Как сиромахът се избавил от оскъдниците

Един селянин бил толкова беден, че често и той, и челядта му си лягали с
празен стомах. Пък бил работен, трудел се от сутрин до вечер, ама нищо свястно не
излизало от ръцете му. Гдето се вика: злато да пипне, на камък става! Бъхтел се той
като риба на сухо - от сиромашията не може да се отърве. Ту житото му градушка ще
убие, ту вола му мор ще умори, ту кокошките пипка ще натръшка.
А бил този бедняк гуслар, какъвто втори нямало в селото. Затова често го
канели по сватби и веселби, хората да разтушава. И винаги му давали по нещичко
заради свирнята. Така, върнал се той дома една неделя от сватба с развеселено от
водката сърце и донесъл на децата си брус сланина и самун бял хляб, какъвто те
отдавна не били слагали в уста. Наситил той гладните, а сетне взел гуслата и ударил
една хороводна песен. Рипнали децата, разиграли се: хоп троп! хоп-троп! Гопак играят.
Скачат и клякат децата, а бащата ги гледа и им се радва. По едно време вижда,
че заедно с тях подрипват и някакви мънички изродчета, грозни и гадни: с дълги
ръчички и зли очички, с криви крачета и хилави вратлета. Пък много - чет нямат!
Почудил се сиромахът, зарязал свирнята. Мигом човечетата се втурнали,
заблъскали се, затискали се, та се скрили под печката.
Пита ги той:
- Какви сте вие такива?
А те се обаждат изпод печката с тънички гласчета:
- Оскъдници сме ние. Драго ни е, когато никой се трепе по цял ден за корав
залък хляб и стиска сол; яде, пък си недояжда. Ние сме деца на сиромашията.
„Ха! - досетил се беднякът. - Затова ли всичко наопаки ми върви? Тия
оскъдници значи ми пречат, та не мога да свържа двата края!“
А сетне ги попитал:
- Ами добре ли ви е там, под печката?
Пък те хором отговарят:
- Какво ти добре! Теснотия - ще се издушим. Не видя ли колко сме се
наплодили.
- Щом е тъй, чакайте да ви направя едно гнездо по-широко!
Като им рекъл тъй, сиромахът изтичал под навеса и донесъл една делва, на
викнал на оскъдниците:
- Ха, излизайте изпод печката, влизайте в новия си дом!
Юрнали се оскъдниците, заподскачали, едно за друго се ловят, натикали се в
делвата, а селянинът нита:
- Всички ли влязоха?
- Всички! Всички!
- Да няма някое куцо-сакато да е останало под печката?
- Не! Не! Всички сме тук. Няма между нас куци и сакати.
А селякът само това и чака: похлупил делвата с капака, с тесто го замазал.
Отнесъл делвата на полето, та я за хвърлил в един овраг под крива и суха дивачка.
„Е, може пък да ми потръгне оттук нататък“ - помислил си той и доволен си
потрил дланите.
Изминало половин година време, а може и малко повече. Потръгнало му на
селянина: каквото залови - все на добро върви. Жито ли посее, ще изкласи клас до
гърди, тежък, налян, свинята ли ще се опраси, дванадесет розови прасенца-близненца
ще роди, кокошките по две яйца на ден носят. Нивите му - ниви, стопанството му -
стопанство!
Влязло охолството под селяшката стряха. Вече малките от глад не плачат,
ходят чистички, спретнатички, като господарски деца. Съседите се чудят и маят, не
могат да раз берат откъде толкова добро в сиромашката колиба дойде.
А в селото живеел един богаташ - колкото жаден и не наситен, толкова и
завистлив. Отишъл той при селянина. Хитро го подпитва, да разбере как тъй стана, че
сиромахът се спаси от немотията: дали пък не е намерил гърне с жълтици или някой
добър магьосник го е споходил?
- Нито имане съм намирал, нито дяволът нещо ми е дал - отговаря
селянинът. - Ами работя мъжката и затова заживяхме по-заможно.
- Мигар преди по-малко се трудеше?
- Пак така работех, ама… - изплюл камъчето селянинът - оскъдниците ми
пречеха. Каквото захвана - все ми на вреждаха. И откакто ги пропъдих - потръгна
всичко на добре.
- Че как можа да ги изпъдиш? - пита богатият.
Селянинът му разправил как се отървал от оскъдниците.
- Ами къде отнесе делвата?
- В оврага под сухата дивачка.
Сбогувал се богаташът и тича право към оврага. Намерил делвата, отхлупил
капака и оскъдниците като грах се из сипали. А той им говори:
- Е, оскъдници, излизайте на воля! Идете си пак при онзи селяк. Той вече
забогатя и за вас му домъчня.
А оскъдниците писукат:
- Ох, не! Страх ни е от него. Той пак ще измисли някоя хитрина, та съвсем да
ни погуби. Пък ти ни спаси, ти си добричък, при тебе ще дойдем.
Изтръпнал богаташът, подплашил се, хукнал да бяга. А те - вкупом по него.
Отишъл си дома запъхтян, уморен, тревожен, здраво залостил портата. Ама
оскъдниците оттук, оттам, през пролуки и дупчици - намърдали се в къщи, изпокрили
се по най-тайни места - иди ги търси, ако си нямаш работа! Разплодили се те,
размножили се като хлебарки във фурна.
И започнал богатият да беднее: добитъкът му измрял, конете му откраднали,
вълци овцете нападнали, че една нощ и къщата изгоряла - едва по бели гащи той
успял да се спаси. Останал завистникът гол като кол, обеднял още по вече, отколкото
онзи селянин бил преди.
И разкаял се той горчиво, ама вече било късно.

Украинска народна приказка