Иван селският син и чудо-юдо

Живели в някакво царство, в някакво господарство една баба и един дядо. Те
имали трима сина. Най-малкият се казвал Иванушка. Живели те, не ги мързяло,
работата не им тежала, земята орели и пшеница засявали.
По едно време в това царство-господарство се разнесла мълва: чудо-юдо
поганско се готви земята им да нападне, всичките хора да изтреби, градовете и селата
с огън да изгори. Натъжили се дядото и бабата, домъчняло им. А синовете им
започнали да ги утешават:
— Не берете грижа тате и мамо, ние ще излезем срещу чудо-юдо, ще се бием с
него на живот или смърт. А за да не ви е мъчно без нас, нека остане тук Иванушка. Той
е още много млад, за да ходи на бой.
— Не — рекъл Иван, — не ми прилича на мене да стоя в къщи и да ви чакам. И
аз ще ида да се бия с чудо-юдо.
Бабата и дядото не се заловили да задържат Иванушка и да го придумват, а
стегнали и тримата си сина за път. Взели братята сабите стоманени, взели торби с
храна, яхнали конете хранени и поели.
Вървели, вървели, стигнали до някакво село. Гледат — наоколо няма жива
душа, всичко изпогорено и изпотрошено, останала само една малка къщурка, едвам се
държи. Влезли братята в къщурката. На печката лежала една баба и пъшкала:
— Здравей, бабо! — рекли братята.
— Здравейте, добри юнаци. Накъде сте тръгнали?
— Отиваме, бабо, на река Смародина, на Калиновия мост. Искаме да се бием с
чудо-юдо и да го не пуснем в нашата земя.
— Ох, юнаци, с тежка работа сте се нагърбили. Че той, злодеят, всички разори,
ограби и предаде на люта смърт. В близките царства с трън да се завъртиш, няма
какво да се закачи. Започна да идва и тук. В тази страна останах само аз: навярно не
ставам за храна на чудо-юдо…
Братята пренощували при бабата, а призори станали и поели по-нататък.
Приближили до самата река Смародина, до Калиновия мост. Гледат — по целия
бряг лежат човешки кости.
Намерили братята една празна къщурка и решили да спрат в нея.
— Братя — рекъл Иван, — дошли сме в чужда и далечна страна, трябва да си
наострим ушите и да си отваряме очите на четири. Хайде да вардим поред, за да не
пуснем чудо-юдо през Калиновия мост.
Първата нощ излязъл да варди най-големият брат. Минал той по брега,
погледнал река Смародина — всичко тихо и никой не се вижда, нищо не се чува.
Легнал под един върбов храст, заспал дълбоко, захъркал силно.
А Иван лежи в къщурката, сън го не хваща. Не му се спи, не му се дреме. Щом
минало полунощ, той взел сабята стоманена и се запътил към река Смародина. Гледа
— под храста най-големият брат спи, здравата хърка. Иван не рачил да го буди. Скрил
се под Калиновия мост, стои, пази да не мине някой.
Изведнъж водата в реката се развълнувала, орлите по дъбовете закрещели —
появило се чудо-юдо с шест глави. Щом стигнало до средата на Калиновия мост, конят
под него се стъписал, черният гарван на рамото му потреперил, черното куче отдире
настръхнало.
Чудо-юдо шестглаво продумало:
— Защо се стъписа, коньо мой? Защо потрепери, чер гарване? Защо настръхна,
черно куче? Или усещате, че Иван — селския син е тук? Та той още не се е родил, а и
да се е родил — не е втасал за бой. Аз ще го сложа на едната си ръка, ще го захлупя с
другата — и той ще стане на пихтия.
Тогава Иван — селския син излязъл изпод моста и рекъл:
— Не се хвали, чудо-юдо поганско. Додето не си застрелял ясния сокол, не
бързай да скубеш перата му. Додето не си познал юнака — не бързай да го хулиш.
Хайде по-добре да си изпитаме силите: който надвие, той ще се похвали.
Приближили се, изравнили се и така жестоко се ударили, че земята наоколо
простенала.
Не провървяло на чудо-юдо: Иван — селския син с един замах търкулнал на
земята три от главите му.
— Стой, Иване — селски сине — извикало чудо-юдо. — Дай ми отдих.
— Какъв отдих? Ти, чудо-юдо, имаш три глави, а пък аз — една. Като ти остане
една глава тогава ще си отдъхваме.
