Горделивата кана

Имало едно момиченце. Добро момиченце. Прибрано, работливо. Не чакало да го подканя майка му: измий се, закуси, полей цветята, разтреби… Не чакало да го подсеща за домашните. Написвало ги без подсещане и чак тогава припвало навън - да поиграе с другите деца. И никога не забравяло да изключи радиото.

Но ето че веднъж забравило…

А по радиото предавали чародейна музика - такава, от която всички вещи оживяват и започват, представете си, да разговарят.

Първа оживяла новата чаша за вода. Озърнала се, подскочила и подхванала разговор с една прастара кана - с прабабата на всички днешни кани.

- Колко хубава музика! - възхитила се Чашата. - Чуваш ли, Каничке? Добре, че момиченцето забрави да изключи радиото.

Каната мълчала.

- Ти… да не би да спиш? Така, с отворени очи? Не, не, ти слушаш. Имаш си ухо и слушаш… А вълнува ли те музиката?

Водата в Каната се разлюляла.

- Разбира се, вълнува те - отсякла Чашата… - Ух, колко се разбъбрах. Извинявай. На концерт не бива да се бъбре.

Чародейната музика секнала.

- Ех, чудесна беше! - подскочила бъбрицата. - Нали, добра ми Каничке? Кажи… Кажи поне две думички.

- Ти си глупачка - продумала най-сетне Каната.

- Но това са три думички. „Ти“, „си“, „глупачка“.

- Глупачка си.

- Е, да, сега са две. Но как така да съм глупачка?

- Ей така! - отвърнала троснато Каната.

- Сгреших ли нещо? - недоумявала Чашата. - Може би не биваше да ти досаждам. Аз съм празна. Леко ми е на душата. И звънтя от радост. А на тебе, миличка, е тежичко. Тежи ли ти водата?

- Да.

- Прости ми… Но виновна ли съм, че на теб е тежко? Момиченцето предпочита да ме налива с прясна вода от чешмата. Твоята е застояла.

- То ще те изпусне - рекла злобно Каната.

- Няма - разтреперала се Чашата.

- Ще те счупи.

- Няма!

- Ще те пръсне на триста парчета! И тогава ще те хвърлят в кофата за смет!

- Не искам!

- Искаш не искаш - това ще стане. Вие, чашите, живеете малко. Чукат се с вас, изпускат ви, губят ви. А ние, каните, оставаме. Живеем вечно.

- Колко е то?

- Безкрайно много - надула се Каната.

- Ти… безкрайно много ли си живяла?

- Не. Но скоро ще навърша шейсет и три години. Откакто влязох в тоя дом, край мене изпочупиха 178 чаши. Ти си 179-ата.

- Ах, колко старателно си ги броила!

- Това ми доставяше голямо удоволствие.

Чашата се наскърбила, полегнала на масата, заплакала.

- Не знаех, че си толкова жестока. Даже, даже… Даже те обичах…

- Не обичам да ме обичат - рекла студено Каната.

- А какво?

- Да се гордеят с мене. Да ме хвалят. Мене ме купи покойният прадядо на момиченцето. Купи ме заедно с дванайсет чаши, от които и помен няма сега. И с гордост ме показваше на гостите си, които ядяха дюлево сладко и пиеха студена чешмяна вода. Но после прадядото на момиченцето престаря и…

- Не искам да те слушам! - пресякла думата й Чашата.

- От завист не искаш! - избухнала Каната.

- Предпочитам да живея малко, но да обичам и да ме обичат. Когато водата е студена, момиченцето ме топли в дланите си. А това е щастие.

- Глупости.

- Момиченцето казва, че пие от мене, но в същност ме целува. Да, целува ме! А ти не си целувана.

Каната се понадигнала. Понадула се. Сразила с надменен поглед Чашата.

- Грешиш! - подвикнала. - Не знаеш. Мене ме целуна един генерал. С медали на гърдите. Мустакат. След първата голяма война.

- Нима? - изправила се Чашата. - И пи от тебе тъй, направо?

- Тъй, направо.

- Моля те, не се надувай. Ще се пукнеш.

- Ти не се грижи за мене.

- Твоят генерал е бил невъзпитан.

- Той беше с бели ръкавици.

- Невъзпитаните също носят ръкавици. Всякакви.

- А носят ли медали? - викнала победоносно Каната.

- Моля те, не се надувай - предупредила я повторно Чашата.

- Млък, нищожно стъкълце!

И злобната Кана се придвижила към плахата Чаша.

- Бъди добра, не ме събаряй!

- Хайде в кофата за смет!

Изтласкало я към ръба на масата.

- Момиченце! - извикала за помощ Чашата. - Загивам!

И паднала в ужас от масата.

- Да - рекла с привична жестокост Каната. - Свърши се и с тази. А сега да се разходя самичка по масата. И да се надуя още малко. Тъй. И още малко - докато не са поставили край мене друга стъклена глупачка.

Не щеш ли, в тоя миг се чуло някакво „пук-пук“.

- Ох, нещо ме рязна през половината - изпъшкала горделивата Кана и повече нищо не казала…



Скоро се върнали стопаните на стария дом.

- Я, някой е съборил чашата ми! - потръпнало момиченцето.

- Вдигни я - рекла спокойно майка му.

Момиченцето вдигнало с почуда чашата:

- Паднала върху мозайката, пък нищо й няма!

- Нали е нечуплива, дъще - напомнила му майката.

- Ух, все забравям!

И тогава забелязало, че с каната им се е случило нещо неприятно. Взряло се доброто момиченце, опипало с пръстче издутината край дръжката й.

- Какво е това? Прилича на косъм.

- Това е пукнатина.

- Ами сега? - разтревожило се момиченцето.

- Сега ще я изхвърлим - рекла спокойно майката.

- Горката каничка! От какво ли се е пукнала?

- От старост.

Майката понесла каната към кофата за смет. А момиченцето наляло чашата с прясна вода от чешмата, разхладило се и припнало навън - да си доиграе.



Чашата била честита.

Заподскачала.

Запяла:

- Жива съм! Здрава съм! И даже… ах, не мога да повярвам - нечуплива съм!

А после се замислила. Погледнала към изхода.

- Те не разбраха - казала за стопаните на старата къща, - че Каната се пукна от завист, а не от старост. От завист и от злоба… Хубаво ще е, ако и хората знаят истината за края на старата Кана.


Цветан Ангелов