Ермаковите лебеди

Значи, казваш, Ермак бил от донските казаци? Доплавал до нашите краища и намерил веднага път за сибирската земя? Където никой от нашите не бил стъпил, там той с цялата си войска по реките преминал? Ех, да можеше всеки тъй! Тръгнал по Кама, поизпотил се от гребане и се добрал до Тура, а там - разхождай се по сибирските реки, където ти сърце иска. По Иртиш пък чак до Китай плавай - гладко ще върви.

То на думи е съвсем лесно, но опитай на дело - друго ще запееш! Ще доплаваш до първия кръстопът и ще се объркаш. Стълбове няма поставени и върху водата не е написано проток ли има тук, старо корито на реката или друга река. Хайде сега отгатвай: надясно ли да плаваш или наляво да се отправиш? Крайбрежните птици комай няма да попиташ и по слънцето няма да се оправиш, защото всяка река си има свои отклонения и завои и никак не можеш ги разбра.

Не, приятелю, не мисли, че пътят по вода е лесен. Да плаваш по непозната река е всъщност по-трудно, отколкото да се промъкваш през най-дивата гора. Главната причина за това е, че няма белези, пък и не вървиш сам, а реката те води. Ако отнапред не си научил посоката й, само себе си и другарите си ще изтощиш, а може дори главата си да загубиш.

Това и сега е така, а в Ермаково време още по-трудно е било. Тогава комай не само в Сибир, но и по нашите места ни един русин не живеел. От тукашните реки само Кама познавали и Чусова река мъничко, а за Тура и Иртиш не били и чували. Та помисли си как при това положение случаен човек ще открие път по реките, ако попадне тука. От листове, на които са отбелязани всяка рекичка и планина, тогава и помен нямало и водач не се намирал, защото никой от нашите не бил идвал в тая страна.

Не, брате, напразни са приказките ти! Чусовските старци по-добре разправят за това.

Ето каква е била работата.

Още когато по нашите места нямало нито един град, нито една фабрика или руско село, Строганови издигнали селце край Чусова река. Селцето било малко, ала град се наричало, защото било здраво оградено. С ровове наоколо и насип от пръст, а върху насипа ограда от високи греди. От двете страни били поставени здрави порти, а още и кули били направени, за да могат оттам било да стрелят, било камъни да хвърлят, а пък и вряла вода да изливат, ако някой неканен напира да влезе. И воини в Чусовското градче живеели. То се знае, и селяни също.

В това число бил и Тимофей Альонин. По своя воля ли бил отишъл там или пък на изгнание бил пратен - това не мога да кажа, но със семейството си живеел. И имал той, също както в приказките, трима сина, но нито един глупак. Всички разбрани и разумни момчета, а най-малкият, Васютка, бил от всички най-личен. И на лице хубав, и в приказки го бивало, и много силен за годините си.

Макар да се говори, че хората не се раждат атамани, все пак от младини може да се отгатне кой каша ще вари и кой начело ще върви. От детинство Васютка предвождал връстниците си, а любимата му игра била на разузнаване да ходи.

На портата, казват, да стоиш - няма много да видиш. И ето, стъкмил той от връстниците си дружина копиеносци с дълги пръчки вместо копия. На часовите при вратите, разбира се, било казано да не пущат момчетата сами без възрастен човек зад градската ограда; само тоя Васютка му намерил леснината. Знаете ли какво измислил? Приближи до оградата с въже в ръка, облегне своята пръчка копие на стената, метне примка върху някоя греда, покатери се на оградата по възлите на въжето, прехвърли най-напред копието си на другата страна, спусне се и той там, снеме примката с пръчката и подвикне:

- Е, кой може така?

На което от момчетата не било по силите да направи това, веднага го изгонвали от играта:

- На нас такива хилави копиеносци не ни трябват!

За тая игра Васютка, па и другите момчета неведнъж си изпащали от големите, но момчетата все не слушат. Постоят, постоят - и пак се измъкнат зад градската ограда.

Веднъж те навлезли в гората и се изгубили един друг от очи. По-страхливите веднага вдигнали врява и бързо се събрали. Само Васютка го нямало. Какво да правят? Първом поискали да се върнат в къщи, но се засрамили: как да оставят предводителя си? Стоят значи край някаква си рекичка и викат, колкото им глас държи. После се престрашили, тръгнали нагоре по реката и само свирят и викат.

