Как Лиса си намери майстора

Веднъж Кума Лиса тръгнала на лов. Доста шубраци претършувала, доста дупки преровила. И на пръсти стъпвала, и по корем лазила, но си нямала късмет. Тук зайче й се изплъзнало, там пъдпъдък се отървал с две-три отскубнати перца. И Кумата - все гладна. Вървяла, вървяла, стигнала най-крайната къща в селото. А на стобора - петлето! Видяло я. Натирило кокошките в курника. Покачило се на крушата - гледа какво ще прави лисицата. Спряла тя под дървото и започнала да подскача. Подскочила веднъж, подскочила втори път, но петлето й идва високо.

- Ей, Кума - провикнало се то от най-горния клон, - какво си се разскачала? Ще събудиш кучето.

- Ох, Петленце - подхванала хитрушата с мазен гласец, - ти тука ли си?! Как ме уплаши! Искам да си откъсна крушка, ама много високи пущините. Ями хвърли една да си разквася устата.

- Ти пък, Лисо! - засмял се Петльо. - Откога и круши прояде?

- Ама ти не знаеш ли?! - зачудила се тя. - Вече втори месец не съм вкусвала месце. Попаса, колкото да не ми стърже, пийна водичка и повече на молитви карам. - Като казала това, лисицата се навела и схрускала няколко тревички. - Разбрах, братко, че по грешен път вървя. Не мислех за душата си! Сега съм решила да ида на хаджилък. Пък после, като постя и се моля усърдно, може и светица да стана. И тя започнала да се кланя и да си шепне нещо.

Петлето гледало от крушата и не можело да повярва на очите си. Това ли е най-върлият му враг?! Трева похапва и реди молитви!

- Ако искаш хаджия да станеш - прекъснала Писана мислите му, - хич не се помайвай, ами тръгвай с мене. По целия път, разправят, зърно като дренки расло. Хем вървиш, хем си хапваш. Пък и друго си е - Хаджи Петльо! И кокошките ще ти имат повече уважение, и като умреш, направо в рая отиваш.

Мислило петлето, мислило, а през това време хитрушата бръсти крушова шума и с едно око нагоре гледа. Побръсти, побръсти, па се прекръсти и си замърмори под нос. Мърмори, мърмори, па пак се прекръсти… И глупавото петле повярвало.

- Добре, Кумице, ще дойда! - рекло то и захвъркало от клон на клон, та на земята. Кокошките гледали през една пролука от курника и като видели техен Петльо досами лисини зъбища, се разкудкудякали уплашено. Ала нищо страшно не се случило. Лисицата го разцелувала и тръгнали.

Вървели, вървели и срещнали папунчето.

- Ей, Лисо - викнало то, - прясно ядене на децата водиш, а?

- Ех, пък и ти, Папунче! - възмутила се Кумицата. - От два месеца месо не съм вкусвала, само едната тревица. - И тя запремятала стръкче мащерка между зъбите си. - Откак съм на постно, ми е едно леко, леко на душата! Очите ми се отвориха колко грешно съм живяла. Сега сме тръгнали с Петля на хаджилък. Ако искаш, ела и ти. И броеници на приятелите ще донесеш, и един ден право в рая ще влезеш.

Папунчето си имало едно наум, та се престорило, че не иска.

- Не, Лисо! Вие вървете, пък ми донесете една броеница за спомен.

Поели двамата - папунчето след тях. По едно време хитрушата вика:

- Е, Петленце, стигнахме дома. Хайде да си починем! Пък утре рано-рано ще продължим.

Едва влязло глупавото петле и от дупката се разхвърчала перушина… А след малко Лиса - сита-пресита, тръгнала да търси други будали.

Нажалило се папунчето, но що да стори. Тръгнало поне да разкаже на кокошките каква беда ги е сполетяла. Току пред селото срещнало кучето.

- Ей, Папунче - изджафкало то, - да си виждало петлето?

- Виждах го… - въздъхнало папунчето и разправило какво се е случило.

- Сега ще й дам да се разбере! - викнал Шаро и хукнал към гората.

- Чакай, чакай! - спряло го папунчето. - Не е вчерашна тя… - И двамата дълго си шушукали нещо.

Прибрала се лисицата на другия ден. Гледа - папунчето я чака.

- Оуу, Папунче, какво така насам?

- Ами, за хаджилъка… - смънкало то.

- А-аа! - повдигнала вежди Кумицата, понеже трябвало да измисли някаква лъжа. - Петльо тръгна с други пернати и ме заряза. Доскуча ми сама, та рекох да си търся дружина. Влез, де! Защо стоим навън? Влез, да си почина, пък утре с нови сили ще вървим. Щом си мераклия… - И тя го побутнала към дупката, а папунчето се престорило, че уж се колебае. - Ама тука на куче мирише! - извисила глас Лиса.

- Да, минаха два песа. За някакво петле говореха…

- Влизай, влизай! - заприпирала лисицата. - Вътре ще ми разкажеш.

- Влез ти първо - рекло папунчето, - че бях започнал една молитва - нали хаджия ще ставам. Като си я довърша, идвам.

- Кажи си я, ще ти трябва… - промърморила тя и се шмугнала в дупката.

И като почнала една дандания! Куче ръмжи - лисица фучи, куче ръмжи - лисица фучи. Разхвърчала се козина, покрила поляната. За по-сигурно папунчето кацнало на един клон - чака и трепери. Минало се, що се минало - врявата стихнала, ала ни единият излиза, ни другият. Чак привечер от дупката се изсулило кучето: едноухо, еднооко, куцо, рошаво, но живо. Така си намерила майстора хитрата лисица.


Иванка Д. Дюлгерова