Медният град

Първа глава

1. Бурята

Развихрила се силна буря, морските вълни се извисявали с шум и трясък и заплашвали всеки миг да потопят кораба. Страх овладял пътниците, моряците и капитана. Силите ги напуснали. Отчаянието вече ги побеждавало. Но храбрият принц Икбал вдъхнал надежда в душите им благодарение на мъжеството си, решителността и сръчността си. А смелостта заразява, както заразява страхът, и се предава от човек на човек, както се разнася болестта.

Икбал бил един от тези изключителни люде, които в беда стават по-мъжествени и крепки. Той започнал да издава последователни команди с вещина, жизнен опит и мъдрост, докато успели да се спасят, след като били лице в лице със смъртта цели два дни, в течение на които бурята грозяла всеки миг да ги потопи.

На третия ден бурята утихнала, стихнали яростните вълни и корабът на принца се спасил.

2. Разговорът на принца и капитана

Щом капитанът установил местоположението на кораба в морето, печално проплакал и казал:

- Спасихме се, о, принце, от удавяне, но не избягнахме смъртта.

- Какво искаш да кажеш? - попитал го принцът.

- Загубихме пътя - рекъл капитанът. - Не зная на кое място на света ни е захвърлила бурята. А и никой не знае дали корабите ни ще могат да хвърлят котва на суша, или ни е съдено да изкараме останалите дни от живота си в блуждаене по морската повърхност, докато привършим храната и водата и загинем от глад и жажда, след като се спасихме от бурята.

Смелият принц отвърнал:

- Не се безпокой и не губи смелост. Нека бъдем достойни да срещнем смъртта, както посрещнахме живота, усмихнати, без боязън и страх. Това не е първата буря, с която се сблъскваме в пътешествията си, и не мисля, че е последната, от ужасите на която ни е писано, ако не сме благословени, да се избавим.

3. След умората - покой

Така храбрият принц върнал вярата в сърцата на другарите си. Още пет дни корабите на принца със свитата и войската му се лутали без посока в морето. После, на шестия ден, спрели на брега. Принцът и другарите му стъпили на суша невредими. Те приседнали да починат след тревогите на пътуването, след трудностите, претърпени през продължителното пътешествие, след изживените ужаси.

Щом се разположили, забелязали признаци на голямо плодородие. Душите им се изпълнили с радост и възторг и те си представили, че се намират в райска градина, богата с реки, дървета и овощни градини, изпълнени с най-вкусни плодове и дивни цветя.

Цял ден чакали да видят човек, та да го разпитат каква е тази местност, в която са отседнали, но не намерили никого.

4. Заключеният град

Една сутрин принцът тръгнал да огледа околността, та да разбере нещо за нея. Наближил висока планина и се запътил към нея. Взел да я изкачва, докато достигнал върха й.

Там съгледал стената на висок град и съзнал, че радостта е близка. Върнал се бързо при другарите си и им съобщил какво бил видял. Нощта се била спуснала вече. Пренощували на същото място, а сутринта потеглили и вървели, докато стигнали върха на планината. После се спуснали на другия склон и спрели да си починат. На другата сутрин продължили пътя си. Наблизо видели висок град, издигнат на колони, обграден от всички страни с висока стена. Забелязали, че медните му врати са заключени и укрепения с резета и катинари. Невъзможно било да се проникне в града. На високата стена имало крепостна кула. Медните й врати били украсени с надписи и орнаменти, изпълнени с удивително майсторство. Целия ден мислили как да проникнат в града. Но не открили възможност за осъществяване на желанията си.

5. Огромната стълба

Принцът посъветвал хората си да построят огромна стълба, която да стига до върха на високата стена, за да могат да отворят вратите на града, да го разгледат и видят чудесата му и да разпитат жителите за наименованието и мястото му в света.

- Чудесно предложение! - отвърнали хората на принца. И веднага се заели да построят огромна стълба. После си помогнали да я издигнат, укрепят и изправят до високата стена. Стълбата излязла висока колкото нея, като да била правена по размерите и височината й.

6. Надпреварване към смъртта

Принцът благодарил на хората си за усилията и помощта и рекъл:

- Нека бъдем благословени и възнаградени за усърдието с успех. Като че сте мерили стълбата по височината на градската стена.

После ги запитал:

- Кой от вас е в състояние да изкачи тази висока стълба и да достигне върха на стената? След това да се изхитри и да стъпи на земята на града, за да ни отключи тези порти?

Един от хората му в стремежа си да осъществи желанието на принца, отвърнал:

- Аз ще я изкача, о, принце. Наемам се, да отворя вратите на града.

- Качи се - рекъл принц Икбал. - Благословен да си.