А с Васютка ето какво се случило. Той отишъл много нагоре по същата рекичка. Изведнъж чува някакъв шум. Васютка поискал да се върне, но се сетил: „Така по-скоро ще ме чуят“.

Свил се той в храстите. Седи и слуша. Шумът е близо, а не може да се разбере кой шуми. Васютка се покатерил тихичко на един бор, огледал се и видял… По-нагоре рекичката се разделяла на две. Островче се образувало там. То било височко - и придошла вода не можела да го залее. Близо до вадата имало върбалак, а от него един лебед бил протегнал шия и съскал като гъска, сякаш се сърдел. По рекичката, точно към това място, една мечка шляпала, цялата мокра. Кратуната си маха, ръмжи и се зъби. Върху нея друг лебед налита, удря я с крилата, кълве я с клюна. Лебедът, то се знае, е голяма птица. Като разпери криле, повече от два метра стават. Представи си каква сила има в тях! И клюнът му, макар че е червен, не е мек като боровинка. Клъвне ли, мечката заскимти и се завърти като куче. Но все пак къде може лебед с мечка да се мери. Изхитрила се мечката, сграбчила лебеда с лапи и само пера по реката заплавали. Тогава другият лебед се надигнал от гнездото си и също се нахвърлил върху мечката. Но тя и на него извила шията, извлякла го на брега и реве, като че се оплаква - виж как ме наредиха лебедите! И с лапа очите си трие.

Измъкнала убития лебед на брега на тревата, помляскала малко, не й било до него, види се. Мине не мине, и пак почне да си трие очите с лапа. После нещо се обезпокоила, наострила уши и проточила муцуна. Постояла така, заклатила глава: фу-у, каква беда! Затрупала лебеда със сухи клони, натиснала купчинката с лапа и дим да я няма в гората. Само клоните запращели.

Щом утихнало, Васютка слязъл от дървото и тръгнал към гнездото, да види какво има там. Излязло, че има яйца. Те приличат на гъши яйца, само че са много по-големи и изглеждат по-зелени. Попипал ги с ръка - съвсем топли, никак не били изстинали. Жал му било на Васютка за лебедите, помислил си: а какво ли ще стане, ако пъхне тия яйчица под бабината гъска? Дали няма да се излюпят? Само че как да ги занесе целички и да не изстинат?

Изтърсил хляба от торбата, наскубал сух мъх, натъпкал с него торбата и наредил там три яйца. Побоял се да вземе повече, да не би да ги строши. А и друго си помислил: много ако взема, баба по-лесно ще забележи.

Наредил всичко и тръгнал надолу по реката. Даже и не помислил, че се е заблудил. Знаел, че рекичката ще го изведе на Чусова. Понаближил и чува - момчетата викат и свирят! Сега Васютка се досетил защо избягала мечката. Знае се, че тоя звяр и с ухо, и с нос по-далеч от нас долавя и човешки глас не обича. Чул, види се, момчетата и избягал.

Обадил се Васютка на гласовете на момчетата. Скоро всички се събрали и Васютка разказал на децата какво се случило с него. Децата, като чули за мечката, взели да се озъртат - да не би да изскочи изведнъж - и закрачили бързо-бързо към къщи. Друг път Васютка щял да подиграе копиеносците си за това, но сега не му било до подигравки. Една му била грижата - как да занесе товара си непокътнат.

Майката на Васютка отдавна не била между живите.

Цялото домакинство въртяла баба му Уляна. Строга старица била тя, на внучетата си не прощавала, а и баща им честичко мъмрела.

Най-напред на Васютка се нахвърлила - къде е скитал? А той се оправдал:

- За мъх в гората ходих, дупката в конюшнята да затъкна. Помниш ли, ти сама говореше на тате, но той все забравя. Ето, донесох пълна торба. Само че мъхът е мокър, трябва да се поизсуши на печката.

И веднага се качил на печката. Бабата помърморила още малко, попитала го с кого е ходил и защо не се е обадил, а после взела да нарежда:

- По-тънко го разстели! По цялата печка!

На Васютка това му и трябвало. Свил се по-далеч на печката, извадил лебедовите яйца, завил ги в парцали, сложил ги на най-топлото място, а мъха насипал по цялата печка.

Като се стъмнило, надянал зимната си шапка, взел яйцата и пропълзял при гъската, която лежала в гнездото. Тя, то се знае, се плаши, кълве Васютка по главата, по ръцете, а той си гледа работата. Измъкнал три гъши яйца от гнездото и пъхнал лебедовите.

