Историята на людоеда

Имало и едно време смели момци — отчаяни храбреци. Един такъв момък решил
— какво? Ами да краде от човекоядец, от людоед.
Той правилно взел това решение, че този хищен людоед непрекъснато тормозел
хората, ядял наред — и млади, и стари, и децата им. Та те се видели в чудо —
всеки ден идвал людоедът и отнасял някого със себе си, а той пищял, гърчел се,
плачел, та се късал, но нямало отърване, здраво го стискал людоедът и го отнасял
в пещерата си. А този негов дом-пещера бил високо на един връх и никой не смеел
да припари до него. Ни човек, ни животно, ни птица.
Само нашият момък решил и тръгнал.
Вървял що вървял и стигнал до входа на пещерата. От него лъхал зловещ хлад
и ужас. Нашият момък хич не се побоял, а се промъкнал в пещерата и що да види:
злато, сребро, накити. Купища. Започнал да граби, да слага в торбата. Забравил
даже да се оглежда.
И изведнъж усетил, че нещо го сграбчва, после се разнесъл страхотен рев и
момъкът разбрал, че е попаднал в ужасен плен.
Людоедът стискал в едната си ръка човека и го поднесъл до окото си —
хубавичко да го разгледа. Момъкът треперел като лист, от устата на людоеда се
носел зловонен дъх и сякаш вятър просвирвал, когато надавал своя рев.
— От мен ще крадеш! Хе! Та това е нечувано и невиждано! — говорел си сам
людоедът и навлизал навътре в пещерата.
Тук го пъхнал в някакъв съд и рекъл с променен гласец:
— Ей, мила, ела да видиш какво чудо! Вечерята ни дойде на крака!
И тогава се дочул шум от дъното на пещерата и над съда, в който бил
натикан момъкът, се надвесила людоедката. Хубаво го огледала, облизала се и
обявила:
— Чудесна вечеря!
Момъкът разбрал, че му е дошъл краят. Но все пак слушал как се уговаряли
людоедът и людоедката — той да отиде да покани приятелите, а тя да го сготви! Да
направи хубава яхния! Ех, че съдба, да вриш и да кипиш в людоедското гърне…
Можело и тъй да се умира, но не това очаквал юнакът.
Людоедът подвикнал:
— Отивам да събера дружината. Като им разкажа как се домъкна тоя глупак и
как сам се тикна в гърнето ни, ще си умрат от смях — и се разсмял гръмогласно,
людоедката тъничко се изкикотила, а той произнесъл окончателната присъда: — А ти
го сготви хубавичко, вкусничко! Само дрехите му свали, инак той си е готов в
гърнето!
Момъкът разбрал къде е попаднал и какво го очаква. Гърнето на людоедите
било малко по-високо от човешки ръст. Хванал се момъкът с двете ръце за ръба на
гърнето, надигнал се и що да види — людоедката шета пъргаво около огнището.
Запретнала ръкави и весело си тананикала песничка.
Гледал я напрегнато момъкът как почиства огнището и се оглежда, явно
търсела нещо. Изведнъж людоедката прекъснала веселата песничка и ядосана сложила
ръце на кръста си.
— Тоя мой мързеливец, пак изчезна, без да ми донесе дърва!
Ами да, оглеждала се за дърва.
И на юнака бързо му хрумнала отчаяната мисъл да се опита все пак да се
измъкне. И се провикнал с услужлив гласец:
— Госпожо, нека аз да ви събера дърва!
Людоедката първо се стреснала, а после се вторачила в огромното гърне,
откъдето се подавала главата на момъка, и се разсмяла. Сетне се замислила, и тя
си била мързеливичка, и рекла:
— Че щом искаш, щом смяташ и щом можеш да ми помогнеш…
— Искам, мога и с радост ще помогна! — прекъснал я момъкът.
— Гледай ти, за пръв път срещам толкова услужлив мъж, а колко мъже са
минали оттука да знаеш. Чакай да взема да те измъкна от гърнето тогава.