Храбрецът изкачил стълбите и достигнал върха. Но едва се покатерил на градската стена и стъпил на крака, той устремил взор към града и се провикнал високо:

- Пред теб съм! Пред теб съм! Пред теб съм! На твое разположение съм! Явих се пред теб!

После се хвърлил във вътрешността на града от тази огромна височина и се пребил. Принц Икбал продумал:

- Ако това е дело на здравомислещ, то какво би направил безумният? Последваме ли постъпката на този безумец, ще погубим всички свои другари. Върнете се! Не е нужно да влизаме в този омагьосан град. Полза от престоя ни тук няма, да не рискуваме другарите си и да не ги излагаме на смъртна опасност.

- О, повелителю - рекъл един храбрец, - дай ми тази славна възможност. Може би съм с по-решително сърце и по-голям ум от другаря си. Душата ми шепне, че мога да отворя портите на този град, ако ми позволи принцът.

- Страх ме е - казал принц Икбал - да не те постигне участта на приятеля ти.

След това му разрешил. Но щом храбрецът стъпил на стената, обхванала го лудост, както станало с другаря му. Той запляскал с ръце и се провикнал, както предшествуващия:

- Пред теб съм! Пред теб съм! Пред теб съм! На твое разположение съм! Явих се пред теб!

След това се хвърлил от върха на стената, тупнал на земята на медния град и се пребил.

Трагичната смърт на двамата не възпряла волята на техните братя да ги последват. Един след друг те се втурвали, като искали да извършат това, което другите не могли да направят. Всички те твърдели, че са по-изкусни от предшествуващите и по-достойни за победа от другарите си. Така загинали много хора. Нито един не се задържал на стената повече от другите, а веднага срещал смъртта.

7. Военачалникът

Тогава пристъпил военачалникът и казал:

- Тази работа е само за мен, о принце. Ако е речено, ще ти доставя радост.

Обзет от мъка, принц Икбал му отвърнал:

- Не чакай да ти дам съгласието си за това! Това дръзко желание не може да се осъществи. Та ти си военачалник и наставник на армията. Сърце ми не дава да те изложа на смърт. Нали и ти стана свидетел на гибелта на тринадесет от най-смелите опитни наши люде.

Принцът и военачалникът дълго разговаряли и спорили. Най-подир Икбал дал съгласието си. Той се уверил в решителността, здравомислието и издръжливостта на военачалника.

Военачалникът изкачил стълбата. Сърцето му било изпълнено с вяра в успеха на усилията. Той достигнал върха на стената. Но едва стъпил на нея, военачалникът устремил взор и обхванат от вълнение, извикал както и другарите му преди това.

- Пред теб съм! Пред теб съм! Пред теб съм! На твое разположение съм! Явих се пред теб!

След това се хвърлил от върха на стената и се сгромолясал на земята, както и другарите му преди това.

Втора глава

1. Отварянето на града

Като видял страшната смърт на последователите си и гибелта на военачалника, принц Икбал заповядал на приятелите си да се откажат от намеренията си.

- Тази работа е само за мен - рекъл им той. Думите му ужасили, разтревожили и смутили другарите му. Те го замолили смирено да се откаже от тази опасност:

- Смили се над нас, принце. Животът ни зависи от твоя. Как ще преживеем без теб? Ти си наш предводител, наставник и вожд.

- Реших: или ще постигна целта си, или ще загина. Нищо не ще ме спре да я осъществя - отвърнал принцът.

Всички видели, че той твърдо е решил и че са безсилни да му попречат.

Принцът изкачил стъпалата на високата стълба и достигнал върха й. Но щом стъпил на стената на града, почувствувал радостно вълнение, запляскал с ръце възторжено и вперил взор, съзерцавайки простора. Другарите му се изплашили от вида му и помислили, че гибел, както и предшествениците му, ще сполети принца. Те предположили, че той ще се хвърли от върха на огромната стена. Затова надигнали глас и взели да ридаят тревожно.

- Смили се, смили се, аллах! Пожали ни, о, принце! Не се хвърляй! Та след теб ще погинем и ние!

Мъдростта надвила безумието, умът възтържествувал над магията. Принцът останал неподвижно един дълъг час, после се надигнал и казал силно, уверено и решително на приятелите си:

- Не се бойте за мен и не падайте духом, другари! Ако съм благословен, ще ви донеса радост. Осуетено е лукавството на дявола.

Принцът приседнал малко, за да обмисли как да отвори вратите на града. Подир това той се изправил.

2. Десетте робини

Малък приятелю, знаеш ли какво видял принцът, като се спрял пред стените на града?

Той станал очевидец на нещо невиждано от хората, съгледал чудеса, пред които се спира погледът, и чул най-удивителното, слушано от ушите. Принцът видял десет робини, красиви като луната. Те протягали ръце и го викали:

- Ела при нас, о, велики принце!