Гъската и на другия ден била неспокойна, обръщала с крака яйцата, но все пак не изхвърлила чуждите. Бабата дохождала да надникне, но също нищо не забелязала, само се почудила:

- Какви нееднакви яйца! Едни по-големи, други по-малки. На какво ли ще е това?

А Васютка си трае и за да няма улики, хвърлил извадените от гнездото яйца през градската ограда.

Така всичко минало незабелязано. Само едно не излязло, както трябва: гъшите яйца още не били чули, а лебедчетата вече начукали яйцата и записукали. Разтревожила се баба Уляна:

- Каква е тая работа? Преждевременно се излюпиха гъсетата! Това е бездруго на мор или на война!

Гъсокът не допущал новите си деца при себе си, а гъската ходела като виновна, но все пак не оставила лебедчетата. Затова пък Васютка се стараел повече от всички. Просто не се отделял, поил ги, хранил ги навреме. Баба му, дето била толкова строга, и тя похвалила Васютка пред по-възрастните му братя:

- Вие, празни глави, да бяхте се поучили от малкия как да помагате на баба си! Виждате ли го: той и мъх донесе, и за гъсетата се грижи, а вие какво? От паницата до устата - това ви е работата!

Братята знаели каква е работата и се подсмивали.

- Наесен, бабо, другояче да не заговориш.

Бабата още повече се сърди, заканва се с ръжена - махай се значи, да не изядеш някой.

И наистина, наесен се разбрало, че у Альонини лебеди растат. Съседките се надсмиват на баба Уляна: недогледала, лебеди излюпила, а защо й са, щом клането им за грях се смята. На бабата, старица с нрав, не й било по сърце немарливост пред хората да покаже и говорела:

- Нарочно направих така. Донесе внучето лебедови яйца и поисках да разбера ще избягат ли лебедите или не, ако гъската ги измъти.

Но все пак взела да гледа накриво:

- Виж какъв си бил! Една педя от земята още нямаш, а какви работи си намислил да правиш!

А Васютка си имал своя болка: двете лебедчета започнали всеки ден да се бият. До смърт се бият, доближиш ли ги, ще те свалят, без да те забележат. А третото лебедче никога не се намесвало в боя, настрана стояло.

Някой от по-възрастните обяснил на Васютка:

- Това е сигурно женско, а тия изглежда са мъжки. Докато единият не пропъди съвсем другия, винаги бой ще има. Дано до смърт не се пребият!

Бабата, като гледала тоя бой, започнала още повече да се кара на Васютка, а той и без това не бил на себе си, не можел да измисли какво да прави. Свършило се най-после с това, че едното лебедче не се върнало от реката. Останали две и боят престанал.

Уредила се уж работата, а баба Уляна почнала още повече да се кара. Гледа, зимата наближава и си мисли колко ли храна ще трябва за тия птици, а полза от тях никаква, щом като не може да се колят. И почнала да пъди лебедите. С метла и пръчка взела да ги гони. Лебедите също я намразили: ту единият, ту другият ще се нахвърли върху нея, ще я събори на земята, па и с клюна си ще я чукне.

Тогава вече бабата казала твърдо на сина си:

- Каквото искаш прави, Тимофей, но махай тая птица от двора или аз сама ще се махна - оправяй се тогава, както знаеш, с домакинството!

Гледа Васютка, на лошо отива работата, умърлушил се. Чакай, рекъл си, поне някакъв знак да им поставя, може би някога пак ще видя своите лебеди. Взел и привързал със здрав конец на всеки един по едно мънисто на шията: на лебеда - червеничко, а на женската - синичко. Те сякаш също усещали раздялата - галели се около Васютка, а той със сълзи на очи ходел. Дружината му от копиеносци започнала дори да му се подиграва:

- Посърна нашият водач!

Но Васютка съвсем не се срамувал.

- До сълзи - казвал - ми е жал да се разделя с лебедите! Ще отлетят и ще ме забравят!

Лебедите като че разбирали тези думи. Ще изтичат при Васютка, ще си пъхнат шиите под ръцете му, като че се канят да го вдигнат, притискат главите си към него и тихичко си говорят:

- Клип-анг, клип-анг!

Като че казват: бъди спокоен, не ще те забравим, не ще те забравим.

