Княз и чума

1. За далечното царство

Едно време, преди стотини години, живеел в някое далечно царство млад княз. Името на това царство не помни никой. Людете са забравили и името на княза. Някой помнят само чудната приказка, която ще ви разкажа, за да я знаете и вие.

Майката на княза умряла, още когато бил дете. А когато станал юноша, народи от далечни страни нахлули в царството, за да го завладеят. Бащата на княза - старият цар - трябвало да поведе войските си срещу враговете.

Войната се продължила много, царят все не се връщал. Князът бил още млад. Той останал в двореца - да пази, заедно с болярите, престола на баща си, докле се свърши войната и царят се върне.

Не била честита тая царщина, за която разказва приказката. Додето траела войната, в престолния град се явила чума. Тя върлувала вече много месеци наред и изморила току-речи половината цареви поданици. Нямало ни един дом без покойник. Всички къщи били заразени; по големите площади димели денем и нощем клади, на които изгаряли мъртъвците.

Мрачно и страшно било в града. Самият въздух бил тежък, болен. Тъжно ставало на човека да излезе на улицата и да погледне. Людете по цял ден се молели в църквите на Бога - дано спре коситбата на страшния мор, но нищо не помагало.

Само в двореца нямало още ни един болник. Най-строго се пазело - да не би заразата да проникне и там.

Дворецът бил съграден върху висока скала, над града. Обикалял го широк ров, пълен с вода. За да влезе човек в двора, трябвало да мине по голям висящ мост; вечер мостът се вдигал, а денем го пазели войници, въоръжени от глава до пети. Отвъд рова обикаляла, като страшна змия, висока и дебела крепост от камък, с назъбени бойници. От там стрелци следели, да не би врагове да нападнат двореца и да вземат короната.

Но чумата се не бояла нито от широкия ров, пълен с вода, нито от лъковете на стрелците, нито пък чакала да спуснат моста, че да влезе. Тя се страхувала само от един стар магьосник, който бил съветник на царя и учител на младия княз.


2. За магьосника

Що правел този магьосник?

Той прекарвал денем в двореца, заедно с княза, а нощем влизал в една голяма кула, дето му било жилището. Магьосниците живеят винаги в кули, и не пущат никого да влиза при тях. Под кулата имало седем подземия, едно под друго.

Когато настъпи полунощ, магьосникът слизал в подземните стаи по една стълба, която се извивала надолу, като черупка на охлюв.

В самото дъно на седмото подземие имало една тясна и висока стая, съвсем тъмна. Там влизал магьосникът след полунощ. Той запалвал вълшебни смоли, чиито дим издавал особена миризма. После правел тайнствен знак с ръка и цялата стая се осветявала от зловещ червен пламък. Под неговата светлина белобрадият магьосник почвал да чете заклевания и врачби от стари книги, написани на език, какъвто говорели людете още преди потопа.

После вземал един голям меч с кръстообразна дръжка, замахвал към сребърното огледало, което висяло на стената, и с магична сила заповядвал да се яви духът на чумата.

Магьосниците знаят клетви, от които се боят всички духове. Щом изричал клетвата и насочвал меча към огледалото, магьосникът виждал духа на чумата, отразен върху сребърната плоскост.

Чумата се явявала, разтреперана от страх. Тя се плашела не толкова от магьосника, колкото от голямата петолъчна звезда, извезана със златни жици на дрехата му - тъкмо над гърдите. Около звездата били написани някакви тайнствени букви. Такава била тая звезда, че всички зли духове треперели, като я погледнат, а добрите се покланяли смирено и с почит пред магьосника; на нея били написани всичките Божии имена, които споменават ангелите.

Всяка нощ магьосникът повтарял на чумата, че не бива да влиза в двореца, освен - когато я повика той.

Тя си излизала уплашена и отново тръгвала по глухите тъмни улици на заразения град. А людете, които били още по улиците, или се връщали от работа, виждали суха и висока, черна жена, с кървави очи и зелени уста, с костеливи ръце и крака. По тялото й зеели страшни рани, прилични на кървави цветя, а на раменете й се веело скъсано покривало, чиито дупки приличали на мъртвешки глави. На главата си имала корона от човешки кости, оплетени със зелени змии.

Когото погледнела тая жена, нему се веднага припадало. Той се гътвал без свяст, а тялото му се обсипвало с големи рани.

Тая жена била чумата.


3. За големия бръмбар

Една вечер князът седял в широката стая на двореца и разглеждал чудните цветя, изписани по прозореца.

Той се бил замислил. Искало му се много да слезе в града и да види чумата, за която разказвали с ужас всички в двореца. Но той знаел, че магьосникът не дава никому да излиза от крепостта.