Той си въобразил, че под него плиска море. То го докосвало. Принцът решил да направи, каквото сторили предшествениците му, но съзрял мъртвите си другари и се вразумил. Разбрал, че гледката е измама на магьосник, спрял се, въоръжил се с търпение и не се хвърлил. Пред очите му се вдигнала завесата и се разкрил ужасът, който го очаквал. Коварството изчезнало. Принцът бил благодарен, задето се просветлил пътят му и се успокоил умът му, задето успял да узнае опасното място и да извлече поука от гибелта на другарите си.

Блажен е, който от другите се поучава, но горко на тоз, що от съвет не взема.

3. Талисманът

Принцът направил няколко крачки по стените. Той видял висока медна кула с врата от чисто злато. Вратата била широко разтворена. Ненадейно принцът съгледал в средата изображение на меден конник с протегната ръка, която като че ли сочела към изписана дъска. Той прочел: „Добре дошъл, о, велики принце! Добре дошъл, о, спасителю на медния град, и дарителю на свободата на хората в него! Вгледай се в пружината в гърдите на рицаря. Превърти я дванадесет пъти, после потъркай страничния й винт дванадесет пъти.“

4. Ключовете на града

Това зачудило принца. Едва дочел завета на талисмана, ето че пред него с глухо скърцане се разтворила малка вратичка. Принцът влязъл свободно в дълъг коридор, който водел към медно стълбище с малки стъпала. Той слязъл няколко стъпала и съгледал зала, подредена с дивани. На тях седели пазачи, яки, силни, въоръжени. В ръцете си имали остри мечове и обтегнати лъкове с превъзходни стрели. Принцът ги приветствувал, но никой не му отвърнал. Той решил, че са заспали, и си рекъл: „Навярно ключовете на града са в тези хора“.

След това принцът се огледал и видял мъж с почтен вид, който разкривал доблест, огромна сила и воля. Той седял на висок диван. Принцът си рекъл: „Този трябва да е владетелят на ключовете на града“. Поздравил го, но човекът не му отвърнал.

Ненадейно принцът съзрял на няколко крачки от него диван, на който седял мъж. В ръката си държал жълт меден синджир, на който висели четиридесет ключа. Принцът разбрал, че това е вратарят на града. Той се приближил до него и го поздравил. Но мъжът не отвърнал на поздрава. Принцът поздравил втори, трети път, но човекът не продумал нищо. Тогава той сложил ръка на рамото му и учудено продумал:

- Не съм очаквал да не чуя ответ на поздрава ми! И ти ли спиш като другарите си, или пък си оглушал?

Човекът не отвърнал нищо и даже не се помръднал. Принцът внимателно се вгледал: това било неподвижна медна статуя. „Чудно нещо! Превъзходно направена статуя, като човек, в който има живот. Трябва му само дар слово. Вярвам, че и другарите му са като него“ - рекъл си принцът.

Взел ключовете, отправил се към вратата на града, отключил катинарите и вдигнал резетата. Тогава дръпнал силно портата. Тя се разтворила с шум и трясък.

Войската му се зарадвала на успеха. Разнесли се възторжени възгласи на прослава, радост и веселие за спечелената от принца огромна победа.

Трета глава

1. Принцът и войската му

Принцът се страхувал да изложи на опасност войската си, ако проникне с нея в този омагьосан град, без предварително да се е запознал с него. Затова заповядал на войската да остане извън града, докато той разгледа пазарите му и узнае потайностите и загадките му. Ако се уверял, че няма опасност за войската, той щял да й позволи да влезе в града. Другарите му се разтревожили за него. Страхът им се удвоил от гибелта на част от хората, на която били свидетели. Те взели да молят принца да се откаже от намеренията си и да им разреши на самите тях или на когото си избере измежду тях да проучи града преди него, за да отстрани опасността. Но принцът настоял на своето, не искал и да чуе нищо и отхвърлил искането им. Решил сам да се пожертвува за войската си и хората трябвало да се подчинят на волята му.

2. По пътищата на града

Принцът повървял малко по градските улици и видял един мъж да го гледа и да протяга ръка за поздрав с усмивка и радост. Той побързал да го приветствува и протегнал към него ръка. Но открил, че мъжът е безжизнен, неподвижен. Принцът се вгледал - това било медна статуя. Направил още няколко крачки и съгледал неколцина люде, които спорели. Били хванали за яката един мъж. Принцът забързал към тях, за да освободи човека, но видял, че всички са вкаменени статуи.