Когато станало съвсем студено и прелетните птици потеглили към топлите страни, и тези лебеди отлетели. Цяла зима ги нямало, а напролет пак се появили в тия места. Само че в двора на Тимофей вече не идвали, ами където зърнели Васютка, веднага ще долетят при него, ще му се погалят.

А баба Уляна бутнали, когато се изкачвала с пълни кофи по хълма. Но не силно, а само така, да я поизплашат, и с вода я плиснали, сякаш се пошегували: помним, тоест, на Васютка милувката, а и твоята пръчка не сме забравили. Ето ти сега нашия отговор!

Оттогава така и тръгнало: зима ли е - лебедите ги няма, а през пролетта и лятото поне веднъж ще долетят при Васютка. По-късно и той сам се научил да ги примамва. Излезе на открито място и викне като тях:

- Клип-анг, клип-анг!

Не мине много и единият от тях или двата ще прелетят бързо-бързо, като че ли се безпокоят дали някой не е обидил Васютка. Ако човек се случи наблизо, така ще го пернат, както хвърчат, че той веднага ще се катурне на земята. А към Васютка бавно ще се запътят, шиите си едва ли не до земята протягат, крила размахват, съскат и подскачат като домашни гъски, когато отиват на храна - радват се.

И така… След лятото - зима, след зимата - лято. Колко време минало не съм смятал, но Васютка такъв момък станал, че очите си да не отделиш от него. И сладкодумен, и плещест, ум и обноски придобил и по красотата не е по-долу: веждите - широки, косите - меки, очите - весели и пронизващи.

На хиляда един, та и по-рядко като тоя момък се падат. И добра длъжност получил. Буден и паметлив момък бил и голямо желание имал нови краища да види. С хляб не го храни, само му дай да плава, където никой още не е стъпвал. Така той научил речните пътища по-добре от всички. Задминал всички старци, които се занимавали с тая работа. Строгановци, разбира се, забелязали момъка, направили го кормчия и почнали да го хвалят:

- Макар че е млад, всякакъв товар можеш да му повериш.

Скоро Тимофеич станал известен по всички строгановски пристанища. По-опитен кормчия от него нямало. Щом стоката е по-скъпа и пътят по-труден, на него възлагат работата. И обноските на Василий с народа били от добри по-добри. Обичали момъка заради това. От детски години галено име му останало - нашият лебед.

С женитбата си Василий закъснял. Всичките му другари отдавна се били задомили, а той още ерген ходел. И баща му не го насилвал: както ти знаеш. Но гледа Василий - време е вече, и почнал да си търси другарка.

На такъв момък невеста да се намери не е мъчна работа! Всяка девойка от неговата черга с радост би се оженила за него, но той изглежда високо се бил премерил. Тук именно се излъгал.

В Чусовото градче, разбира се, имало началник. Войвода ли, как ли го наричали. А войводата имал дъщеря тъкмо за женене. Василий почнал в нея да се заглежда.

Роднини и приятели неведнъж му казвали:

- Ти по-добре никак да не беше гледал в тия прозорци. Не ти е прилика! Внимавай, може и бой да ядеш.

Но нима ще убедиш някого в такава работа, щом му е допаднало на сърцето! Ненапразно е казано: обикнеш ли кукумявка, не ти трябва райска птичка. Василий скръцне със зъби:

- Не е ваша работа!

А си мисли: кой може да ми излезе насреща, щом като рамената ми са два аршина широки, а юмрукът ми десет оки тежи.

А девойката, войводската щерка, по всичко изглежда се случила вероломна девойка. Понякога, знаеш, се случва така: лице като цвете, а вътре черна главня. Макар че поглеждала нежно Василия, ала в ума си друго мислела. И ето, веднъж му рекла тихичко от прозореца, сякаш се страхувала да не чуят другите:

- Ела утре раничко в нашата градина. Трябва да поговоря с тебе.

Василий, то се знае, се зарадвал. На разсъмване, едвам се развиделило, той се промъкнал в градината, а тук отдавна го чакали петима слуги на войводата и отбор здравеняци селяни. Сам войводата, който също бил там, заповядал:

- Вържете роба! Отмъкнете го и се разправете с него!

Тимофеич какво да прави? Развъртял се и започнал да ги налага: кого по главата, кого по краката. Изпотрошил всички като котета и се преметнал през оградата. То се знае, шум се вдигнал. Още хора дотичали, а войводата само викал:

- Жив го хвани!