Отново се сблъскали, отново се ударили.
Иван — селския син отрязал и другите три глави на чудо-юдо. Сетне насякъл
тялото му на малки парчета и ги хвърлил в река Смародина, а шестте глави сложил
под Калиновия мост. Тогава се върнал в къщурката.
На заранта най-големият брат се прибрал. Иван го запитал.
— Е, не видя ли нещо?
— Не, братя, край мене и муха не е прелетяла.
Иван не му отвърнал нито думица.
На другата нощ отишъл да варди моста средният брат. Походил-походил,
поогледал се и се успокоил. Мушнал се в храста и заспал.
Иван и на него не се надявал. Щом минало полунощ, той бързо се приготвил,
взел си острата сабя и отишъл на река Смародина. Скрил се под Калиновия мост и
застанал да пази.
Изведнъж водата в реката се развълнувала, орлите по дъбовете закрещели —
появило се чудо-юдо деветглаво. Щом излязло на Калиновия мост — конят под него се
стъписал, черният гарван на рамото му потреперил, черното куче отдире настръхнало.
Чудо-юдо ударило коня по хълбоците, гарвана — по перат кучето — по ушите.
— Защо се стъписа, коньо мой? Защо потрепери, чер гарване? Защо настръхна,
черно куче? Или усещате, че Иван — селския син е тука? Та той още не се е родил, а и
да се е родил — не е втасал за бой аз ще го убия с единия си пръст.
Иван — селския син изскочил изпод Калиновия мост:
— Чакай, чудо-юдо, не се хвали, по-напред се залови за работа. Не се знае още
кой кого ще надвие.
Че като замахнал Иван със сабята стоманена — веднъж, дваж — търкулнал на
земята шест от чудо-юдовите глави. Но чудо-юдо ударило Ивана и го забило до
коленете в черната земя. Иван — селския син грабнал шепа пръст и я хвърлил право в
очищата на своя враг. Додето чудо-юдо търкало и чистило очищата си, Иван отсякъл и
останалите му глави. Сетне взел тялото му, насякъл го на малки парчета и го хвърлил
в река Смародина, а деветте глави сложил под Калиновия мост. Тогава се върнал в
къщурката, легнал и заспал.
На заранта средният брат се върнал.
— Е, какво — запитал Иван, — не видя ли нещо през нощта?
— Не, край мене нито муха прелитна, нито комар избръмча.
— Е, щом е тъй, да вървим, мили братя, аз ще ви покажа и комара, и мухата!
Завел Иван братята си под Калиновия мост и им показал чудо-юдовите глави.
— Ето — рекъл той — какви мухи и комари прелитат нощем тук. Вас не ви бива
за бой, а да лежите в леглото.
Братята се засрамили.
— Сънят — рекли — ни надви…
Третата нощ самият Иван тръгнал да варди моста.
— Аз — рекъл той — отивам на страшен бой, а вие, братя, не спете през цялата
нощ, ослушвайте се: щом чуете, че свирна, пуснете коня ми и побързайте да ми
дойдете на помощ.
Дошъл Иван — селския син на река Смародина, застанал под Калиновия мост й
зачакал.
Щом минало полунощ, черната земя се залюляла, водата в реката се
развълнувала, буйни ветрове завили, орлите по дъбовете закрещели… Появило се
чудо-юдо дванадесетглаво. Всичките му дванадесет глави съскат и от дванадесетте
изскачат пламъци. Чудо-юдовият кон имал дванадесет крила, кожата му била от мед, а
опашката и гривата от желязо. Щом чудо-юдо излязло на Калиновия мост — конят под
него се стъписал, черният гарван на рамото му потреперил, черното куче отдире
настръхнало. Чудо-юдо ударило с камшика коня по хълбоците, гарвана — по крилата,
кучето — по ушите.
— Защо се стъписа, коньо мой? Защо потрепери, чер гарване? Защо настръхна,
черно куче? Или усещате, че Иван — селския син е тука? Та той още не се е родил, а и
да се е родил — не е втасал за бой: щом духна — от него и помен няма да остане.
Иван — селския син излязъл изпод Калиновия мост:
— Не бързай да се хвалиш, да се не посрамиш.
— А, ти ли си Иван — селския син. Защо си дошъл?
— Дойдох да те видя, врана сило, и да изпитам силата ти.
— Ти ли ще изпитваш силата ми? Та ти си муха пред мене.