Само двама можели да слизат в града, за да внасят храна, но и те носели муски, зашити от магьосника, за да ги познава чумата, та да ги не напада. Князът седял дълго на прозореца и с любопитство гледал тъмния град и големите зловещи огньове на кладите, запалени по градските стъгди.

Докато гледал тъй, един голям бръмбар влязъл в стаята и се ударил о дебелото стъкло на прозореца. Насекомото паднало по гръб върху мраморната плоча, на която си бил сложил князът ръката. То почнало да мърда живо с краката си, но било тежко, та все не можело да хвръкне, а само се въртяло по гръб.

Князът хванал бръмбара, погледнал го и се готвел вече да го пусне през прозореца, но изведнъж забелязал на корема и по гърба му особени белези и шарки. Той запалил сребърния светилник и приближил насекомото до светлината, за да го разгледа добре.

На корема му била изобразена със зелени жилчици корона със седем върха, а на гърба, дето се разклонявали, като два щита, жълто-златистите крила, се виждали преплетени чертици, прилични на двурога глава със страшен изглед.

Момъкът се подвоумил, дали да занесе бръмбара - да го види магьосникът, или да го пусне. Като размислил малко, той го похлупил с една кристална чаша, за да не отлети, и го оставил на масата, па отишъл да вечеря.


4. За дъщерята на магьосника

Всеки ден князът и магьосникът обядвали и вечеряли заедно. Ала тая вечер старецът не дошъл в трапезарията, ами пратил слугата си да му отнесе вечеря в кулата.

Князът вечерял сам и си легнал.

На сутринта той отишъл да повика учителя си - да му покаже бръмбара. Но слугата, който стоял пред вратата на кулата, казал на момъка, че старецът е тежко болен.

- От снощи е много зле, - рекъл той. - Заключил се е в една стая - и мене дори не пуска да вляза. Дъщеря му дохожда преди малко да го споходи, но и нея не пусна.

Князът не искал да безпокой магьосника, затова се върнал.

Ала като слизал по стъпалата, що водили към кулата, срещнала го дъщерята на стареца.

Тя била много хубава: очите й блестели, като светкавица, гласът й звънтял, като сребърно звънче, а лицето й било бяло и румено.

Момата поздравила княза и го поканила да й отиде на гости - да си поприказват. Тя живеела в една стая на кулата. Князът не бил влизал там - до тогава все магьосникът идвал при него. Ето, че му се паднало случай да влезе в кулата - и той се съгласил на драго сърце.

Стаята на момата приличала на пещера. Един висок прозорец на потона пущал слаба светлина, а около него висели на гроздове планински кристали, които блестели, като сребро. В тъмните кътове се чувало, че някой диша тежко, но князът не можел да види от начало нищо.

Чак когато посвикнал с тъмнината, забелязал, че стените на стаята са от къдрави варовити скали и от тях тече бистра вода. По ъглите имало накачени на едри китки много горски цветя, треви, листа и корени, от които дъщерята на магьосника варяла лекове. Там имало билки за обич и омраза, за люта болест и смърт, за беда и зла среща, за злополука и щастие, за лошо око и лека ръка.

По каменливия под на пещерата пълзели зелени и пепеляви змии. Иззад скалите надзъртали големи гущери - с очи като огледала. Кукумявки и бухали с кървави очи хвърчали из тъмните ъгли, а по висулките на потона се били обесили надолу с главите едри кафяви прилепи.

Върху плоските камъни, наредени като полици, имало натрупани много стъклени и глинени гърнета, чаши, кърчази и кюпчета с всякакви лекове. А срещу самата врата, в дъното на една широка вдлъбнатина в скалата, имало голямо огнище. Две червеновласи маймуни се плезели край него една на друга и пазели огъня да не изгасне; току притуряли в огнището дърва.

Магьосницата поканила княза да седне на едно столче и, като видела, че той разглежда уплашено стаята, рекла му:

- Тия животни са кротки. Те не правят никому зло, ако ги не закачаш; не бой се - те обичат добрите люде.

На княза се видяла омразна пещерата и му се не искало да остане, но пък и не желаел да оскърби момата, като си отиде веднага.

Той седнал. При нозете му допълзяла една голяма змия и го загледала в очите, сякаш иска да се хвърли върху него. Момъкът подскочил уплашено.

Магьосницата се засмяла, погледнала змията, па й рекла: „Хайде върви си, отдето си дошла!“ Змията веднага се изгубила.

Сетне момата се обърнала към княза и му казала:

- Като че не ти допада моето жилище. Наистина, то не е светло, като двореца, но в него човек може да намери всичко, каквото му потрябва. Искаш ли да се увериш?


5. За чудесата в пещерата на магьосницата

Като рекла това, момата плеснала с ръце и отведнъж всред пещерата се изправил един мъж, който се явил - кой знае, от къде.