Василий видял, че се затяга, и се втурнал към Чусова река. Градските порти в ранно утро са още затворени, но какво е това за него! Свалил си колана, както тичал, примка направил, закачил я за една греда и по стар навик се прехвърлил през градската ограда. Избягал на брега, избрал една по-лека лодка и по-здрав прът и тръгнал по Чусова нагоре.

Било, знаеш, напролет. Чусова шумяла пълноводна. С гребла срещу течението не можеш вървя, а и с пръта трябва да си опитен, да познаваш, значи, всички вдлъбнатини и издатини на дъното. Василий се надявал на силата и ловкостта си: никой, казва, по такава вода не може ме догони.

Само че не излязло така.

Колкото сили и да има човек, както и да познава реката, не ще избяга от потерята срещу течението, щом там на прътовете с гребла помагат, а се и сменят. Не щеш ли, на едно място Василий не улучил, боднал с пръта, а той потънал, не стигнал дъното и лодката се завъртяла. Докато Василий се поокопити, ето я и потерята. Около четиридесет души, а може би и повече, на три лодки. На Василий едно му останало: да се хвърли във водата и да излезе на брега, а там - каквото ще да става. Но и това е несигурна работа. Васютка чувствувал, че е останал без сили, а и пролетно време е трудно да се криеш в гората, защото следите отдалеко се виждат.

Войводата бил на задната лодка до кормилото, като че сам управлявал. Забелязал затруднението на Василий и се радвал:

- А, хванах ли те, робска душо!

Василий се обърнал - искал да стрелне войводата с подходяща дума - и що да види: високо в небето над реката два лебеда летят. И на слънцето личи, че на шиите им искри блестят.

Зарадвал се Василий, забравил умората, викнал, колкото му глас държи, като лебед:

- Клип-анг, клип-анг!

А лебедите си знаят работата. Изглежда били видели всичко отгоре.

Единият налетял на задната лодка и така шибнал войводата с крилото си, че той се цамбурнал във водата с главата надолу. Другият лебед катурнал двама души, които карали с пръти първата лодка, а и гребците успял да помилва: на кого носът в кръв, на кого подутина на челото.

Забавила се много потерята: наложило се да вадят войводата от водата. Той бил тромав и тежък, а пролетната вода, както е известно, е лека и игрива. Драго й е с всеки пън да си поиграе. Подхванала тя войводата и почнала да го върти - за малко мехурчета ще пусне. Най-после го хванали и го измъкнали. Едва жив от уплаха, зъбите му тракат, а си знае своето:

- Жив го хванете! Да не избяга!

А как да не избяга, когато Василий отдавна не се виждал. Лебедите, след като всели смут сред потерята, кацнали на водата, приближили до лодката на Василий - единият отдясно, другият отляво - и като я затиснали помежду си, подкарали я така, че дърветата край брега бегом побягнали.

Както е известно, с лебеда по вода никоя птица не може да се мери. Ако погледнеш отдалеко, струва ти се, че не мърда, но опитай се, не можеш го стигна!

Така изчезнал Василий. Колкото и да разкарвал войводата хората си, те дори следа не открили от него. Освен това пратениците на войводата се бояли да отидат далеко по реката, а Василий преминал с лебедите цялата Чусова река до края. Изучил той всички реки и околностите разгледал. Много любопитен бил за това.

И тогава му се паднало може би пръв от всички ни да пие сибирска водица от река Тагила. Дошъл, знаеш, до някаква непозната рекичка и по посоката й разбрал, че отива натам, откъдето изгрява слънцето. Потеглило го Василия да види какво има по-нататък, но лебедите се запънали, замахали крила: недей! Василий ги послушал, не тръгнал по Тагила.

През това лято лебедите и гнездо не свили - все около Василия се въртели. Не само го спасили от войводата и му показали речните пътища, но му открили и всички тукашни богатства.

Ще повдигне лебедът дясното си крило и ще посочи някакво хълмче или долче, ще погледне. Василий нататък и ясно вижда къде каква руда лежи, къде има злато и скъпоценни камъни. Ще повдигне лебедът лявото си крило и ще открие на Василий цялата гора покрай реката на много километри - къде какъв звяр живее, каква птица гнездо е свила. Тъй била тая работа.

С такива лебеди, разбира се, Василий нямал грижа за ядене и за пиене. Ще докарат лебедите лодката до някакво възвишение, ще плеснат с крила и ще се открие проход във възвишението, нещо като малък проток. Ще закарат лебедите лодката в този проток, а там нещо като пещера изкопано и в нея ядене и питие приготвено.