След това тръгнал из града. Тук срещнал един човек, спрял край пътя. Принцът наближил, за да го огледа. Това било неподвижна статуя. Той се чудом чудел и продължил пътя си по градските улици. Нищо, на което спирали очите му, не приказвало и не се движело. Принцът срещнал една бабичка с вързоп дрехи, купени от дюкяна, който носела на главата си. Като я доближил и се вгледал, видял, че пред него стои статуя. Натъкнал се на тълпа жени, момчета, деца, младежи, възрастни, девойки, старици. Но всички били неподвижни и неми. Това били статуи с безжизнен поглед и няма уста.

3. Пазарите на града

Принцът продължил пътя си. Видял четири пазара. Обиколил ги един след друг и открил, че всички животни и хора в тях са отлети от мед статуи.

Огледал дюкяните на занаятчии и търговци. Вратите им били разтворени, стоките изложени и подредени, кантарите неподвижни. Стопаните и посетителите им били статуи без слух и без движение.

Един бил ковач - висок на ръст, мускулест. Пълен със сила и енергия, той вдигал чука, за да го спусне върху наковалнята, но останал с протегната ръка и застинал във въздуха чук. А пред него слугата му, скован като майстора си, надувал ковашки мех.

Друг бил дърводелец - режел с трион огромна дъска. Той бил прерязал половината и спрял там неподвижно.

Някакъв бакалин бил нагласил кантара, а пред него стоката му - сирене, маслини и т.н. Но и той бил неподвижен, без живот.

Един продавал смокини, друг - фурми, а недалеч от тях имало продавач на плодове. Зад него пък друг търгувал с брашно.

Принцът повървял малко и видял птицепродавец да предлага птици, месар, да продава месо, друг пък - глави. Бакалинът търгувал с масло, а до него предлагали лой. Яйчарят изложил яйца, до него друг - сирене, пчеларят - мед, хлебарят - хляб.

После принцът влязъл във втория пазар. Тук той видял дюкяни за платове и дрехи, богаташи с най-различни видове облекла от памук, лен, изкуствена и естествена коприна и брокат, изтъкан с чисто червено злато и бяло сребро, и много други разноцветни одежди.

Принцът видял кожухари да продават кожи, майстори на везмото да бродират, кърпачи да кърпят дрехи, предачи да предат прежда, тапицери да шият дюшеци и възглавници, гладачи да гладят дрехи, иглари да правят игли, тъкачи да тъкат платове, обущари да майсторят обувки, а до тях множество бояджии и шивачи на кожи.

След това принцът навлязъл в третия пазар. Тук той видял група златари и търговци на бисери. Пред тях била изложена стоката им - скъпоценни камъни: рубини, сапфири, хиацинти, смарагди, изумруди и дребен бисер. Търговците били прави или седнали, но без движение и слово.

Принцът видял стъклари да обработват стъкларии, керамици да предлагат керамика, грънчари да правят глинени съдове, калайджии да калайдисват, търговци да търгуват с украшения от слонова кост, ножари да предлагат ножове, майстори да поправят счупени съдини.

Той повървял малко и се намерил пред аптекар, който продавал лекарства. В съседство с него имало човек, който намествал счупени кости.

Обиколката на принца завършила на четвъртия пазар. Там видял джамбази да продават добитък. Там козар водел козите си, тук пък имало кучкар, съпровождан от кучетата си. Зад тях овчар карал овце и овни.

Така принцът се местил от един пазар на друг, от улица на улица, но срещал само медни статуи на животни и хора.

4. Удивлението на принца

Колко силно се удивил и смаял принцът! Та в целия град той не видял нито един жив човек! Нима нямало в него хора, които говорят или ходят! Даже всички кучета, котета, птици и животни били неподвижни медни статуи, без живот. Какъв ужас виждали очите! Всички ли в града били статуи без движение, без чувство, без дихание в гърдите? Кой ли магьосник се бил разгневил на този град и дал воля на мъстта си върху населението му. Той преобразил жителите и превърнал всички животни и хора в превъзходни медни статуи. Всеки, който ги видел, се лъжел, че в тях трепти живот. Но стопаните на града не трепвали и не продумвали. Питаш ги - не се обаждат, говориш им - не отвръщат.

Четвърта глава

1. В царския дворец

Принцът се движел от едно място на друго, докато стигнал до високата сграда на блестящ дворец. Като проникнал в него, той видял група войници и пазачи, застанали на вратите му. Зад тях друга група хора, облечени в богати одежди, била разположена на великолепни дивани с подредени по тях копринени възглавници, извезани с изящни рисунки. Отдалеч изглеждало, че кръвта струи във вените им, но отблизо личало, че са замръзнали статуи.

Принцът се запътил към двореца. Той видял просторна зала. Тук седели везирите и държавниците. В центъра на съвета имало трон от чисто злато, украсен с най-редки скъпоценни камъни. На него се бил разположил царят. Той бил облечен в пищни одежди. Главата му била увенчана с корона, украсена с редки бисери и безценни перли. Те сияели и превръщали мрака в светлина.