Той бил космат, като маймуна, с големи челюсти. Ушите му били толкова дълги, че се прегъвали и висели надолу, пред раменете му. Нозете му били пък дебели и къси, сякаш нозе на слон. Той имал само едно око - голямо, насред челото. То светело толкова много, че от него излизали искри. Накрай гръбнака си тоя черен мъж имал опашка, а на нея - златно звънче.

Като го видял, князът се уплашил. Не че бил страхлив, но никак не очаквал - момата да плесне с ръце; а още по-малко пък се надявал - току изневиделица да изскочи такъв черен и опашат човек, със звънче на опашката.

Косматият мъж дори не се и обърнал към княза. Той погледнал дъщерята на магьосницата, поклонил и се и я запитал, какво ще му заповяда.

- Донеси ни да ядем! - рекла тя.

Черният слуга изчезнал и се върнал малко след това, та донесъл голяма златна табла с всякакви гозби и плодове; той я сложил пред момата и отново се изгубил.

По всичко си личало, че магьосницата е доволна, като гледа, как князът се учудва и на слугата, и на таблата, и на ястията.

Додето закусвали, тя разпитала момъка за много неща. От дума на дума, заговорили за чумата. Князът казал, че много му се иска да види чумата, за която приказват всички в двореца.

- Ями ако я видиш, да не би да се уплашиш? - попитала го момата.

- Не знам, - отговорил той. - Може и да се уплаша; казват, че била много страшна. Но нали - ако имам муска, каквато носят двамата слуги, - тя няма да ми направи нищо? Не можеш ли ти да ми направиш такава муска? Аз мислех да помоля баща ти, но ми се не вярва да се съгласи…

- Нему ти не трябва да казваш нищо, - казала магьосницата. - Той няма да ти даде и да издумаш дори каквото си намислил. Аз ще свърша тая работа; ще направя да отидеш при чумата и да я видиш, без да ти направи нещо.

- Моля ти се, направи това! - рекъл радостно князът. - Ще ти бъда много благодарен. И никому нищо няма да казвам.

- Добре, - казала магьосницата, - но и ти трябва да ми направиш една малка - много малка - услуга.

- На драго сърце, - рекъл князът. - Още сега ще я направя. Какво е то?

- То е дребна работа, - отвърнала момата. - Когато оздравее баща ми, ще го запиташ, знае ли нещо за дяволския бръмбар.

- Какъв е тоя бръмбар?

- Той се познава по това, че на гърба му има изобразена глава с два рога, а на корема - корона със седем върха. Едър е, крилата му са жълти и блестят, като злато. Целият е нашарен с всякакви украшения - по шарките си прилича на пеперуда. Кротък е, не хапе, не е отровен. Ако искаш да знаеш, мене ми трябва за лек. Ще го изсуша, ще го скълцам и ще направя цяр за някой болести. Баща ми трябва да го знае къде е; той знае всичко, що има по земята.


6. За короната на масата

Като чул тия думи, князът си премислил, не е ли добре - да отиде и донесе веднага бръмбара; той разбрал, че момата приказва за същия бръмбар, що бил хванал той предната вечер.

Но любопитството го карало да узнае най-напред подробно, защо може да е потребен тоя бръмбар на магьосницата.

- Съгласен съм, - рекъл той на момата. - Но аз бих искал да узная, какъв цяр ще направиш от бръмбара. Какви болести ще лекуваш с него?

При тоя въпрос девойката се смутила.

- Не бива да ме питаш за това, - рекла тя. - Колкото ти казах, стига. Не бива и на баща ми да казваш, че аз те пращам да го питаш; не искам той да знае нищо.

Князът си отишъл в двореца.

Той разбрал, че бръмбарът, що е уловил случайно, не ще да е обикновено насекомо, затова решил да го не показва никому, докле не узнае нещо повече за него. Разбира се, той се надявал да узнае всичко това от стария магьосник.

Момъкът взел чашата с бръмбара и я заключил в един ковчег, дето си криел подаръците.

На другата сутрин магьосникът оздравял. Той дошъл в двореца да види княза и да продължи уроците си с него. За много неща говорили те през тоя ден. Учителят разказвал на своя ученик за чудесата на земята, водата, въздуха и огъня. Как скалите се превръщат бавно - в продължение на хиляди години - на полупрозрачни кристали, и как тия кристали се полека-лека избистрят, за да станат скъпоценни камъни. Едни добиват жълт цвят - като липов чай - и се наричат топази. Други са като черен облак, но с векове стават все по-прозрачни; цветът им се променя, докле получат теменужна багра и станат прозрачни. Тогава се казват аметисти. Трети са червени - като зърна от нар - и се наричат гранати; ония, чиято червенина е като на трендафил, се казват рубини. Има и тъмносини - такива са сапфирите; зелените като трева се наричат смарагди или изумруди, а белите като мляко - със седефен блясък - опали. Но най-твърди са елмазите. Те са безцветни, прозрачни, като чист лед, и светят, защото поглъщат жадно светлината и я разпръскват на искри.

