: хората го наричат дърво усладител, а боговете - азока. То издава приятна миризма, покрито е с цвят, дава гъста сянка.

Дамаянти се обърна към него с тия думи:

- Блажено дърво, чудни, прекрасни утешителю, утеши ме в моята тъга; цветущи азока, кажи, не си ли виждал моя съпруг, нишадския цар Нала?

Къде се скита той сега? Помни ли ме той? О, зарадвай моето сърце с добра вест за него, а ти сам, в прибежището на гората, цъфти, от никого необиждан, чист, благоухаен утешителю на всякаква скръб.

Като каза това, Дамаянти откъсна едно клонче от чудното дърво. След това се прости с него и добави:

- С това клонче аз вземам със себе си и скръб, и тъга, и грижа, и нужда, а ти си остани и ако видиш моя цар, кажи му, че всичко тъжно съм занесла оттук. Дай му сянка и спокойствие, та под твоя безгрижен покрив да може да си поотдъхне от всички мъки.

И прекрасната царска дъщеря се отдалечи. И отново пред нея почнаха да се мяркат дървета с големи сенки, стръмни планини, разновидни скали, тъмни дъбрави и реки. В клоните на дървесата се гнездяха, шумяха, подхвръкваха и пееха горски птици, а в дивата глухота се срещаха ту глигани и чакали, ту биволи, рисове и пантери. Така се скита Дамаянти дълго. Изведнъж на една широка и равна поляна тя видя един многолюден керван. Гората ечеше от глъчката на хората, скърцането на колите, конското цвилене, тежкия тропот на слоновете и камилите.

Керванът се нижеше край широка река, обрасла с гъста тръстика, дето се криеха щъркели и бели лебеди, а бистрата вода гъмжеше от множество риби, костенурки и змии. Княгинята тръгна към хората. Полугола, покрита с дълги копринени коси, които се развяваха по рамената и гърдите й, бледна, подобна на сянка, изсъхнала от тъга, цяла потънала в прах, но пак прекрасна като слънце - такава им се яви в гората Дамаянти. От страх едни побягнаха, други безмълвно я загледаха, трети се смееха, четвърти състрадателно се приближиха към нея.

- Коя си ти, о, жено, с лъчезарен образ? - питаха те. - Защо си в тази гора? Земен човек ли си, или небесно създание? Дано срещата ни с тебе бъде добър знак и керванът ни да мине безопасно пътя си.

Царската дъщеря въздъхна и отговори:

- Не съм от небето слязла, аз съм земна, бедна, окаяна чужденка. Мой баща е видарбинският цар, мой съпруг е господарят на Нишада, прочутият Нала. С него се разделихме, без да го видя, и не зная де е. Ако сте слушали за моя съпруг, кажете, къде ще мога да се срещна с него?

Главатарят на кервана, богат търговец, по име Зучи, й отговори:

- Из пътищата, по които отдавна вървим, не сме срещали човек, по име Нала. Елени, мечки, биволи, тигри има много в тази гора, но друг човек освен тебе не сме виждали.

- А къде отивате? - попита Дамаянти.

- Отиваме в прочутия град Чеди - отговори Зучи. - Там царува сега Суваху и заедно с него живее добродушната му майка, бисер на женската добродетел.

Като чу това, Дамаянти реши да отиде в Чеди. Зучи я покани да тръгне заедно с кервана и Дамаянти тръгна.

Керванът вървеше през планини, долини и бързи реки. Един ден, при заник слънце, те се озоваха при едно езеро, което се криеше в тъмна гора. Уморените пътници смъкнаха от слоновете и камилите тежкото бреме, легнаха на тревата под открито небе и скоро заспаха. Изведнъж, в полунощ, когато целият керван спеше, от планината със страшно фучене се спусна стадо диви слонове, за да утоли жаждата си в реката. Но когато животните надушиха питомните слонове в кервана, разфучаха се и със свирепа лудост се нахвърляха върху заспалите. Никаква сила не можеше да удържи разярените чудовища. Като откъснати от висок планински връх скали, които чупят дърветата, се втурваха слоновете в кервана и тъпчеха спящите хора.

С плач и викове наскачаха хората. Всичко се размеси: слуги, господари, старци и момчета. В тъмната нощ, замаяни от страх и сън, без да знаят каква е опасността и откъде иде, едни избягаха в гората, а други - към езерото. Като слушаха фучене и тропот, като виждаха в тъмнината мяркане на тежки крака, слисани, шибани от силни хоботи, в диво безумие хора, камили и коне се нахвърлиха едни върху други. И в бъркотията сами се биеха един друг. Някои бяха стъпкани, а пък други се озоваха във водата. В тази минута на всеобща опасност мнозина бидоха обладани от корист. Лукав глас им шепнеше: „Къде бягате? Загиването е общо, общо е всяко богатство: вземайте каквото ви падне на ръцете! Ето куп разсипани диаманти! Ето скъпоценни камъни, ето злато! Смело пипайте: бедният утре ще бъде богат…“ И загинаха всички, които, като се поддадоха на корист, закъсняха да избягат.

В тази минута се събуди и Дамаянти. Като видя такъв ужас, като чу как хвърчи смъртта над главата й, цяла се разтрепера и като се готвеше да загине, тъжеше само за милия си далечен другар. Но когато бурята отмина и гората отново у