След това принцът влязъл в съседната зала. Там намерил царицата, обградена с множество слугини и робини. Те очаквали заповедите й, готови да изпълнят желанието й.

Принцът останал възхитен от майсторството на строителите, от красотата на двореца, от реда на мебелите и обстановката, от необикновената красота на картините, от великолепието на кристалните светилници, от блестящите със скъпоценни редки бисери полилеи.

2. Разговорът на принца и принцесата

Принцът продължил пътя си от едно чудо на друго. Намерил се в разкошна зала. Там срещнал девойка с красиво лице и блестяща външност. Тя четяла книга. Щом го зърнала, девойката скочила да го посрещне и побързала да го приветствува вежливо и почтително, назовавайки го по име, радостна от пристигането му. Принцът се почудил на това, което видял и чул. Той попитал озадачено:

- Откъде ме познаваш и знаеш името ми?

Девойката му отвърнала усмихнато:

- Не се учудвай от това, което видя и чу. Аз очаквам идването ти от дълго време.

- Очакваш идването ми?! Как? Кой ти предсказа за мен? И какво се е случило, че в този град с преобразени жители, с превърнати в медни статуи обитатели си останала ти единствена невредима, спасена от превръщането, което сполетяло населението на града? В какво се крие загадката? - казал принцът учудено.

Девойката му отвърнала учтиво:

- Ще ти съобщя всичко. Но заповядай да седнеш и ме изслушай.

- О, как ми се иска да узная тайната на загадките, които видях - възкликнал принцът.

3. Разказът на Раиа

Девойката подхванала разказа си.

- Питаш ме коя съм. Откъде зная името ти и защо очаквам пристигането ти. Каква е тайната на града. Защо жителите са преобразени, а само аз единствена се спасих от магията. Знай, велики принце, че аз съм Раиа, дъщерята на царя на този град. Ти сигурно си видял баща ми, като си вървял към мен. Той седи сред дивана[1] си. Баща ми беше прочут сред индийските царе.

Ние имахме съсед - идолопоклонник на име Мармуш. Веднъж през столицата на царството му преминал един от най-великите отшелници, известен с въздържанието и благочестието си, с мъдростта и широтата на познанията си. Той непрестанно напътствувал хората и ги просвещавал. Отшелникът не жалел сили да ги призовава да служат на създателя на живите същества и да се откажат от идолопоклонството, което не им носи нито добро, нито зло. Хората се стълпили около него. Отшелникът ги запознал с делото си. Славата му се разнесла и достигнала до царя. Мармуш заповядал да му доведат отшелника. Когато той се явил, царят го запитал вярно ли е това, което бил узнал за него. Отшелникът не скрил нищо от дейността си и любезно предложил на Мармуш да призовава към служене на аллах и да отхвърли идолопоклонничеството.

Царят се разгневил от това, което чул, учудил се на дързостта на отшелника и го заплашил с наказание, ако не престане да празнодумствува и не се откаже от упоритостта. Отшелникът не се вслушал в заплахите, не обърнал внимание на заканите.

Това още по-силно разсърдило Мармуш. Той заповядал да затворят отшелника и да се подготвят да го изгорят жив.

В средата на големия площад запалили буен огън, за назидание на хората. Мълвата се разнесла по всички краища на града. Събрали се хората да видят трагичната смърт на отшелника. А когато огънят се разпалил, войската се приготвила да го хвърли в огнището. Внезапно небето се заоблачило, блеснала светкавица, прокънтяла гръмотевица, после се излял проливен дъжд. Той загасил огъня, създала се суматоха и хората побягнали към къщите си, за да не ги удавят плисналите се потоци. Така отшелникът получил благоприятна възможност да избяга.

След няколко часа времето се оправило, дъждът спрял. Войниците потърсили отшелника, но не открили ни следа от него.

А той вървял по пътя към страната Тибет, вървял без отдих нощ и ден, докато достигнал града ни.

Баща ми бил слушал за благочестието му. И когато отшелникът съобщил на татко историята си, той му устроил хубав прием, приветствувал го радушно и го настанил при себе си. Отшелникът останал при нас няколко дни. После помолил татко да продължи пътя си обратно за родината. Но баща ми се възпротивил и настоял да остане отшелникът при него. Той любезно се извинил и не отстъпил от молбата си, докато баща ми, против волята си, му дал позволение да тръгне.

Изглежда, че отшелникът се е страхувал да не го открият шпионите на цар Мармуш и да стане причина за въвличане на двамата царе в унищожителна война. Опасенията му се оправдали. Скоро след като заминал, при баща ми се вестил пратеник на Мармуш - идолопоклонника. Той заплашвал татко с война, ако не му предаде отшелника, който спрял като гост в града му. Баща ми се разгневил на дързостта на съседа си и грубо прогонил пратеника. Заповядал му да съобщи на царя си, че отшелникът е заминал преди няколко дни, но даже и да бил останал при него, не би се съгласил да му го предаде.

