Късметът на Яромил

Някога си сред една голяма гора живеел беден въглищар на име Матей. Жена
му умряла и той останал с малкия си син Яромил. От ранна сутрин до късна вечер
бащата сечел дърва, правел ги на въглища, а после ходел по селата да ги продава. А
синчето пасяло козите из гората. Така се прехранвали те - сиромашки, но не се
оплаквали. Пък и нямало на кого, защото в гората никой не дохождал. Ала на
въглищаря му омръзнало най-после да живее така самотно, да яде все какво да е, да
няма кой да му изпере ризата и да я закърпи. И взел, та се оженил повторно.
Мащехата не обичала Яромил - за най-малкото нещо го гълчала и наказвала.
А сирачето не смеело да се оплаче, защото тя го заплашвала:
- Кажеш ли на баща си - по-зле ще си изпатиш.
Затова най-добре Яромил се чувствувал, когато си пасял козите далеч от
мащехата. В гората той бил като у дома си - пеел си, берял диви плодове, с които
подслаждал горчивия си сирашки залък. А най-обичал да събира хубави горски цветя.
Тях той внимателно изваждал с корен и ги присаждал в малката градинка, която си бил
направил на скришно място в гората.
Един ден, както скитал със стадото, видял чудна птичка пъстроперка. Тя
подскачала от клон на клон, поглеждала го и чуруликала, сякаш иска нещо да му каже.
Захласнал се по нея Яромил - такава красива птичка дотогава не бил виждал.
Дощяло му се да я улови, да си я отнесе дома, сърцето му да весели. Спуснал се да я
гони. Пък тя не отлита, ами подскок-подскок на две крачки от него, па се обърне и
закачливо го погледне.
Пресегне се момчето - ха-ха да я хване, а тя пръхне и подскок! на две крачки
от него и пак се обърне.
Дълго Яромил я гонил. Уморил се и когато току да махне с ръка и да се откаже,
птичката се скрила в цепнатината на една скала. Без да му мисли много, Яромил се
промъкнал подир птичката в тесния процеп и се намерил сред голяма пещера.
Повървял малко и застанал като вкопан от учудване: видял напреде си прекрасна
градина. Между зелената трева цъфтели различни красиви цветя - такива в гората
нямало; по нависналите с чудни плодове клони на дърветата подскачали и чуруликали
птички пъстроперки - също като онази, що досега напразно беше гонил. А из
градината сновели насам-натам мънички човечета, най-високото от които било по-
мъничко от кутрето на момчето.
Дълго гледал Яромил това чудо. Ето че едно хубаво девойче дошло при него и
му рекло:
- Какво стоиш така? Я по-добре ела да ни помогнеш да полеем цветята.
Тръгнал Яромил подире й. Отишъл при един ручей, които се виел между
тревата. Тук тя му дала една черупка от бисерна мида и започнали, двамата да
поливат цветята. Работата се харесала на момчето - то обичало цветята. А като
привършили поливането, Яромил запитал девойчето: - Как се казваш?
- Името ми е Нарциска. А ти сигурно си огладнял. Набери си от тези плодове и
яж, колкото си щеш. Почини си малко, аз скоро ще се върна.
Като изрекла тези думи, Нарциска припнала и се изгубила между цветята и
храстите.
Набрал си Яромил пълна шапка плодове, наял се до насита. Такива сладки
плодове никога не бил вкусвал. После легнал под едно дърво и задрямал.
Много ли, малко ли спал, ето че дошла неговата позната и го буди:
- Хайде, ставай! Да те поразведа из нашата градина, че после да си ходиш.
- Защо ме пъдиш? - омъчнило се момчето. - Тук ми харесва и искам да
остана завинаги при вас.
- Не бива - отвърнала Нарциска. - В нашата страна не може човек да живее.
Сега ти харесва, ама като поседиш малко, ще почнеш да тъгуваш за родното си място.