Сетне магьосникът разказвал на княза, къде какви народи живеят по земята. Той му разправял за негрите - черни като въглен, с червени месести устни и кръгли очи. За жълтите малайци, които са най-търпеливи от всички люде. За монголците, с тесни и дълги очи. За червенокожите, чието тяло е като излято от бронз.

Разказвал му той и за различни чудни животни, които плуват по водата, или летят по въздуха, или пък живеят в далечните гъсти гори и в безкрайните пясъчни пустини. За черната пантера, която е гъвкава, като каучук, сякаш няма кости, а кожата й е като скъпо черно кадифе. За опасния крокодил, който излиза сутрин от реката Нил - да се порадва на изгряващото слънце. За исполинския кит, който прилича на остров всред северното море.

Тъкмо когато магьосникът разказвал за животните, които се срещат из далечните краища на света, по непознати и чужди царства, князът му казал, че бил слушал някога от баща си за един особен бръмбар, с корона на корема и двурога глава на гърба, който имал никакви чудни свойства.

Щом чул това, магьосникът скочил, като ужилен и изгледал княза подозрително. Челото му се сбръчкало, очите му светнали от гняв и той казал с разтреперан глас на своя ученик:

- Защо ме лъжеш? Нима е можел твоят баща да знае нещо за дяволския бръмбар? Тебе те чака корона, мое дете. Помни добре, че царете никога не лъжат! Кажи ми право, от кого си чул това, за което ме питаш? Кой ти го е казал?

При тези гневни думи, младият княз не се само уплашил, а и почервенял от срам. Без да се колебае, той обадил на стареца, че за дяволския бръмбар се е научил от младата магьосница, неговата дъщеря.

- Ти не биваше нито да се срещаш с нея, нито да се разговаряш, преди да ме питаш, - му казал тогава магьосникът с по-спокоен глас. - Разкажи ми, как стана това и що си приказвахте.

Момъкът разправил на стареца, че искал да го види и да си поприказва с него, но го не пуснали в стаята му, затова се върнал. Срещнала го момата и го въвела в стаята си, дето поговорили за различни неща. Тогава чул от нея и за тоя бръмбар. За чумата, разбира се, князът не казал нищо.

Когато магьосникът изслушал това обяснение, той се успокоил. Олекнало му. Той си пооправил дългата бяла брада, турил си високата островърха шапка от кожа и синя коприна, извезана със златни звезди, и тръгнал да си отива.

На момъка се много искало без друго да узнае нещо за чудния бръмбар, затова запитал отново стареца. Но магьосникът го прекъснал със строго движение на ръката, направил му знак да мълчи и му не отговорил нито дума.

Той се спокойно запътил към вратата - да си отиде.

Ала тъкмо като минавал покрай масичката, дето бил преспал през нощта бръмбарът, старецът изведнъж се извърнал към нея, вгледал се втренчено и се спрял, като вкаменен.

Князът също се загледал натам и забелязал върху бялата слонова кост, с която била обкована масата отгоре, ясно изображение на корона - също като онова, що имал бръмбарът на корема си.


7. За болестта на княза

И магьосникът и князът се загледали с голяма почуда в изображението.

Старецът бил толкова изненадан, че дори изпуснал радостен вик, сякаш е неочаквано намерил нещо, което е търсил отдавна.

- От кога е тази корона тук? - попитал той момъка.

- Не знам, - отговорил князът. - Пръв път я виждам. Трябва да е била и от по-рано тук, защото изглежда издълбана в костта.

- Не може да бъде, - казал магьосникът.

- Такава корона не е имало. Тя е отпечатана от оня бръмбар, за който ме питаше преди малко ти.

После се замислил и казал тихо, като че ли говори на себе си:

- Проклетият бръмбар е влетял тук, без да го забележи никой, пренощувал е на масата и е изхвръкнал пак. Тая корона се е изобразила от корема му. Но къде ли може да е сега той? Когато се разболях, аз разбрах, че е изхвръкнал. Когато почнах да оздравявам, дойде ми на ум, че някой ще да го е уловил. Но къде е сега бръмбарът?

И магьосникът си отишъл в кулата, дълбоко замислен.

Замислил се и князът.

Той разбрал, че между магьосника и дъщеря му има никаква голяма тайна. Той подозирал, че дяволският бръмбар трябва и на стареца и на момата, че това насекомо е съвсем особено, щом го търсят и двамата. Много му се искало да узнае, какъв е тоя бръмбар, който отпечатва с корема си корони.

Кого да попита?

С дъщерята на магьосника той не желаел да се среща вече, откак узнал, че на стареца е неприятно. А самият магьосник мълчал. И на обяд, и на вечеря, па и през деня, князът отварял дума за необикновеното насекомо, но старецът все казвал, че след време момъкът ще узнае каквото трябва - да не бърза.