Иван — селския син отвърнал на чудо-юдо:
— Не съм дошъл да ти разправям приказки, нито пък да слушам твоите. Дошъл
съм да се бия на живот и смърт, за да избавя хората от тебе, проклетнико.
Замахнал Иван с острата си сабя и отсякъл три от чудо-юдовите глави. Чудо-
юдо подхванало тези глави, драснало по тях с огнения си пръст — и главите тутакси
зараснали, сякаш не са падали от раменете.
Лошо станало за Иван — селския син: чудо-юдо го оглушавало със съскането
си, обгаряло го с огън и жупел, засипвало го с искри, забивало го до колене в черната
земя. И му се надсмивало:
— Не искаш ли да си отдъхнеш, да се посъвземеш Иване, селски сине?
— Какъв ти отдих. Ние знаем едно — бий, сечи, себе си не пази — рекъл Иван.
Свирнал, надал вик, хвърлил дясната си ръкавица в къщурката, където
останали братята му. Ръкавицата изпотрошила всичките стъкла на прозорците, но
братята спят, нищо не чуват…
Засилил се Иван, замахнал още веднъж, по-силно, отколкото преди, и отсякъл
шест от чудо-юдовите глави. Чудо-юдо подхванало главите си, драснало с огнения си
пръст и главите пак отишли на мястото си. Тогава то се хвърлило върху Иван и го
забило до кръста в черната земя.
Разбрал Иван, че работата е лоша. Свалил лявата си ръкавица и я хвърлил в
къщурката. Ръкавицата пробила покрива, а братята спят, нищо не чуват.
За трети път замахнал Иван — селския син още по-силно и отсякъл девет от
чудо-юдовите глави, Чудо-юдо ги подхванало, драснало с огнения си пръст и главите
пак зараснали, Тогава се хвърлило върху Иван и го забило в земята чак до раменете.
Свалил Иван шапката си и я хвърлил в къщурката. От този удар къщурката се
залюляла, насмалко щяла да се събори. Едвам тогава братята се събудили, слушат —
Ивановият кон силно цвили и се дърпа от юздите.
Затичали се към конюшнята, пуснали коня, а след него самите те се втурнали
да помагат на Иван.
Ивановият кон дотърчал и захванал да бие чудо-юдо с копитата си. Запискало
чудо-юдо, засъскало, почнало да засипва коня с искри… А Иван — селския син в това
време излязъл от земята, ловко замахнал и отсякъл огнения пръст на чудо-юдо. Сетне
захванал да сече главите му, смъкнал ги до една, насякъл тялото му на малки парчета
и хвърлил всичките в река Смародина.
Тогава братята дотърчали:
— Ех вие, сънливци — рекъл Иван. — Заради вашия сън насмалко щях да
загубя главата си.
Братята го завели в къщурката, измили го, дали му да яде и да пие и го
настанили да спи.
На заранта раничко Иван станал, почнал да се облича и обува.
— Защо се надигна толкова рано? — попитали братята му. — Да беше си
починал след такава борба.
— Не — отвърнал Иван, — не ми е до почивка: ще ида на река Смародина да си
потърся кърпата, изтървал съм я там.
— Я остави — рекли му братята. — Ще отидем в града, друга ще купиш.
— Не, тази ми трябва.
Тръгнал Иван към река Смародина, преминал на другия бряг през Калиновия
мост и се промъкнал до чудо-юдовите каменни палати. Приближил се до отвореното
прозорче и почнал да подслушва не замислят ли там още нещо.
Гледа — седят в палатите трите чудо-юдови жени и майката — старата змеица.
Седят и се сдумват.
Най-голямата рекла:
— Ще отмъстя аз на Иван — селския син за моя мъж. Ще изтичам напред,
когато той тръгне с братята си към къщи, ще проводя силен пек и ще се превърна на
кладенец. Ще им се доще да сръбнат вода и още от първата глътка ще пукнат.
— Хубаво си го намислила — рекла старата змеица.
Втората казала:
— Аз пък ще изтичам напред и ще се превърна в ябълково дърво. Ще им се
доще да хапнат по една ябълка — и мигом ще станат на парченца.
— И ти си го намислила хубаво — рекла старата змеица.
— А аз — рекла третата — ще проводя при тях сън и дрямка, ще изтичам
напред и ще се превърна на мек килим с копринени възглавници. На братята ще се
доще да полегнат, да си починат — и мигом ще ги изгоря с огън.