Всичко било добре, но без хора му било тъжно. А и друго нещо не давало на Василия покой - дъщерята на войводата не му излизала от ума. Мислел той, че не по своя воля го е издала, а някой е подслушал разговора им. И тъй Василий жалел девойката:

- Сега комай затворена седи и сълзи лее, горката!

Тъгувал, тъгувал и намислил: ще умра, но ще я освободя!

Лебедите видели - тегли го Василий към дома - и поклатили глави: не е на добро това! Ох, не е на добро!

Пътят му все пак не преграждали: волята ти, тоест не насилваме, прави, каквото искаш!

Когато Василий насочил лодката към родния край, лебедите му дори помогнали. За един ден докарали лодката от изворите чак до Чусовото градче. Сметни колко се пада на час!

Довели Василия до познатите му места, помилвали го малко за сбогом и само повтаряли:

- Клип-анг, клип-анг!

Сякаш му заръчвали:

- Когато ти трябва нещо, викай ни!

Вдигнали се лебедите, отлетели. Останал Василий сам. Искал по-скоро да се промъкне в града. Едва дочакал да се свечери, въпреки че времето било към есен и рано почнало да се мръква.

Василий бил свикнал да влиза в града, без да го забележат часовите. Преметнал се през оградата, където било по на сгода, и тръгнал из градчето. Върви спокойно, ни едно кученце не излайва. Ненапразно, изглежда, казват: смелия и кучетата го не лаят.

Василий искал да намине първом при някой от старите си приятели от дружината, да разпита за тукашните работи, но покрай родния дом как да минеш, без да се отбиеш? Мило му било на Василия поне през плета да надзърне. Спрял се, постоял и усетил - не е, както беше, не е като някога, а в какво е промяната не можел да разбере. „Чакай да погледна отблизо“ помислил той.

Покатерил се тихичко през оградата, походил в тъмното - жив човек не се виждал. Минал през пруста към вратата, а там летви на кръст заковани - никой значи не живее.

- Каква беда ни е сполетяла? Къде са се дянали всички?

Седнал Василий на прага, замислил се. В града било съвсем тихо. Но все пак още се суетели хора. Ту врати скръцнат, ту някой се закашля, дума някоя долети. И ето, че чул Василий - наблизичко някой хем пеел, хем нареждал:

Васенка, ти лебед мой!

Где ти плаваш, мой герой?

Да те зърна мъничко поне,

думичка да разменя със теб!

Пеел така с момински жалостиви думи за лютата си скръб и за лошата съдба разлъчница: как тя се подиграла, прогонила милия лебед, погубила родния му татко, а милите му братя в неволя отвела.

Слушал Василий - за него била съчинена песента, гласът бил плътен и нежен, а кой пее, не можел да се досети.

В тоя миг дочул друг глас. Сякаш майка загълчала:

- Ти пак своето! Хората си легнаха да спят, а тя не мирясва. За лебеда си вие! Сега ще те хвана за плитките. Нищо, че толкова си пораснала! Безсрамница!

Чак сега разбрал Василий кой пеел песента. В близко съседство с тях живеела една дългонога и с големи очи весела девойка, Альона я наричали. Около четири години, па дори и пет по-млада от Василия. Той я смятал за малка и не забелязал как се превърнала в девойка - толкова добра, че главата си да дадял за нея, и това е малко. А виж и какви песни съчинявала!

Затихнали гласовете и песента престанала, но Василий усещал - Альона не се е прибрала още, седи на прага. Василия го привлякъл гальовният глас на девойката. Излязъл от тяхната градина, приближил се към съседната къщурка и повикал тихичко:

- Альонушка!

Тя, сякаш отдавна чакала това, веднага се обадила:

- Какво ще кажеш, Василий Тимофеич?

Учудил се Василий:

- Как ме позна в тъмното?

Тя се усмихнала:

- Очите ми са котешки. Тебе и нощем те виждам тъй, както през деня, а дори и по-добре.

После, без да се шегува, казала:

- Надвечер съзрях твоите лебеди и си помислих - скоро и ти трябва да бъдеш в града. Затова и седях, вардих и глас надавах, за да те предупредя.

После Альона му разправила всичко поред.

