Ковачът в рая

Един селски ковач си имал хубаво лозе. Всяка година то му давало кога малко,
кога много, а понякога - и над сто бурета вино наливал. Една година се случила
добра родитбата, ама тъкмо преди гроздобер паднала градушка и всичко убила.
Отишъл той да види пакостта:
„Ех - рекъл си той, - бог дал, бог взел.“
Па събрал няколко грозда, що били оцелели тук-таме. Като ги смачкал, излязла
пет оки шира, налял я в едно буренце и решил:
„Като ми дойде тая беда на главата, ще взема това сладко вино и ще го изпия с
първия, когото срещна по пътя за дома.“
Тръгнал си ковачът. Насред път гледа - насреща му иде една непозната жена.
Без да дочака да я поздрави, тя се приближила и му заговорила:
- Ковачо! Тъкмо при тебе ида. Бях у дома ти, ама ми рекоха, че си на лозето,
та се запътих да те диря.
- Коя си ти и защо съм ти дотрябвал? - пита ковачът.
- Аз съм смъртта. Дошла съм да те прибера.
Стреснал се човекът, ала скоро се съвзел от страха и й рекъл тъй:
- Ах, драга смърт! Тая година градушка уби лозето ми. Някога то ми даваше по
стотина бурета вино, пък виж сега - само едно буренце. Та като си тръгнах за дома,
обещах си, че ще изпия този гроздов сок с първия срещнат по пътя за негово и мое
здраве. Затова, моля те, не ми отказвай - седни да го изпием, па сетне прави с мене,
каквото си намислила.
Смъртта се съгласила. Седнали двамата край пътя. Ковачът надигнал
буренцето за здравето на смъртта, а после и го подал и тя да пие. Така поред те
отпивали от буренцето и си приказвали за това-онова. Ама ковачът пие и все си мисли
как да се отърве от голямата беда. По едно време попитал неканената си гостенка:
- Вярно ли е, гдето хората казват, че никаква пречка не те спира - можела си
да се провреш и през най-мъничката дупчица? Като те гледам тъй, доста си едра, та
не ми се вярва да е истина.
- Истина е! Истина е! - отвърнала смъртта. - Вредом минавам. И с девет
кофара да се заключиш, пак ще се вмъкна при тебе.
- Ще ми се да видя такова чудо, преди да умра. Можеш ли да влезеш, да
речем, в това буренце?
- Ей сегинка ще ти покажа, че мога.
Рекла така смъртта и почнала да тънее, накрай се вмъкнала през дупката в
буренцето. А ковачът това и чакал: бърже запушил дупката и понесъл буренцето към
дома. Отвътре смъртта се завайкала, замолила се да я пусне. Обе щава да не му
взима живота, ама той не и вярва. Отнесъл ковачът буренцето дома си, окачил го на
един гвоздей високо - никой да не го докача.
И престанали хората да умират - нали смъртта била затворена в буренцето!
Гледа дядо Господ: навъдили се хората толкова, че на земята и дотежало да ги носи.
Изпратил той дявола при ковача: нека да дойде и да каже как тъй е посмял да заключи
смъртта!
Отишъл дяволът при ковача и му рекъл:
- Хей, ковачо! Изпрати ме Господ-бог за тебе. Да дойдеш и да му кажеш защо
си запрял смъртта, та не може да си върши тя работата? Ако не дойдеш с добро,
насила ще те завлека!
А ковачът му рекъл:
- Ще се покоря на волята божа. Ама моля те, дяволе, да ме оставиш да
доизкова за децата мотиката, гдето съм започнал, а сетне ще дойда с тебе да се
оправям пред милосърдния бог. И още за едно добро ще те моля: да ми помогнеш да
разпаля огъня, та да свърша работата по-скоро.
Съгласил се дяволът, ама поискал ковачът да му покаже какво да прави.
Отишли в ковачницата и човекът рекъл на дявола:
- Влез в меха и духай през духалото, пък аз ще кова!
Щом влязъл дяволът в меха, ковачът бърже затулил устата на духалото, па като
почнал с чука - по главата, по гърба, по задника - та го сплескал така, че дяволът
едва се довлякъл до пъкъла.
Не минало много време, дядо Господ изпратил тоя път три дявола - да
доведат ковача, да каже той, безумният, как тъй е посмял да заключи смъртта в
буренцето и да пребие дявола. Отишли те, гледат: ковачът цепи дърва на двора.
- Хей, ковачо! - викнали те. - Изпрати ни Господ-бог да те заберем, при него
да те водим. Ако не дойдеш с добро, насила ще те завлечем!
