Филипчо

Имало едно момченце, наричали го Филип. Веднъж всичките деца тръгнали на училище. Филип взел шапката си и искал също да отиде. Но майка му казала:

— Къде се готвиш да вървиш, Филипчо?

— На училище.

— Малък си още, не ходи — и майка му го оставила в къщи.

Децата отишли на училище. Бащата още от сутринта отишъл в гората, майката отишла на надничарска работа. Останали в къщи Филипчо и бабичката на печката.

Станало на Филипчо скучно да е сам, бабичката заспала и той започнал да търси шапката си. Своята не намерил, взел старата, бащината, и тръгнал на училище.

Училището било отвъд селото при черквата. Докато Филипчо вървял през тяхното селище, кучетата не го закачали — те го познавали. Но щом излязъл край чуждите дворове, изскочила Жучка, почнала да лае, а след Жучка — голямото куче Волчок. Филипчо хукнал да бяга, кучетата след него. Филипчо започнал да вика, спънал се и паднал. Излязъл един селянин, прогонил кучетата и рекъл:

— Къде бягаш сам, немирнико?

Филипчо нищо не казал, прибрал полите на дрехата си и хукнал да бяга с всички сили. Дотърчал до училището. На външния вход няма никого, а в училището се чуват как кънтят гласовете на децата. Дострашало Филипча: „Ами ако учителят ме изгони?“ И започнал да мисли какво да направи. Да се върне назад — кучето пак ще го заяде, да отиде в училището — страх го е от учителя.

Минала край училището една жена с кофа и рекла:

— Всички се учат, а ти какво стоиш тук?

И Филипчо влязъл в училището.

В коридорчето свалил шапката си и отворил вратата. Цялото училище било пълно с деца.

Всички крещели нещо, а учителят с червено шалче ходел по средата.

— Какво искаш? — викнал той на Филипчо.

Филипчо силно стиснал шапката си и нищо не казал.

— Но кой си ти?

Филипчо мълчал.

— Да не си ням?

Филипчо така се изплашил, че не можел да говори.

— Тогава иди си в къщи, щом не щеш да говориш.

А Филипчо с радост би казал нещо, но гърлото му било пресъхнало от страх. Той погледнал учителя и заплакал. Тогава на учителя станало жално за него.

Той го погладил по главичката и запитал децата кое е това момченце!

— Това е Филипчо, братът на Костюшка, той отдавна моли да го пуснат на училище, но майка му не го пуща и скришом е дошъл в училището.

— Тогава седни на чина до брата си, а аз ще помоля майка ти да те пуска на училище.

Учителят започнал да показва буквите на Филипчо, а Филипчо ги знаел вече и можел малко да чете.

— Хайде нареди името си!

Филипчо рекъл:

— Хве-и-хви, ле-и-ли, пе-че-о-пчо.

Всички се засмели.

— Юнак! — рекъл учителят. — Но кой те научи да четеш?

Филипчо се престрашил и казал:

— Костюшка. Аз съм досетлив, веднага разбрах всичко. Аз съм страшно ловък.

Учителят се засмял и рекъл:

— Не бързай да се хвалиш, ами се учи!

Оттогава Филипчо почнал да ходи с децата на училище.