За чумата князът забравил.

Той мислел само за бръмбара.

Магьосника той вече не запитвал, па и старецът престанал да идва при него. Князът го виждал само сутрин и вечер; как обикаля по всички кътчета на двореца, като маха златна кадилница с димяща смола, камфора и сол, шепне никакви молитви и минава, без да каже никому дума.

Дъщерята на магьосника не излизала по цял ден от стаята си.

Тя се показвала само вечер. На мръкване момата минавала край прозореца на княза и поглеждала - да види, там ли е, па се изгубвала.

Очите й били зачервени от плач. С никого се не срещала тя и с никого не приказвала, ако го срещне случайно.

Князът я виждал през прозореца, жално му ставало за нея, искал да й помогне. Но той се не решавал да излезе и да се срещне с момата, - да не би да разгневи своя учител, когото обичал много още от дете. Па и всички в двореца почитали стареца, заради неговата мъдрост и добро сърце.

Князът се измъчвал. Той нямал охота за ядене, не можел вече да спи, почнал да слабее и съхне.

Той прекарвал сам по цели дни. Никой го не спохождал. Почнал да тъгува и за своя баща, който бил все още на война в далечни земи и за когото се нищо не чувало.

Само късно през нощта момъкът отварял костеното сандъче, за да види, там ли е дяволският бръмбар. Той бил все там. И дори когато князът го вадел и слагал на своето колено, насекомото весело ходело със своите назъбени, членести крачка, помирисвало с косматите си пипалца и не желаело да лети, а само влизало отново в сандъчето, заравяло се дълбоко в миризливия памук, който криел златни пръстени и скъпоценни камъни, и после заспивало.

И момъкът заключвал отново сандъчето, па го оставял в ъгъла на стаята си, под балдахина на леглото.


8. За царския изповедник

Всички в двореца забелязали, че князът линее.

Видял това и царският изповедник - един стар, костелив инок, който служел във високата църква на двореца и преподавал на княза латински език.

Тоя калугер живеел като постник. Той не обичал да се среща с людете, бил мълчалив, по цял ден си стоял в килията и четял или се молел. Когато е хубаво времето, излизал по двора или по градината, копаел, като ратай, лехите, садял цветя, хранел гълъбите, фазаните и пауните.

Щом го видят, гълъби, врабчета и лястовици се разхвърчавали около него, кацали на главата и раменете му и весело чуруликали, а той вадел от джоба си пълни шепи с трохи и зърна, които те кълвели радостно.

Обичали го и рибите в голямото езеро. Те се събирали до брега, щом се покаже инокът, подхвърляли се над водата и ловели късчетата хляб и тестените топчета, що им хвърлял той. После старецът влизал в обора - да погали конете, кравите и теленцата, които му душели ръцете с влажните си муцуни.

Килията на изповедника била навръх високата камбанария. Там се прибирал той да спи вечер, след като отслужи вечерня в църквата, а сутрин ставал преди разсъмване и слизал да служи утреня.

След служба отивал в двореца - да види княза и да му преподаде урок. Той му четял от голяма латинска библия, тълкувал му прочетеното, карал го да го напише, а после благославял момъка и си отивал.

Един ден той отишъл в двореца и влязъл в стаята на княза, когато момъкът не бил още излязъл от трапезарията. Седнал да го почака.

Погледът му се спрял на масата и той видял изобразената корона. Тъкмо в това време дошъл и князът.

- Какво е това изображение? - запитал инокът. - Друг път не съм го виждал; то трябва да е от скоро.

Князът разказал на изповедника всичко - и как уловил бръмбара, и как се срещнали с момата, и що приказвали, и що казал отпосле магьосникът.

Той му показал и дяволския бръмбар, но го помолил да не казва никому нищо.

- Сега разбирам, - рекъл изповедникът, - защо ти е неспокойна душата от толкова време. Дето е този бръмбар, там се навъртат постоянно зли духове - и те тревожат човека, не му дават мира. Махни от тука това сандъче - да не стои в твоята стая.

Князът пренесъл сандъчето в големия престолен чертог и го сложил под самия царски престол. В оня чертог не можел да влиза никой, освен него; пред всяка от трите медни врати пазели по дванадесет стражи, въоръжени с мечове и брадви.

След това князът се върнал при инока - да чуе новата глава от Свещеното Писание и да запише тълкуването й.

Урокът се свършил. Изповедникът станал да си върви и като се разделял с княза, казал му на ухото (да не би случайно някой от царедворците да чуе, ако мине край стаята):

- Сине мой, поздравявам те за твоята искреност. Както ти ми разказа, като на духовен баща, всичко, без да скриеш нещо, тъй и аз ще ти разкажа много неща, които друг не бива да знае. Ела довечера, след вечеря, в килията ми - там ще научиш всичко.