А ковачът:
- Ще се покоря на волята божа. Само че ще ви моля, дяволи, да ми помогнете
да нацепя дървата, та да не ми мръзнат децата зимъс.
- Харно! - съгласили се дяволите. - Само че да ни покажеш какво да правим,
че ние никога не сме цепили дърва.
- Ето, един от вас да си мушне ръцете в процепа на тоя пън, гдето цепя,
наместо клин.
Послушал го единият дявол, пъхнал си ръцете в процепа. А ковачът извадил
брадвата и дървото му стиснало ръцете като клещи.
- Стой сега така, дордето разцепя от другия край! - рекъл ковачът.
Ударил с брадвата той пъна от другия край и накарал втория дявол да си мушне
ръцете в процепа. И нему дървото стиснало ръцете. Тогава ковачът ударил пъна в
средата и така стегнал ръцете и на третия дявол. Повикал сега той своята челяд, дал
на всички по една цепеница, па като почна ли да бият дяволите - ха, бре! де, бре! -
ощавили им козината от бой. Паднали дяволите на молба, обещали, ако ги пусне, да
не го закачат повече. Смилил се ковачът - пуснал ги. А те едва се довлекли до
пъкъла на четири крака.
Отървал се ковачът от неканените гости, пък се замислил: „С Господа шега не
бива - рано-късно ще ми вземе мярката.“ Откачил буренцето от гвоздея и го
поразклатил. Отвътре се чуло писък: „Олеле, зъбите ми изпопадаха, костите ми се
потрошиха!“
- Потрай, миличка - рекъл ковачът. - Дошъл съм да те освободя. Разбрах,
че не е проста и твоята работа. Само искам да ми обещаеш, че никому не ще взимаш
душата без време. Защото ти дойде при мен, когато бях в силата си, дребна челяд,
млада жена имах и съвсем не ми беше омръзнал животът…
- Обещавам ти и признавам, че сбърках - отвърнала с хрисим глас смъртта.
- А сега, ако си човек разумен, пусни ме на воля, че сигурно мнозина страдащи ме
чакат да ги отърва от мъките.
Отпушил ковачът буренцето. Смъртта, както била изтъняла, сега в тясната си
тюрма съвсем постала станала. Извлекла се из дупката, отърсила си полата и на
раздяла му рекла:
- Добър урок ми даде ти, ала не ти се сърдя и скоро няма да дойда да ти
додявам. Нито на теб, нито на домашните ти.
И си тръгнала да навакса изостаналата си работа. А ковачът си заживял
спокойно. Доживял до дълбока старост.
Пък когато му омръзнало вече да живее, запътил се за пъкъла. Дошъл пред
портата и зачукал. Дяволът-вратар открехнал един прозорец в портата и го попитал:
- Ти кой си?
- Ами че аз съм ковачът от онова село, гдето бяхте идвали да ме водите при
дядо Господ да се оправдавам, загдето бях затворил смъртта в буренцето.
Като чули това, дяволите много се изплашили. Втурнали се да затискат портата,
да не би ковачът да влезе при тях, че голяма поразия може да стори. - Махай се!
Няма тук място за тебе! - викнал му вратарят и тропнал прозореца, затворил го и го
залостил с резето.
Запътил се тогава ковачът за рая. Чука на райските врата, а отвътре свети
Петър пита:
- Ти кой си?
- Аз съм ковачът от онова село, който беше затворил смъртта в едно буренце.
Та дошъл съм сега да се оправдавам пред дядо Господ.
- Върви си! Върви си! Няма тук място за тебе! - отвърнал му свети Петър.
- Моля те - казва ковачът, - позволи ми само с едно око да надзърна да
видя как живеят в рая.
Открехнал свети Петър райските двери, а ковачът - хоп! - мушнал се под
ръката му и влязъл. Видял наблизо една камара парцаливи дрехи. Измежду тях познал
старите си гащи, що преди години бил дал на един просяк. Седнал той върху тях, а
свети Петър го пъди:
- Махай се оттук, бре!
- Няма да се махна! - отвърнал упоритият ковач. Ще си остана тук, на тия мои
гащи.
Видял се в чудо райският ключар. Отишъл при дядо Господ да му каже, че
ковачът, който бил затворил смъртта в едно буре, насила е влязъл в рая и не ще да си
иде.
- Намери - казва свети Петър - едни свои стари гащи, които бил подарил на
един просяк. Сега е седнал връз тях и не мърда.
- Ти не го закачай - рекъл дядо Господ, - че той е много лют. Може голяма
поразия да стори, ако се разсърди. Нека остане!
Ето тъй хитрият ковач отишъл в рая.

Сръбска народна приказка