Гъделчо

Един момък попитал прочут мъдрец:

- Чичо, искам да се прославя с добро дело. Кажи ми, що да сторя?

Замислил се мъдрецът, па казал:

- Вземи тая свирчица. Излез на полето и свирни с нея. От земята ще излезе един бял козел с дълга брада като моята. Вземи това, което е окачено на шията му, после ще видиш какво ще стане.

Взел момъкът свирката и излязъл на полето. Свирнал. Разпукала се земята и от пукнатината изрипнал бял като сняг козел с дълга брада. Щом видял момъка, козелът побягнал. Впуснал се момъкът да го гони. Гонил го, гонил, спънал се и паднал. Докато се вдигне, козелът изчезнал.

- Остави се, синко, щом не го хвана веднага, не го търси повече! - рекъл му мъдрецът. - Козелът избяга в градината на страшен великан. А по-добре е с тоя великан да нямаш работа.

- Нищо, кажи ми, къде живее тоя великан?

Казал му мъдрецът. Тръгнал момъкът на път. Най-после намерил къщата на великана. До къщата зеленеела голяма градина с висока желязна ограда. Погледнал момъкът през пречките на оградата. В градината на тучна поляна подскачал белият козел. Пред портата стоял пазач.

- Ей, чичо - попитал момъкът. - Как мога да хвана козела?

- Как ли - отговорил пазачът, - трябва или да се пребориш с великана, но той може да те надвие и погуби, или да погъделичкаш великана, нашия господар, по петите. Това значи, че ти му се покоряваш и тогава той ще ти даде козела.

- Само това ли? - извикал момъкът. - Че от това по-лесно няма. Хайде пусни ме!

Пуснал пазачът момъка. Срещнали го слуги, дребни като джуджета. Завели го при великана. Той лежал на одър, постлан с кожи, сърдит като буря.

- Хайде - казали слугите, - погъделичкай господаря ни и кажи „гъдел, гъдел“, докато не те е схрускал.

Навел се момъкът.

- Гъдел, гъдел! - извикал той и почнал да гъделичка великана по петите.

Разведрило се малко лицето на великана и той не гледал вече така страшно, а почнал тихичко да се смее.

- Още, още! - рекли слугите на момъка.

И момъкът загъделичкал пак великана.

- Гъдел, гъдел! - викал той, а не забелязвал, че щом кажел „гъдел, гъдел“, смалявал се с една педя.

- Хи, хи, хи! - смеел се все повече великанът.

- Още, още! - подканяли слугите.

- Гъдел, гъдел! - викал момъкът. Най-после великанът съвсем се разкиснал.

- Хайде - рекъл той на слугите си, - дайте му сега каквото иска!

Повели слугите момъка към градината. Но когато той се погледнал в малкия извор, който блестял край пътечката, що да види. Не бил вече предишният момък, а малко, жалко, грозно човече като слугите.

- Защо съм такъв? - извикал той. - Какво се е случило?

Разсмели се слугите:

- Така е, приятелю. Който с „гъдел, гъдел“ живее, такъв става.

И слугите го завели при козела. С треперещи ръце момъкът отвързал торбичката, що висяла на шията му, и бръкнал вътре. Но в торбичката имало само една златна пара.

- За една пара ли трябваше да стана такъв мъничък и грозен? - викнал момъкът. - Излъга ме мъдрецът! - Но нямало какво да прави и той тръгнал да си иде. Когато излязъл от градината, из подземията, дето били затворени всички, които не искали да гъделичкат великана, се чули гласове:

- Мъдрецът не те излъга, но ти спечели парата по недостоен начин! Ние се бихме с великана, за да спасим честта и свободата си, а ти отиде да го гъделичкаш! Затова си толкова грозен и малък! Гъделчо, Гъделчо, хвърли тая пара!

Но момъкът не искал да се раздели с парата и тръгнал по-нататък.

- Гу-гу, гу-гу - загукали насреща му гълъбите от дърветата. - Гледайте, Гъделчо минава, за една златна пара продаде силата и свободата си и стана като гущер малък и смешен!

Много мъчно станало на момъка, но пак не хвърлил златната пара. Вървял, вървял, стигнал една рекичка.

- Вряк, вряк! - завикали жабите. - Гледайте го! Гъделчо минава! За една златна пара силата и хубостта си продаде. Сега е по-малък и от нас, жабите.

Ядосал се момъкът и хвърлил златната пара в реката.

И щом я хвърлил, от водата излязла една малка рибка и му казала:

- Много ти благодаря, момко, че ми спаси живота! Една змия искаше да ме ухапе, но тежката пара, която ти захвърли, я уби. Кажи какво искаш да ти дам! Купчина злато или желязна тояга.

Замислил се Гъделчо.

- Не ти искам златото! Дай ми тоягата!

Гмурнала се рибката на дъното, изнесла му тоягата. Грабнал я момъкът и се върнал при великана.

- Какво искаш? - попитали го слугите. - Да гъделичкаш ли?

- Да.

- А защо носиш тая тояга?

- Подпирам се, болят ме краката.

Завели го при великана.

- Великане - рекъл момъкът, - аз се посрамих пред целия свят, но сега съм дошъл да си изкупя срама. Ставай да се борим! По-добре славно да загина, отколкото да бъда твой роб и да съм жалко джудже.

- Тъй ли? - викнал великанът и се хвърлил да го сграбчи, но в това време момчето замахнало с желязната тояга.

Че като заиграла оная тояга: трах, трах - свалила в миг великана на земята.

- Стига! - крещял великанът.

- Още, още! Гъдел, гъдел! - викал момъкът.

И той блъскал великана с тоягата, докато великанът издъхнал. Тогава из подземията излезли всички затворени. С радост прегърнали те момъка:

- Ти спаси своята чест и ни върна свободата!

Тъй се сбъднали думите на мъдреца и момъкът станал славен и прочут.


Емил Коралов