9. За голямата тайна между магьосника и дъщеря му

Килията на инока била наредена много скромно. В единия ъгъл се виждало просто легло, постлано с черга от козя вълна; в другия имало висок дървен чин, на който коленичел монахът да се моли или да чете библията. На стената висяло дървено разпятие, а пред него горяло кандило. По лавиците имало подвързани книги, писани на кожени листа.

Князът седнал на простия дървен стол, що му показал инокът. През прозореца се виждала високата кула, дето живеел магьосникът с дъщеря си.

Към тая кула посочил с пръст изповедникът и почнал да разказва.

Едно време, - рекъл той, - когато ти беше още малко дете, ние бяхме приятели с магьосника, който живее в оная кула. Отпосле станаха някои неща, които за сега не мога да ти кажа. Ти ще ги узнаеш, когато навършиш пълнолетие. Поради тия случки, ние се разделихме с магьосника и престанахме да се срещаме. За станалото между нас не узна никой - дори и баща ти, който обича и него и мене еднакво и слуша съветите и на двама ни. Но всички в двореца разбраха, че е станало нещо; те забелязаха, че се не срещаме с учителя ти, па и когато потрябва да се срещнем, не си приказваме. Всички се опитваха да узнаят причината - било от него, било от мене - ала не успяха; и двама мълчахме.

Магьосникът беше женен за млада жена, от която имаше дъщеря. Един ден жената изчезна; никой я не виждаше вече ни в двореца, ни в градината, ни по двора. Мълва се разнесе, че била внезапно починала и мъжът й я бил погребал в подземната гробница на кулата. Това разтревожи всички ни, защото знаехме, че царят, твоят баща, не желае да има в оградата на крепостта мъртвец. Бояхме се - да не би магьосникът да има неприятности с царя или дори да бъде изгонен от двореца.

Но после се научихме, че баща ти се срещнал и поговорил с него; като изслушал магьосника, той одобрил постъпката му. И тая работа е заплетена, мое дете. И за нея ти ще узнаеш нещо повече, когато станеш пълнолетен.

Както и да е, с магьосника остана да живее дъщеря му. Тя беше добро и хубаво момиче, което всички обичаха и галеха. Това го разглези и девойчето стана своенравно, твърдоглаво и горделиво. На години тя е по-голяма от тебе. Отначало се беше привързала към мен, но след като се спречкахме с баща й, тя престана да идва в църква, не искаше да слуша моите неделни проповеди и дори престана да се среща с мене. Нито се изповядваше, нито се причестяваше.

Магьосникът беше научил дъщеря си още от малка да чете и пише. Той й беше поверил и много тайни на магьосническата наука. Всички знаехме, че тя му помага в работата. Но магьосниците не казват всичко дори и на синовете и дъщерите си. Макар че момата беше вече седемнадесетгодишна, той криеше от нея най-важните книги.

А момата беше много любопитна.

Тя живееше с едничко силно желание - да стане царица. Искаше й се да узнае ония вълшебни думи, които могат да омагьосат някой царски син, за да я обикне и да се ожени за нея. Дали има такива думи, не знам. Но знам едно: че момата успяла да прочете скришом от баща си някой книги, които той й не давал. От тях узнала много тайни на вълшебната наука, които бащата не искал да знае друг, освен него.

По онова време беше пристигнал в двореца един арабин, посланик на багдадския халиф. Знаеше се, че той е много учен човек. Дори се говореше, че бил магьосник и можел да превръща желязото и медта в злато. Дали е истина това, не знам, но той беше много богат. На баща ти донесе подаръци, каквито нашата земя за пръв път виждаше. Между тях имаше едно златно кълбо - голямо колкото най-голямата камбана на църквата; на него бяха изобразени всички по-големи звезди, които се виждат по небето. Имаше някой - едри колкото пестник, а най-дребните бяха колкото лешник. Всяка звезда беше от скъпоценен камък - елмаз, изумруд, рубин, аметист, сапфир или топаз. Само с това кълбо човек би могъл да купи цяло царство. А имаше и други подаръци - кой от кой по-скъпи.


10. За магьосницата и арабина

Когато дойде този арабин, всички царедворци го посрещнаха много любезно. Само магьосникът се държеше с него студено. Това зачуди и царя и придворните.

Отпосле узнах, че арабинът и магьосникът се познавали от дълго време. Що ги е накарало да се намразят един друг, не знам, но те бяха врагове. Дори някои казваха, че магьосникът заповядал на дъщеря си да се не среща с арабина.

Но тя беше много любопитна. Може би - надявала се е да узнае от арабина ония магьосни думи, които не е могла да намери в тайните книги на баща си.

Един ден момата се видяла с арабина и говорила с него дълго. Тогава научила много нови неща. Баща й узнал за това; той разбрал, че е прочела и тайните му книги. Повикал я и почнал да й говори с такъв гневен глас, че момата се уплашила да я не убие - и побягнала.