Тръгнали да се разхождат, а Яромил пита девойчето: - Какви сте вие, такива
мънички, пък хубави?
Отговорила му Нарциска:
- Ние сме подземни жители. Хората ни наричат гномове.
- А ще ми дадеш ли няколко цветя да си засадя в моята градинка? - замолил
я Яромил.
- Не може - поклатила глава Нарциска. - Нашите цветя ще увехнат, щом ги
докосне слънчев лъч. По-добре вземи това златно семенце и хубаво го пази. Когато ти
потрябвам, пусни го на земята и аз веднага ще дойда. В това време стигнали до един
сребрист поток. В него весело се къпели мънички зеленокоси русалки с венчета от
лилии на главите. Най-красивата от тях се приближила до момчето и като му подала
една бисерна мида му рекла:
- Вземи, хубавецо, това за спомен от мен. Казвам се Бисерка. Потрябвам ли
ти, отвори мидата. Вътре има един бисер. Пусни го на земята и аз веднага ще дойда
при теб.
Като изрекла тези думи, русалката го пръснала с шепа вода, засмяла се
закачливо и се гмурнала във водата преди още Яромил да успее да й поблагодари.
Тръгнали нататък и достигнали до един бял дворец. Влезли в една голяма стая,
насред която горял силен огън и пръскал искри на вси страни. А между пламъците
танцували малки червенокоси девойки.
- Няма ли да изгорят в този огън? - учудил се Яромил.
- Както ти живееш на земята, аз - под земята, а русалките - във водата, тъй
и тези девойки живеят в огъня и без него не могат.
Докато разговаряли, из огъня излитнала, яхнала на една искра, най-хубавата
огнена девойка. Тя подала на момчето мъничко кристално шишенце, в което
блещукало червено пламъче, и му рекла:
- Вземи, хубавецо, този подарък от мен и добре го пази. Казват ме Пламенка.
Дотрябвам ли ти, отпуши шишенцето, изсипи огънчето на земята и аз веднага ще
дойда.
Като изрекла тия думи, духнала му дяволито в лицето с огнения си дъх и преди
момчето да се опомни, шмугнала се между играещите пламъци.
Нарциска и Яромил напуснали двореца и скоро дошли до изхода на градината,
затворен с голяма скала. Наблизо висок разперен храст, целият отрупан с прекрасни
цветове, разпръсквал благоухание. Когато минали край него, той се разлюлял и ги
посипал с червени листенца.
- Събери тези листенца и добре ги пази - рекла Нарциска.
След като Яромил си напълнил джобовете с червени листенца, девойчето
докоснало с пръст скалата и в нея се отворил широк процеп.
- Хайде сега, върви си със здраве и не ни забравяй. Но никому ни дума не
казвай къде си бил и какво си видял.
Яромил коленичил, за да се ръкува с девойчето, поблагодарил му от сърце, а
Нарциска подскочила, литнала като пеперудка и го целунала по устата. Замаяно,
момчето не видяло как изчезнала Нарциска между цветята. Станало то и щом
прекрачило през отвора, скалата се затворила зад гърба му така плътно, сякаш никога
не се е отваряла.
Озърнал се Яромил, гледа - наоколо поле, а сред полето - работни селяни.
Тръгнал към тях да научи пътя за дома.
- Далече ли е, чичо, гората? - попитал той един снажен селянин.
- Гората е нейде натам - махнал с ръка човекът. - Ама колко е далеч, момко,
не знам. Сигурно не ще да е близко, защото когато преди години въглищарят Матей
идваше с въглища при нас, казваше, че два дни е пътувал.
Зарадвал се Яромил, като чул да споменават името на баща му.
- Ами Матей не ви ли кара въглища вече? - попитал той.
- Става десет години как Матей заряза занаята си. Напусна гората, когато се
изгуби момчето му. Търси го навред, а то сякаш в земята потъна. Навярно зверове са
го изяли. Пък то беше едничката радост на бащата. И тогава Матей махна с ръка на
гората и се пръждоса някъде, ама къде - никой не знае. Може в града да е отишъл.