Баба Уляна умряла напролет. Войводата, макар и да се лютил, но най-напред не закачил близките на Василия. Не щеш ли, за проклетия, сам Строганов пристигнал. Щом узнал за бягството му, заревал пред народа като мечка срещу войводата:

- Пън си ти, боров пън, а не войвода! Разкарваш хората без полза, като че не може да им се намери друга работа. Ти така направи, че беглецът сам разкаян да се върне и на другите за урок да служи да не бяга! С дърво трябва тук да се гощава, а не със симид!

И веднага заповядал да доведат Тимофея и синовете му и да ги бият със сопи. Нека знаят всички, казва, какво ще стане с техните семейства, ако някой намисли да бяга. После заповядал да изпратят Тимофея и цялото му семейство - от най-стария до най-младия - на най-тежка работа - да пренасят сол с чували на пристанищата, а къщата и цялата й покъщнина присвоил.

Научил също Строганов кои хора са стояли на стража, когато избягал Василий, и заповядал да ги бият със сопи и да ги пратят на солниците, само че семействата им оставил по домовете им.

На заминаване Строганов заповядал да свикат народа и така се заканил:

- Който види беглеца Васка и не ми го доведе, същото ще го сполети!

Разправяли после, че Тимофей не изкарал дълго след боя, а братята били живи. А дъщерята на войводата се омъжила скоро след това за Строгановия заместник. Разправят, че на сватбата си тя се похвалила на другарките си: „Аз съм такава: намигна ли с око на кой да е момък, на пръста си ще го навия! Главата си няма да пожали, ще дотича на моя зов. Ето, през пролетта извиках в нашата градина кормчията Василий, а сама казах на татко хубаво да го научи тоя роб. Нека си знае мястото!“.

Изслушал всичко това Василий и казал:

- Благодаря ти, Альонушка, стана ми ясно. Сега зная вече какво да правя. Щом Строганов е решил моите с дърво да гощава, то и аз няма да го галя с перо. А оная змия с крак ще я смачкам!

После въздъхнал:

- Ех, не съм знаел, не съм се досещал, че моят верен лебед през един двор живее!

Альона отговорила:

- Една дума ми кажи и след тебе ще тръгна.

Василий помислил, помислил и рекъл:

- Не, Альонушка, не става тъй. Виждам, че много труден път ми предстои. Със семейство по него не можеш мина.

- Ако ли така ти е по-сгодно - казала тя, - няма да те обвързвам. Върви сам!

Помръкнал Василий:

- Альонушке, ти ме почакай все пак година-две!

Трепнала Альона.

- За това не говори, Василий Тимофеич! Един си ми ти. Друг лебед в моите мисли цял живот не ще има.

Просълзила се тя тогава - нали е жена - и бохчичка му подала:

- Вземи, Васенка, лебед мой! Не се гнуси от хляба, от родния край и от моя малък подарък. Там има риза и тъкан колан. Носи ги и не ме забравяй!

Почудил се Василий на предвидливото сърце на девойката - как отнапред се досетила, че той ще дойде - едва че се просълзил и казал:

- Не ме съди, лебеде мой, ако ли чуеш лошо за мене.

- На лошото за тебе не ще повярвам - отговорила тя. - Сам лош ще стане за мене този, който ще каже такова нещо за тебе. Ясен ми легна на сърце, ясен цял живот ще останеш!

С тия думи се разделили. Заминал Василий, никому повече не се обадил. Скоро след това се разнесъл слух: по земите на Строганови се появили волни хора. На едно място носачите на сол отвлекли, на друго наместника убили, младата му жена от високия прозорец хвърлили, а къщата му запалили. По-късно пък се разчуло, че уж тия волни хора се настанили в една пещера надолу по брега на Бялата река и не дават на Строгановите кервани да минат. И водач им бил Василий кормчията.

Строганови, то се знае, започнали да се безпокоят. Едва не цяла войска въоръжили. Повече за тях нищо не се чуло. В града престанали и да споменават за Василия. Само Альонушка не го забравила:

- Къде ли лети моят лебед? Къде ли плува?

Колкото и да я увещавали баща й и майка й, тя не се омъжила. Пък и не идвали много да я искат. Тя, знаеш, макар и да била спретната мома и с добро име, била доста висока. Малко момци й били прилика, а тя отгоре на това им се надсмивала:

- Какъв жених ми е това! Ще го съборя случайно с лакът и в цялото градче за присмех ще стане.