От тогава старецът й забранил да влиза при него. Тя заживяла в онази стая на кулата, която е служела преди години за тъмница; ти си влизал там, та знаеш, каква е стаята.

Додето арабинът живееше в двореца, момата се срещала всяка вечер с него. Те излизали през нощта заедно и отивали в гората, в една голяма пещера, на кръстопътя.

Там се събирали на разговор и на угощение магьосници и дяволи. А в петък вечер ставал в гората голям събор. Всички зли духове се събирали тогава там - да се веселят, да се гощават, да играят хоро и да си разказват, кой що е направил. Идвали и много магьосници от различни царства - мъже, жени и моми. Старият магьосник от кулата не отивал там; той не искал да другарува с дяволите и да се среща с магьосници, които вършат злини.

Момата отивала всяка нощ с арабина в оная гора. Тия сборища й се толкова понравили, че и когато арабинът си беше заминал за родината, тя продължавала да посещава нощните сборове на дяволите.


11. За нощта на Велики Петък

Една нощ - продължавал да разказва изповедникът, - на Велики Петък, преди да пропеят първи петли, дошъл на това сборище и сам Великият Дявол - оня, който е началник на всички зли духове и черни магьосници по света.

Дъщерята на магьосника била, разбира се, там. Цялата гора била пълна с магьосници, врачки, вещици, знахари и врачове.

Момата била най-хубава от всички и Великият Дявол я харесал. И тя го харесала. На трапезата седели един до друг и си приказвали цяла нощ, додето другите играели и се веселели. Тогава момата узнала най-тънките тайни на магьосната наука и разбрала всички тъмни неща, за които се дори и не загатва в книгите.

От тогава момата и Великият Дявол почнали да се срещат често. Ако не всяка нощ, то поне през нощ или две, дяволът отивал да причака момата под големия орех, край крепостта. Магьосницата излизала по един подземен проход да се срещне с него.

Те обикаляли през нощта заедно всички сборища. Посещавали много подземни дворци, пещери и кули, дето се събират дяволи, дяволици, чудовища, магьосници и вещици. Там се забавлявали, играели, танцували и се веселели до зори. На сутринта момата се намирала пренесена на леглото си, дълбоко заспала.

За всичко това се научил старият магьосник. Той узнал тия неща от своите роби - духовете. Домъчняло му, че момата ще си продаде душата на дявола, та - като умре - душата й ще се лута по тъмни и лоши места и ще страда, докле изкупи греховете си.

Той влизал нощем, когато дъщеря му излезе, в стаята й, ръсел леглото й със светена вода, но капките се превръщали на пламъчета и прогаряли леглото.

И сутрин идвал, додето тя спи. Кадял в стаята тамян и пръскал с китка босилек светена вода. Тогава момата начевала да се тръшка на леглото, сякаш под нея има жарава, да надава страшни писъци и да се хвърля, като луда.

Старецът разбрал, че не може вече да й се помогне с нищо. Той й говорил много пъти със строг глас, че е тръгнала по лош път, но тя му се смеела в очите. Дори му се хвалела, че знае големи тайни, каквито не знае ни той, ни, който и да е от другите магьосници.


12. За бръмбара и тайната му

Един ден магьосникът узнал, че Великият Дявол ще дойде да прекара тая нощ в стаята на дъщеря му.

Той се приготвил да го улови и свърже с вълшебство. Когато момата излязла, за да посрещне при ореха дявола, баща й влязъл в нейната стая, нарисувал отвътре на прага страшната звезда с пет лъча, от която бягат злите духове, и се отдалечил, та се скрил в коридора, зад вратата.

Когато дяволът дошъл с момата, той влязъл в стаята, но се сковал на прага, защото не смеел да прекрачи страшния знак. Момата била вече вътре и чакала гостенина. В това време магьосникът побързал да начертае същата магична звезда и на външния праг, а сетне се скрил в един ъгъл.

Дяволът треперел от страх, затворен от двата образа, но нямал сила да ги прескочи, та не можел нито да влезе в стаята, нито да излезе из кулата. Момата го гледала зачудено и не разбирала нищо. А той стоял, като вкаменен, и не можел да си махне погледа от страшните образи. Дъщерята на магьосника ги видела тогава и разбрала, че баща й ги е начертал. Тя се спуснала да изтрие образа, но видела, че е невъзможно: колкото по-силно натискала, толкова по-дълбоко се врязвало магичното изображение.

В това време вратата се отворила с трясък и в стаята влязъл старият магьосник. Той изрекъл с гръмлив глас едно страшно заклинание и Великият Дявол се превърнал на бръмбар, като запазил на гърба и на корема си изображенията на своята власт.