Змеицата и отвърнала:
— И ти си го намислила хубаво. А пък ако вие, скъпи снахи, не ги погубите, утре
ще ги догоня и ще погълна и тримата.
Като чул всичко това, Иван — селския син се върнал при братята си.
— Е, намери ли кърпичката си? — запитали го братята.
— Намерих я.
— Много ти трябваше да си губиш времето.
— Трябваше, братя.
След това братята се стегнали и тръгнали за в къщи.
Вървели те по степите, вървели по ливадите. А пък денят бил толкова горещ, че
не можело да се диша, жаждата ги измъчила. Гледат братята: един кладенец, а в
кладенеца се бълника сребърна черпалка. Те рекли на Ивана:
— Хайде, братко, да спрем. Ще пийнем студена вода и ще напоим конете.
— Не се знае каква е водата в този кладенец — отвърнал Иван. — Може да е
застояла и мръсна.
Скочил той от хранения си кон и захванал с меча си да удря и сече този
кладенец. Кладенецът почнал да вие, заревал с грозен глас. Изведнъж паднала мъгла,
горещината намаляла и жаждата преминала.
— Видяхте ли, братя, каква беше водата в кладенеца? — рекъл Иван.
Продължили по-нататък.
Вървели, що вървели — видели една ябълчица. Тегнат по нея узрели и румени
ябълки.
Братята скочили от конете, посегнали да си откъснат ябълки, но Иван —
селския син се втурнал напред и почнал да удря и сече ябълката с меча си. Ябълката
захванала да вие, закрещяла.
— Видяхте ли, братя, каква е тази ябълчица? Не са сладки ябълките и.
Качили се братята на конете и продължили пътя си.
Вървели, вървели и много се уморили. Гледат — на полето постлан мек килим,
а върху него пухени възглавници.
— Да полегнем на този килим, да си починем малко — рекли братята.
— Не, братя, няма да ни бъде меко на този килим! — отвърнал Иван.
— Ти ли ще ни заповядваш: туй не бива, онуй не бива. Иван не отвърнал нито
думица, свалил пояса си и го хвърлил върху килима. Поясът пламнал — нищо не
останало от него.
— И с вас щеше да стане същото! — рекъл Иван на братята си.
Той се приближил и почнал да сече със сабята си килима и възглавниците на
малки парченца. Насякъл ги, пръснал ги на всички страни и рекъл:
— Напразно ме укорявахте, братя! Кладенецът, ябълчицата и килимът бяха
чудо-юдовите жени. Те искаха да ни погубят, ала не успяха: самите те загинаха!
Братята продължили своя път.
Вървели, що вървели — изведнъж небето потъмняло, вятър завил, засвирил —
лети след тях самата стара змеица. Разтворила устата си от небето до земята —
искала да погълне Ивана и братята му. Тогава юнаците се изхитрили, извадили от
торбите си по една буца сол и я хвърлили в устата на змеицата.
Змеицата се зарадвала — помислила, че е хванала Иван селския син и братята
му. Спряла и почнала да дъвче солта. Но щом я опитала и разбрала, че не са юнаците,
отново се втурнала да ги гони.
Иван видял, че бедата няма да ги отмине — пуснал коня и се понесъл като
вихър, а братята му след него. Препускали, препускали, препускали, препускали…
Гледат — една ковачница, а в ковачницата работят дванадесет ковачи.
— Ковачи, ковачи — рекъл Иван, — пуснете ни в ковачницата си!
Ковачите пуснали братята и затворили след тях дванадесетте железни врати на
ковачницата с дванадесет ковани заключалки.
Долетяла змеицата до ковачницата и се развикала:
— Ковачи, ковачи, предайте ми Иван — селския син и неговите братя!
А ковачите и отвърнали:
— Изближи с езика си дванадесетте железни врати, тогава ще ги вземеш!
Заловила се змеицата да ближе железните врати, близала-близала, близала-
близала — изблизала единадесет врати. Оставала само една врата…
Уморила се змеицата, седнала да си почине.
Тогава Иван — селския син изскочил от ковачницата, вдигнал змеицата и с
всички сили я ударил в черната земя. Разбила се тя на ситен прах, а вятърът разнесъл
този прах по всички страни. Оттогава всички чудо-юдовци и змейове изчезнали от този
край и хората започнали да живеят без страх. А Иван — селския син и братята му се
върнали в къщи, при майка си и баща си, и заживели хубав живот, нивите орели,
житото прибирали.
И сега са живи.