Учуден, Яромил слушал тия думи и едва сега забелязал, че селянинът, гдето му
се видял висок, снажен, му стига едва до рамото. Попипал се по устата - мустаци
вече му пораснали.
„Тъй значи, прекарал съм в подземната градина цели десет години. А на мен ми
се стори само час-два - помислил си Яромил. - Ами сега къде да диря баща си?“
- Какво се умисли така, момко - запитал селянинът. - Защо разпитваш за
Матей, да не би да го познаваш?
- Братов син съм му. Тръгнах да навестя чичо си, а виж - него го няма.
- Е, не е беда. Ако тук не го намериш, ще го търсиш в града. Там живеят много
хора. Ще питаш, ще разпитваш, накрай ще узнаеш къде е. Ала вече се здрачава.
Пренощувай у дома, пък утре на ранина ще видиш какъв ум ще ти дойде. Утрото е по-
мъдро от вечерта.
- Бива - съгласил се Яромил и тръгнал с гостолюбивия селянин към колибата
му.
Посрещнала ги на прага стопанката с двете си деца, поканила ги и се
разшетала. След като се навечеряли, легнали да спят. Лежи Яромил на едната страна
- нещо му убива, завърти се на другата страна - пак нещо го гложди. Бръкнал в
джоба си: що да види - пълен с жълтици. И другият - също.
„Брей, какъв подарък ми е направила Нарциска!“ - помислил си Яромил и
заспал най-сетне с усмивка на уста.
На сутринта, още неразвиделило се, стопанинът събудил своя гост. Хапнал
Яромил и на тръгване дал за изпроводяк на децата по жълтица, а на родителите - по
две. Зарадваните стопани го изпратили с благодарност и благословия:
- Дано всичко, що поискаш, се сбъдне!
Тръгнал момъкът на път и весело си подсвирквал. Вървял, вървял, цели три
дни. На четвъртата сутрин се провидели в далечината градските кули. Стигнал най-
сетне! А градът - голям, къщи - високи като дворци и хора, хора - като мравуняк,
швъкат нагоре-надолу, блъскат зашеметения момък и не му обръщат никакво
внимание.
„Трябва да си намеря някаква работа, защото готовите пари, колкото и да са,
лесно се похарчват“ - помислил си Яромил.
Минал покрай една голяма градина, а насред нея - къща с позлатени кулички
по ъглите.
„Туй ще да е кралският дворец“ - досетил се момъкът.
Гледа: всички прозорци затворени и закрити с тежки пердета, а дворът постлан
с черен плат; облечени в черно слуги сноват с наведени глави, умислени и никакъв
глъч не се чува.
Приседнал Яромил край градинската вратичка на една пейка да си почине. Не
минало много време, задал се един старец с лопата в ръка и торбичка през рамо.
Отключил вратичката и понечил да влезе, а момъкът го спрял:
- Дядо, има ли за мен работа? Аз разбирам от градинарство и обичам цветята.
Старецът го измерил от главата до петите. Гледа: здравеняк момък с честно
лице. Харесал го.
- Ела! Имам нужда от помощник, че остарях и ръцете вече не ме слушат:
Яромил влязъл след него в градината. Кралският градинар без много приказки
му подал лопатата и му показал какво да работи. Момъкът си плюл на ръцете. До обяд
прекопал сума лехи, а старецът в това време плевял бурените.
На пладне седнали под едно дърво да починат. Градинарят извадил от
торбичката храна и поканил новия си помощник да похапнат. Яромил го заразпитвал -
защо всички слуги са облечени в черно, сякаш жалят умряло, защо са затворени
прозорците, а дворът - постлан с черен плат.