Баща ми знаел добре силите и огромната мощ на Мармуш. Той се подготвил да го срещне, укрепил града ни, заключил високите му порти и се приготвил да отблъсне враговете завоеватели.

В едно утро аз дочух да кънти в простора силен звук на рог, проглушаващ ушите.

* * *

От ужас ми се стори, че е настъпил краят на света. Излязох и тръгнах, лутайки се по посока на двореца. Видях, че всички придворни, жени и девойки, на които попадах, са глухи медни статуи. Забързах към дивана на баща ми, за да узная какво става. Намерих го седнал сред свитата си и знатните люде от царството. Всички се бяха превърнали в медни статуи. Отправих се към града и пазарите му. Но очите ми се натъкваха само на медни статуи. Ти навярно си се убедил в истинността на думите ми, видял си с очите си, доловил си с погледа как кучета, котки, мишки и птици са се преобразили в твърди статуи, без слух, без движение.

* * *

Прекарах деня в страх, а нощта - без сън от ужаса, който видях. После от умора и безсъние ме обори дрямка. Видях, че отшелникът ме посети в съня, нежно ме потупа по рамото и ми каза с усмивка:

- Не се плаши, о Раиа, не се тревожи. Твоето и на всички люде в града спасение ще дойде от ръката на човек правдив и смел, на име принц Икбал. Той ще се свърже с брат ти, принц Фадел, за да облекчи мъката и разруши магията над града и жителите му. Не се страхувай от гладна смърт. Измежду дърветата на градината останаха смокини и ябълка, назасегнати от злото. Яж от тях, щом огладнееш. Пий от чистия извор, който ги полива. Бъди благодарна за спасението си и благополучието, което ти е отредено.

В двореца ни имаше библиотека, пълна с най-ценни ръкописи. Затичах се към тях от страх да не я е сполетяла бедата. Намерих я, както си беше. Четенето ми бе най-добра утеха.

Когато изслушал разказа на принцесата, принц Икбал силно се почудил и запитал удивено:

- И как така само ти се спаси от магията на вълшебника и не се преобрази в медна статуя, както са се превърнали всички птици, животни и хора в града?

4. Феята

Девойката казала:

- Това е невероятна история. Аз ще я разкажа на своя господар. Веднъж майка ми се разхождала на една ливада край един от дворците ни. Внезапно видяла, че недалеч от нея някаква бяла змия се мъчи да избяга, а зад нея черна усойница бърза по следите й, за да я хване. Тя я настигнала, сграбчила я за главата, обвила опашка около нея и се готвела да я убие. Майка ми побързала да помогне на бялата змия. Тя запратила в усойницата голям камък и начаса я убила. И колко силна била почудата й, когато забелязала, че черната усойница се превърнала за миг в купчина пепел. А бялата змия се разтресла и се превърнала в девойка с невиждана хубост в разцвета на младостта. Тя продумала благодарно на майка ми:

- Няма да оставя без ответ, о, царице на хората, помощта и добрината, която ми оказа. И никога не ще забравя, че ти ме спаси от заклетия ми враг, който се готвеше да ме убие. Дано да имам сили да ти отвърна на доброто някой ден.

След това феята направила знак с ръка. Земята се разцепила и тя веднага потънала в нея и се скрила от погледа й. А земята се затворила, както си била преди това.

5. Подаръкът на феята

От този случай изминали години. Когато се родил брат ми Фадел, феята се явила при мама. Подарила й малка бутилка, напълнена от река Акбар, и й заръчала да капва в млякото от речната вода и да храни детето си с тази кашица. А когато се изпразнела бутилката, детето щяло да бъде защитено от магиите на всички вълшебници и козните на злосторници.

Мама й благодарила за подаръка и изпълнила съвета й.

След това в деня на моето рождение феята дошла и подарила малка бутилка като тази, която донесла, когато се родил брат ми. И й поръчала да ми дава от нея, както хранила брат ми преди това.

Думите на феята се оправдаха. Всички хора, птици и животни в града се преобразиха, аз единствена се спасих благодарение на това, че съм пила вода от Акбар.

Едва принцесата завършила разказа си, ето че се явил снажен юноша. Щом го видял, принц Икбар се досетил, че това е родният брат на девойката.

Пета глава

1. Родният брат на принцесата

Юношата ги поздравил с усмивка на лицето, вежливо и почтително. Той приветствувал принц Икбар, честитил на сестра си посещението на великия гост. Принцът и принцесата се зачудили на това, което видели и чули, и го запитали:

- Откъде знаеш името на принца? Кой ти предсказа идването му?