И людоедката, без много да му мисли, хванала с два пръста нещастния си
пленник и го измъкнала от гърнето. Момъкът тупнал на земята и се огледал —
огнището било огромно, нужни били много клони и пънове за огъня, който трябвало
да го свари. И той попитал:
— Ами ще трябва дървата отвън да ги събера, ще ме пуснеш ли?
— Отвън, разбира се, но ти не се прави на хитър, няма да можеш да избягаш!
— заплашила го людоедката и измъкнала яко въже, омотала здраво единия крак на
момъка и му наредила: — Сега върви, събери ми дърва, но хич не си и помисляй да
бягаш.
— Как така ще бягам, аз само ще ви помогна, да не се морите с тежките
пънове! — убедително отвърнал момъкът и излязъл от пещерата.
Тук дърва колкото щеш, събрал един наръч и ги понесъл към огнището, където
щял да бъде хубавичко и вкусничко сготвен на яхния.
Людоедката го гледала с подозрение и заповядала:
— Хайде, по-бързо, че няма време! Всеки момент ще довтасат гостите, а аз
още не съм почнала да те варя!
— Ей сегичка, ей сегичка! — отговорил момъкът и отново се затичал.
Въжето се заплело около невързания му крак, той се спънал и рязко опънал
другия му край. Страшен тътен го оглушил — всички съдове се сгромолясали върху
людоедката, докато тя падала, подкосена от опънатото въже. Гледа момъкът и що да
види — тя лежи по очи и не мърда. Поопънал момъкът въжето — пак не мърда, макар
да го държи и да го стиска.
Тогава момъкът бързо се решил — върнал се вътре. И страх не страх, с
разтреперани от ужас ръце, оплел огромното тяло на людоедката с въжето. Тя първо
не мърдала, но след малко се съвзела, понеже имала гъдел, проклетницата. Момъкът
обаче, цял в пот, я овързвал все по-здраво. Накрая така я оплел, че никога не би
могла да се отвърже!
Е, добре, това го свършил, ами сега какво да прави?
Трябва да я сготви. „Ще опека людоедката — помислил си момъкът доволен. —
Щом мъжът й е толкова гладен, нека я изяде. Откъде ще разбере чие месо яде —
дали е човешко или людоедско?“
И бързичко увил тялото на людоедката с някаква дреха и го проснал пред
огнището.
В този миг пристигнал людоедът с дружината си людоеди.
— Хей, къде си, мила?! — попитал людоедът с весело гласище.
— Ех, че е чудесно, приятелко добра! — изчуруликала людоедката гостенка и
като съзряла тялото пред огнището, плеснала с ръце: — Яя, каква изненада! Туй ще
да е човешкото месце!
Людоедът домакин бързо извадил отнякъде ножове, огромни вилици и ги подал
на приятелите си.
— Сигурно е слязла на долния етаж да вземе вино — рекъл и се облизал, пък
предложил: — Ами ние да почваме, а?
И станало страшно — людоедите размахали ножове, забивали вилиците в тялото
на людоедката. За миг само спрели и избухнали в бурен смях:
— Решила е да ни го сервира жив! Ех, почита тя старите традиции!
И отново с ножовете и с вилиците откъсвали месце и лапали като невидели.
Дочувало се само мляскане и ръмжене.
Накрая останала само главата.
— Нея ще я глътна цяла! — заканил се людоедът домакин и решил да я отвие.
Людоедката гостенка запискала от удоволствие, а неговият приятел людоед само
притискал корема си — преял и вече го болял.
Открил главата людоедът домакин и що да види — изцъклените очи на жена си.
И тримата застинали — едва сега разбрали какво са сторили.
Гостът изхълцал и измърморил:
— Ама беше вкусна пък…
Людоедът домакин изревал от мъка и се затичал навън, да е в мъката си сам,
защото обичал жена си. Но в преддверието — що да види — златото го нямало.
Огледал се и разбрал, че проклетият човек го е обрал.
— Толкова са страшни хората, а аз да не знам — уби жена ми, сервира ми я
за ядене, а после ми отне и златото, събирано цял живот.
Прав бил людоедът, защото само след няколко години хората избили всички
людоеди и сами те започнали да прилагат техните традиции и практикували тяхното
изкуство чрез така наречените войни. Те доста честичко го ползват и до днес…