- Голяма мъка е легнала на сърцето на нашия господар - заразправял
старецът. - Ето вече седем години стават как е болна едничката му щерка -
принцеса Болеслава. Сляпа, няма, не може да ходи, едва диша горката! От всички
краища на земята идваха най-прочути лекари - никой не можа да и помогне. Един
стар знахар, казва се Матей, рече на краля, че имало лек, ама какъв? - вода от
сребърен поток щяла да помогне да проходи, от жив огън щяла да прогледне, а от
златна ябълка - да проговори. Ама где ги тия неща? Кралят разпрати по цял свят
хора да ги дирят; обеща да даде дъщеря си за жена и половината кралство томува,
които донесе тия чудни лекове. Но всички се върнаха с празни ръце.
Яромил си спомнил за подаръците на добрите гномове, но си замълчал.
„Ще ги помоля да помогнат на принцесата“ - рекъл си той на ума.
Още на следния ден се явил пред краля и му рекъл:
- Милостиви кралю-господарю, аз съм новият помощник на твоя градинар.
Научих от него за болестта на дъщеря ти и се наемам да я излекувам. Ако ми се
довериш, остави я на моите грижи само за три дни.
Кралят тъжно го погледнал и поклатил глава. А Яромил добавил:
- Не ме гледай, кралю-господарю, че съм толкова млад. Много съм ходил и
много неща съм видял - такива, гдето никой не е и сънувал. Позволи ми да се опитам,
а ако не успея, прави с мен каквото искаш.
- Добре, момко - въздъхнал кралят. - Оставям дъщеря си на твоите грижи за
три дена. Ако я излекуваш, искай от мене каквото искаш. Ще ти дам дори и короната
си.
Привечер изнесли спящата принцеса и я положили на тревата в най-затънтения
кът на градината - там, където никой не можел да види какво ще прави момъкът. Като
останали сами, Яромил извадил от джоба си мидата, отворил я и намерил един голям
бисер. Хвърлил го на тревата и докато преброи до пет, избликнал на това място буен
сребрист поток. Изведнъж из вълничките се показала зеленокосата русалка, същата,
която му дала мидата.
- Какво искаш от мен, хубавецо? - запитала Бисерка. - Искам да помогнеш
на това клето момиче. Болно е и не може да ходи. А казват, че ако се окъпе в сребърен
поток - ще оздравее. Стори това добро, моля те.
- Да бъде както искаш! Подай ми я! Яромил взел на ръце спящата Болеслава и
я оставил във водата. Русалката я прегърнала и се гмурнала с нея в пенливите вълни.
Не минало много време и тя отново се показала над водата с принцесата на ръце.
- Момичето ще проходи, щом се събуди. Но ти никому ни дума не казвай за
мен… А сега сбогом, хубавецо. И помни ме с добро. - Като изрекла тия думи, Бисерка
весело го плиснала с шепа вода и се гмурнала в потока, преди Яромил да успее да и
благодари. Мигом изчезнал и потокът, без да остави никаква следа.
След малко по страните на Болеслава заиграла руменина. Тя дълбоко
въздъхнала. Събудила се и понечила да стане.
Яромил я хванал за ръка и я повел из градината. Набрал и най-хубавите цветя
и като ги помирисала, принцесата за пръв път от толкова години се усмихнала.
Щом започнало да се мръква, Яромил отвел оздравялата Болеслава в малката
градинска къщичка, която му била отстъпена от кралския градинар, за да живее в нея.
Момъкът сложил принцесата да легне на коравото градинарско легло, а той си постлал
на земята пред вратата - да я пази.
На следната утрин, преди още да се разбудят хората в двореца, той изнесъл на
ръце спящата Болеслава пак в оня затънтен кът на градината и я положил на росната
трева. После извадил шишенцето и го отпушил. След миг от шишенцето излитнало
едно огнено топче, завъртяло се, запръскало хиляди искри. В това въртящо се огнено
топче Яромил съзрял онова девойче, що му било подарило шишенцето.
- Моля те, Пламенке, да изпълниш обещанието си. Помогни на това сляпо
момиче да прогледне и аз винаги ще си спомням с благодарност за твоята добрина -
примолил се Яромил.