- Узнах вече много от новините. Остана вие да научите моите вести - отвърнал им той.

- Много ми се иска да чуя разказа ти! - възкликнали принцът и принцесата.

Принц Фадел подхванал:

- Както знаеш, мила сестро, аз, отзовавайки се на любезната покана на моя чичо, отплавах с най-добрите си другари, за да участвувам в сватбеното тържество на дъщеря му. Пътуването ни беше благополучно. Останахме на гости при чичо. Всеки път, щом искахме да тръгнем, той настояваше да останем. Прекарахме повече от година на гости. След това чичо неохотно ни разреши да заминем, напълни кораба ни с подаръци и прати поздрави на теб, татко и на гостолюбивия му народ. После си тръгнахме обратно. Няколко дни времето беше хубаво, вятърът - тих. На тринадесетия ден вятърът изведнъж се промени. Завилия грозна буря. Тя заплашваше да ни потопи всеки миг. Тогава в душите ни се промъкна отчаяние. Оставихме кораба си на милостта на силния вятър и яростните вълни. Не ме питайте, скъпи мои, за удивлението ни, когато корабът ни се спаси. Не зная по какво чудо се избавихме от гибел и стъпихме на суша невредими.

2. Съветът на моряка

Като стъпихме на брега, ние видяхме, че островът е необитаем, че на него няма жива душа. Тръгнахме да го разгледаме. Стигнахме до гъста гора. С нас беше един много стар моряк, който от младини пътуваше до индийските брегове. Той ни предупреди да не оставаме и ни посъветва да се оттеглим от този див остров. Разказа ни, че жителите му са варвари, които са поклонници на змия с огромни размери. Те имали обичай да й поднасят всеки чужденец, когото злата съдба хвърли в ръцете им. И змията бързо и лакомо го поглъщала.

* * *

Опитният моряк ни посъветва да побързаме да напуснем ужасния остров, преди обитателите му да ни принесат в жертва на змията идол.

Тъй като Кашиф, капитанът на кораба, повярва на този моряк, без колебание прие съвета му да продължим пътя си на другата сутрин. За нас беше по-добре да потеглим веднага, без да отлагаме пътуването до сутринта, за да се запази корабът ни и да се спасят пътниците. Но никой не може да се противопостави на превратностите на съдбата.

3. Султанът на варварите

Призори на другия ден аз излязох да разгледам острова и срещнах една от обитателките му. Щом ме зърна, тя побягна. Не й обърнах внимание. Върнах се при другарите си и се заприказвахме. Вече беше пладне, когато се приготвихме да тръгнем. И може би всичко щеше да стане, както го искахме, но неочаквано ни нападнаха обитателите на острова, обградиха ни от всички страни и ни оковаха във вериги. Те завладяха кораба с насилие и заграбиха всички подаръци и драгоценности.

Варварите ни поведоха към султана на острова. Ние видяхме жилищата им. Те приличаха повече на колиби, отколкото на къщи. Запознахме се и със султана им. Името му бе Химладжа. Той се беше разположил на трон, направен от камъни, украсен с миди. Султанът им беше огромен великан с грубо туловище, грамадна глава, грозен на вид, с уродливо лице. Приличаше повече на дявол, отколкото на човек. Дъщеря му, принцесата Хуснара, беше с още по-грозно лице от баща си и още по-дебела. Тя седеше до него. Беше на около тридесет години. Като се явихме пред султана, везирът на варварите ни застави да му отдадем ред почести. После той разказа на него и дъщеря му как робинята ни е забелязала и ги е довела при нас.

4. Храната на змията

Султанът се усмихна и благодари на везира, робинята и помощниците си за успешния ценен лов. След това заповяда да ни затворят в пещерата на пленниците, за да принасят всеки ден по един от нас в жертва на великия идол - змията.

Везирът се подчини на заповедта на султана. Той ни отведе до пещерата. Там според обичая им ни поднесоха най-различни ястия, приготвени да охранят жертвите, преди да ги поднесат на змията идол.

Измина доста време. Всеки ден извеждаха по някой от другарите ми. С всеки изминат ден броят ни намаляваше. Загинаха пътниците на кораба и моряците. Останахме само аз и Кашиф, капитанът на кораба. Прекарахме безсънна нощ, като очаквахме трагичната смърт на един от нас на другата сутрин, както бяха погубени другарите ни преди това. Очаквахме да дойдат двамата великани и да ни разделят завинаги.

