Фрайланд

Някога, много отдавна, живели магаре и вол. За един ден волът
изоравал толкова земя, колкото друг не можел за три дни. Вечер, когато
се връщал в обора уморен и измъчен, давали му сноп суха слама. Магарето
обаче нищо не правело — от сутрин до вечер лежало и се припичало на
слънце. Хранели го не със слама, а със сочна детелина и вместо вода му
давали мляко. Веднъж волът едва се довлякъл от умора, легнал в обора и
започнал да яде своята слама. Преживял-преживял и повече не можел.
— Ей, уважаеми — подвикнал той на магарето, — дай ми малко от
твоята храна, че сламата ми заседна на гърлото.
Съжалило се магарето над вола и му дало от своята сочна детелина.
Когато стопанинът влязъл, видял, че магарето е изяло всичката храна.
— Е, браво, мое магаре, добре ядеш, сила ще събереш — казал той и
му дал още детелина.
След това погледнал към вола и започнал да вика:
— Ах, ти, животино проклета, защо не ядеш? Утре, като умреш, кой
ще оре?
Взел една сопа и започнал да налага вола така, че прах заизлизала
от кожата му. От този ден магарето започнало да дава на вола от храната
си. Докато един ден стопанинът видял това и закрещял:
— Ах, ти, проклетнико! Щом раздаваш храната си, от утре ти ще ореш
на нивата.
Така и станало. Стопанинът впрегнал магарето, а волът останал у
дома да се припича на слънце. Вечер му давали детелина, а на магарето
сноп суха слама.
Един ден магарето се примолило на вола:
— Слушай, приятелю, аз те съжалих, когато беше гладен. Сега ще ми
дадеш ли малко от твоята сочна детелина?
— Нали виждаш, че и на мен не ми стига? Как да ти дам? —
промърморил волът.
Магарето се ядосало, но се примирило със съдбата си. Всеки ден
работело на нивата, докато измършавяло съвсем и ребрата му започнали да
се броят. Тогава волът му рекъл:
— Когато утре стопанинът те впрегне, не мърдай от мястото си. Той
ще те съжали и ще те остави да си починеш.
Ала на сутринта стопанинът, вместо да го съжали, го набил. То
скочило, опънало въжето, то се скъсало и животното избягало навън…
Докато вървяло по селския път, магарето срещнало един петел.
— Здравей, магаре! — поздравил го петелът.
— Здравей! — отговорило магарето. — Накъде си се запътил?
— Отивам във Фрайланд. Там тревата е сочна, водата е бистра и
никой никого не бие. Ако искаш, да вървим заедно.
Магарето се съгласило и двамата тръгнали. Вървели, вървели и
срещнали една пчела. Когато й разказали къде отиват, тя ги помолила да я
вземат със себе си. Те се съгласили и тя тръгнала с тях, като взела
целия рояк.
Вървели, вървели, докато стигнали до една схлупена колиба, където
живеели мъж и жена. Те били толкова бедни, че нямали дори коричка хляб.
Животните ги съжалили и ги повикали да тръгнат с тях към прекрасната
Фрайланд. Изведнъж се чул тропот в далечината. Когато приближили, те
видели, че към тях тича един вол. Магарето познало своя побратим и го
попитало какво го е накарало да избяга.
— Когато ти избяга, стопанинът ме заведе да се бия с един бик. Аз
го победих, но той ме накара да се бия с друг. Аз и него победих, но си
помислих:
„Тази работа не е на добре. Стопанинът ще ме кара да се бия,
докато някой бик ме убие.“ И когато отиде да ми донесе вода, аз тихичко
се прокраднах, излязох на пътя и хукнах към гората. Сега ви моля да ме
вземете с вас.
На магарето му дожаляло за вола и понеже всички били съгласни, го
приели в компанията си.
Вървели дълго, докато накрая стигнали Фрайланд. Там видели чудна
долина: въздухът бил чист, тревата — зелена, по дърветата имало зрели
плодове, по лозята — сочни гроздове, на полето — златна пшеница, красиви
цветя и детелина. Животните и хората останали да живеят там. Те си
направили малко стопанство, в което всички се трудели с радост и живеели
в разбирателство и изобилие.
Недалеч от Фрайланд се издигала планина, чиито високи върхове били
покрити със сняг. В планината живеели много вълци. Един ден те се
събрали и отишли при своя цар. Оплакали му се, че за тях са настъпили
тежки дни, че в планината няма дивеч и умират от глад. Царят на вълците
се изкачил на един връх и видял в полето как магарето, волът и петелът
помагат на хората да жънат. Върнал се при глутницата и казал:
— Нека десетина от най-храбрите вълци да отидат и да ги хванат.
Тогава вълците се скарали кой да отиде. Най-накрая царят избрал
двама от тях и те полетели с вой към полето.
— Иа-иа-иа! — изревало магарето, което първо видяло вълците.
— Какво ще правим сега? — измучал волът.
— Аз ще ви кажа! — рекъл петелът. — Волът има яки рога, той ще ги
боде с тях, магарето ще ги рита с копита, пчелите ще ги жилят, а
стопаните ще вземат по една сопа и ще ги удрят.
— А какво ще правиш ти? — попитало магарето, треперещо от страх.
— Аз ще командвам боя. Ку-ку-ри-гууу!
Когато вълците се приближили, волът навел глава, затичал се и така
пробол единия от тях, че той се превъртял и се строполил като мъртъв.
Магарето ритало и ревяло, хората удряли със сопите, а пчелите нажилили
вълците коя където свари. Вълците завили от болка и така хукнали да
бягат, че едва не си изпотрошили краката.
Щом се добрали до планината, те с ужас разказали на събратята си,
че долу в полето има едно страшно чудовище с глас като тръба, с много
ръце и крака, които удрят, бодат и жилят.
— Здраво място по нас не остана! — оплакали се те.
Вълците се уплашили, а царят им рекъл:
— Какво да правим? Да отидем ли всички в полето?
— Не, господарю! — извикали двамата „юнаци“. — Всички вълци на
света не биха се справили с това чудовище! Най-добре е да си стоим в
планината.
А нашите приятели от прекрасната Фрайланд се смяли от сърце и
продължили да живеят в сговор и щастие до ден днешен.