- Да бъде както искаш - отвърнала огнената девойка. Тя яхнала една искра,
излитнала из огненото топче, приближила се до спящата и докоснала с прозрачните си
пръсти слепите и очи.
- Остани със здраве, хубавецо, и запомни ме с добро. Но никому - ни дума за
мен! - рекла Пламенка, духнала му дяволито в лицето и изчезнала преди, Яромил да
отвори уста да и благодари.
След малко клепачите на принцесата леко трепнали, повдигнали се бавно. Тя
се събудила и първото нещо, което видяла, бил хубавият момък, коленичил пред нея.
Болеслава станала, подала му ръка и тръгнали из градината да се разхождат. Тя не
можела да се нарадва на ясното слънце и пъстрите цветя. Ама нали не можела да
говори, само пляскала с ръце и се смеела.
Тъй изминал и вторият ден. Болеслава щастлива заспала на коравото легло, а
Яромил пак си постлал на земята до вратата.
На третата сутрин момъкът пак отнесъл спящата принцеса на същото място,
извадил златното семенце и щом го пуснал на земята, мигом се извишила чудесна
фиданка, отрупана с едри златисти пъпки. А на едно клонче се полюшвала Нарциска.
- Какво искаш от мен, приятелю? - запитала го тя.
- Моля те не за себе си, а за това нещастно момиче - рекъл Яромил. - Нямо
е и ще проговори само ако му дадеш да изяде една от твоите златни ябълки.
- Да бъде както искаш.
И Нарциска откъснала една пъпка. Духнала и пъпката се пукнала, появил се
златен цвят. Духнала още веднъж - златистите листенца окапали, а на тяхно място
останала малка топчица. Духнала трети път. Топчицата се издула, заруменяла и след
миг Нарциска подала на своя приятел узряла златна ябълка.
- Ето каквото искаше! Остани със здраве и никому ни дума не казвай за мен.
И преди Яромил да се опомни, тя трепнала като пеперуда, долетяла до него,
целунала го по устата и изчезнала заедно с фиданката.
Подир малко принцесата се събудила. Яромил и подал ябълката. Щом
Болеслава отхапала едно парченце, изведнъж се провикнала радостно:
- Какво стана с мен? Мога вече и да говоря. Спасителю мой, да отидем
веднага да зарадваме клетия ми баща.
Тя го задърпала и двамата, хванати за ръце, се затичали към двореца. В
кралските покои се били събрали всички придворни и нетърпеливо очаквали младия
градинар да върне принцесата. Щом двамата се появили на прага, сякаш слънце
огряло двореца. Всички ахнали в един глас - защото Болеслава сега била станала
още по-красива от преди.
Зарадван, кралят прегърнал принцесата и обявил, че дава дъщеря си за жена
на младия градинар и го прави свой наследник.
Веднага щастливата вест полетяла по всички краища на кралството. Отвред
започнали да се стичат хора да видят оздравялата хубавица и нейния спасител.
Дошъл в двореца и онзи мъдър знахар Матей, който бил казал на краля какво ще
излекува щерка му. Щом зърнал облечения в скъпи дрехи Яромил, начаса познал в
него изгубения си син. И кралският зет познал баща си. Спуснал се и го прегърнал.
- А къде е мащеха ми? - запитал Яромил.
- Тя умря. Но до сетния си час съжаляваше, че не е била добра с теб и че те е
прокудила. Молеше ме, ако те намеря, да ти кажа да и простиш.
- Аз отдавна съм и простил, татко - отвърнал радостен синът.
Скоро вдигнали сватба за чудо и приказ. И заживели в двореца всички
щастливи и доволни. А когато кралят остарял, отстъпил престола на зет си. Тъй
въглищарският син станал крал. Управлявал той справедливо и разумно, защото
познавал болките на народа. Затова и поданиците му го обичали и почитали.

Чешка народна приказка