5. Прощаване с капитана

Щом наближи времето, Кашиф ме погледна тъжно и каза: „Уви! Каква мъка! Всяка надежда за спасение пропадна! Остават ни да живеем още само два дена. Имам само едно желание - денят на смъртта ми да е преди гибелта на владетеля ми, принца. Нямам сили да гледам как водят повелителя ми на смърт, без да съм в състояние да му помогна.“

- Не тъжи, скъпи приятелю! - отвърнах на Кашиф. - Та аз направих всичко възможно да те разубедя да не идваш с мен в това пътешествие. Но за твое нещастие ти настоя да ме придружиш. Ако не беше упорствувал, щеше да се спасиш от тази ужасна смърт!

Едва изрекох това, ето че дойдоха двамата великани и ми заповядаха да ги последвам. Не се смутих, краят не ме плашеше, защото го очаквах и се бях приготвил за него. Обърнах се към капитана и се простих с него завинаги.

6. Принцесата на варварите

Великаните ме съпроводиха до огромна палатка. Помислих, че там ще срещна змията идол. Но се случи нещо, което не бях предполагал. Посрещна ме една варварка. Тя се приближи към мен с усмивка и кротко ми рече: „Не се бой, момко! Не се тревожи! Няма да те сполети съдбата на другарите ти! За твой късмет моята повелителка, принцесата Хуснара, те хареса и те спаси. Поздравявам те с победата! Нищо друго няма да ти кажа. Ще оставя тя да те изненада. Не забравяй, че аз съм съветница на принцесата и нейна избрана слугиня. Тя благоволи да ми позволи да те удостоя с честта да се явиш пред нея. Бъди щастлив! Тържествувай! Ти ще се срещнеш само след миг с нея!“

Двамата великани се оттеглиха. Слугинята на Хуснара ме хвана за ръка и ме поведе към покоите на принцесата. Видях я седнала сама на един диван, покрит с кожи от тигър, лъв и пантера. На жълто-зеленото й лице блестяха две малки очи, разделени от огромен сплескан нос, провесен над две дебели устни, които се притваряха в широка уста, с грамадни зъби, восъчни на цвят. Главата й беше покрита с къси къдрави коси с цвят на абаносово дърво или още по-черни от него, а над тях имаше жълта шапка, извезана с червени конци. На шията й висеше огърлица с грамадни синци. Между тях за украса бяха нанизани разноцветни пера, част от тях сини, други - жълти. Принцесата беше облечена в широка дреха от тигрова кожа. Тя прикриваше тялото й от раменете до петите.

Щом ме видя, Хуснара побърза да каже: „Не се безпокой, момко! Бъди щастлив! Радвай се! При мен ще намериш само добро. Ела, седни до мене, да ти разправя радостните вести. Чака те щастие. То облекчава пътя на спасението ти от гибел и те избавя от злополучната смърт, която сполетя хората ти.“

Хуснара помълча малко и след това продължи: „Вярвам, че ще се радваш, като разбереш, че ми хареса смелостта ти, хладнокръвието и пренебрежението ти към смъртта. Реших да те наградя за твоето благородство и достойнство. Удвоих наградата ти, щедро те дарявам. Не се ограничавам само със спасението ти от смърт, но те и избрах за съпруг, мъж на наследницата на трона - Хуснара, морската принцеса. Разбра ли сега каква радостна изненада ти приготвих, честит щастливецо? След смъртта на баща ми ти ще бъдеш султан на този остров. Виждаш ли как те предпочетох пред знатните и благородниците на царството ми.“

7. Отплатата на котката

Тази ужасна вест ме порази. Та смъртта за мен би била по-лека от този страшен край! Тръпки ме побиват винаги, щом в главата ми се промъкне споменът за това злочесто утро. И винаги си припомням остроумната приказка, която в детството ни разправяше нашият учител.

- За коя приказка говориш? Та учителят ни е разправял много остроумни приказки и интересни разкази! - попитала сестра му.

- Спомняш ли си приказката за котката? - отвърнал Фадел. - Господарят й я обичал много, угаждал й и се грижел за нея. Хранел я с пилета, гъски, гълъби и други такива вкусени ястия. Котката не намерила друг начин да му се отблагодари за доброто, с което я обграждал, освен да го възнагради с мишките, които хващала. Искала и господарят да се наслади на гостоприемството й, както и тя благоденствувала при него. Каква прилика между постъпката на котката и тази на Хуснара! И двете не знаеха, че мишето месо не е подходяща храна за човека.

8. Съмнението на Хуснара

Страх от гнева на тази ужасна жена ми пречеше да разкрия отвращението, презрението, омразата и погнусата, които изпълваха сърцето ми. Затова избрах мълчанието.

- Не мислех, че си мълчалив, че не ще промълвиш нито дума - рече Хуснара. - Без съмнение неочакваното щастие, което и през ум не ти е минавало, те заслепи. Огромната радост скова езика ти. Прав си. Та нима си мислил, че дъщерята на султана на острова ще избере пленник като теб, че ще ти бъде писано да се спасиш от страшна смърт, че бедата ти ще се зам