Магьосникът го взел в ръка и го отнесъл в своята кула. Но с някакви тайни вълшебства момата успяла да помогне на своя обичен да избяга и дяволският бръмбар изхвръкнал през прозореца.

Понеже магията била на половина разтурена, нейната сила се обърнала против самия магьосник; той се разболял. Можел да оздравее само тогава, когато някой улови отново бръмбара.

Вечерта бръмбарът хвръкнал, за да потърси своята обична, но сгрешил и влетял в твоята стая.

Ти сега разбираш, мое дете, какъв е тоя бръмбар и защо го търсят и бащата и дъщерята. Оня, който улови това насекомо, може да добие голяма власт, ако разбира от магии. Чрез него той може да принуди всички зли духове да го слушат и като роби да му слугуват. Затова магьосникът го търси постоянно по всички стаи на двореца.

И друго ще ти кажа, сине мой, - добавил отшелникът. - Откак Великият Дявол се е лишил от своята власт, понеже е преобразен на бръмбар, - бесовете, които са му подвластни, не знаят, що да правят.

По света е настанала голяма безредица. Духът на чумата върлува, където си ще. Духът на войната погубва, когото си иска. Тия духове са останали без господар, та се чудят, що да правят. Ако човек знае, как да постъпи, той може да завладее с тоя бръмбар цялото дяволско царство и да стане най-силен от всички магьосници.

Но то е опасна работа, сине мой, и ти не бива дори и да мислиш за нея. Помни, че всички магьосници - дори и добрите между тях - умират от чужда ръка или биват разкъсани от невидими злосторници; духовете винаги си отмъщават на оногова, който ги е принуждавал да му слугуват.


13. За вълшебното оръжие

Късно през нощта било, когато инокът свършил своя разказ. Старецът изпроводил княза до стаята му и още веднъж му напомнил, че магията е нещо опасно, - да се не залавя за нея.

Момъкът спал тая нощ добре.

Сънят му бил лек.

На сутринта стражите му съобщили, че магьосникът дирил през нощта нещо из целия дворец; той поискал да влезе и в престолния чертог, но стражите му преградили пътя. Той бил толкова ядосан от това, че когато си тръгнал за към кулата, заплашил и придворните, и стражите, па и самия княз с големи злополуки.

Като чул това, момъкът отишъл при младата магьосница. Тя го посрещнала с голяма радост, защото мислела, че иде да й каже, къде се намира бръмбарът.

- Каза ли ти нещо баща ми? - запитала тя княза. - Научи ли се, къде е дяволският бръмбар?

- Всичко знам. Знам и това, което ти не пожела да ми кажеш. Научих се - и какъв е тоя бръмбар, и отде е дошъл, и къде е отишъл.

Момата се смутила при тия думи, изгледала княза с недоверие и рекла:

- Не ми се вярва - баща ми да ти е казал всичко. Не ти ли се струва, че те е излъгал? Кажи ми тогава, отде се е явил бръмбарът?

- От подземното царство, - отвърнал момъкът. - Но, преди да стане бръмбар, той е бил дявол, господар на всички дяволи.

- Добре, - рекла момата още по-смутено. - Вярно е. Ами къде е сега бръмбарът?

- В двореца, - отговорил князът. - На тъмно е, на топло е, на скрито е. Кажи ми сега ти, как да отида при чумата.

- Ще ти кажа, - рекла момата, - но то ще стане довечера, когато всички заспят. За да те не видят стражите, че излизаш от крепостта, аз ще те изведа по таен подземен проход.

Тя му казала тъй, защото мислела, че - додето князът отиде в двореца на чумата и додето се върне - тя ще успее да намери дяволския бръмбар и да разтури магията. А князът пък си мислел, че - като отиде при чумата - от нея ще научи, що да направи с бръмбара.

Тоя ден момъкът прекарал в стаята си.

Било влажно и мъгливо. По двора се не показвали люде. Магьосникът не дошъл при княза. Дошъл само инокът. Князът не му казал, че има намерение да отиде при чумата, но го запитал, - що е най-добре да направи човек, ако изпадне в голяма опасност и не вижда помощ от никъде.

- Нима не знаеш? - рекъл зачудено изповедникът. - В колкото страшна опасност и да изпадне човек, той трябва да се надява на Бога. Нему трябва да се помоли - и помощта ще дойде веднага. Ако споменеш Божието име благоговейно и с вяра - и се прекръстиш, зло няма да те налети. Но сърцето ти трябва да бъде чисто, да не мислиш никому зло и да казваш истината; това е първата ти защита. И злосторникът може да се моли Богу; но - ако той повика Бога, да му помогне в злото - ще ли го чуе Бог? Няма, разбира се. Има люде, които кадят тамян в стаите си, за да пропъдят злите духове. Тамянът помага. Но, ако духът на злото е влязъл в сърцето на човека, той не може