Така останала Альона сама-саменичка. Както обикновено става, с тъкане и предене взела да се занимава. По-добра от нея в тая работа в целия град нямало. А обичала и с дечица да играе. Около нея винаги тичали малчугани. Альона умеела всекиго да приласкае. Кого ще нахрани, кого ще развесели, на кого песен ще изпее, приказка ще разкаже. Обичали я децата, а майките нарекли Альонушка Детска радост и както можели, й се отплащали.

Годините, разбира се, всекиго засягат: на младия ще дадат, от стария и малкото ще вземат, никого не щадят. Прецъфтяла и нашата Альонушка. Загубил косъмът лъскавината си, бели нишки почнали да обвиват черните й коси. Само очите й като че още по-големи и по-красиви станали.

По него време старите господари Строганови до един измрели. Мястото им заели синовете им. Народът на Чусовото градче се умножил. Синът на сибирския хан го нападнал ненадейно с войската си. Гражданите едвам го отблъснали. По този случай старците си спомнили за Василия:

- Ех, да беше нашият Тимофеич тука, не би било тъй. Отрано би разузнал за неканените гости и друга почерпка би им приготвил. Щяха да забравят занапред пътя за нашия град! Ценен човек беше той за тая работа. Жалко, че го загубихме.

Скоро след това слух се разнесъл: към Строганови плават волни казаци и сам атаман Ермак Тимофеич ги води. По цяла Волга с голяма слава бил тоя човек. Не само бухарските търговци и търговците от други земи се бояли от него, но царските хора заобикаляли местата, където се появял атаманът. И дружината му била отбрана.

Той, знаеш, нямал атаманския обичай да граби повече за себе си. А и на другите не позволявал такова нещо. Това било правило в дружината. Който не го спазвал, веднага го изпъждали от нея.

- На нас - ще каже атаманът - хора с такава слабост не ни трябват! Как ще има вяра дружината в тебе, когато ти само за себе си мислиш? Върви, където ти видят очите, но гледай занапред да не се срещнем, защото лошо ще стане!

Твърдо било атаманското слово. Не ще пожали и тогова, който намисли през пръсти да гледа тая работа и се оправдава: не догледах тая дреболия.

- Това - ще каже атаманът - не е дреболия, защото може да създаде раздор в дружината. Всеки добре да внимава всичко да отива за дружината, в една хазна, в един казан!

Заради това може би атамана Ермак го нарекли, защото, казват, тая дума на татарски значи казан за цялата дружина. А Тимофеич сигурно по баща го зоват, както е у нас обичай.

Разправяли още, че атаман Ермак не обичал другарите му да се обвързват със семейства. Сам той живеел самотен и другите към това скланял:

- Труден е нашият път. Не е по такъв път семеен да вървиш, деца да отглеждаш.

Слушала тия приказки Альона и се чудела:

- Неговите думи! И Тимофеич го зоват. Не е ли той моят лебед, Васенка?

Наесен пак се разнесъл слух:

- Атаман Ермак доплавал с войската си при Строганови на Кама. По есенното пълноводие ще тръгнат с лодките си нагоре по Чусова река, сибирския хан да разгромят. Скоро атаманът с казаците ще бъде в Чусовото градче.

Всички, разбира се, чакали. Щом дошла вестта в кой ден ще пристигне, всички хора от градчето се струпали на брега, и Альонушка също изтичала там.

Задали се лодките. Леко се движели те с веслата по пълноводните есенни води. Песни пеели казаците. Започнали да приближават, хората зашумели, сякаш видели някакво чудо. Гледа Альонушка, а край челната лодка два лебеда плуват и на шиите им като че искри блестят: на единия - червеничка, на другия - синичка.

Щом лодките стигнали до брега, лебедите се дигнали от водата, повъртели се над градчето и отлетели, накъдето изгрява слънцето.

Пръв слязъл на брега атаманът. Над петдесет години бил вече той. По къдравата му брада пробягвали сребърни струйки, а да ти е драго да го гледаш. Висок и строен, широкоплещест, с гъсти вежди, с очи весели и пронизващи.

Облечен съвсем просто - не по-добре от другите казаци. Само сабята му била в сребро и скъпоценни камъни.

Гледа Альона - той е! А да се увери не смее. В тоя миг съзряла: ризата на атамана с нейния колан била препасана. Свят се завил на Альонушка, но все пак се удържала на краката си и дума не поронила. Стои бяла като платно и от атамана очи не снема.

А той със зорките си очи забелязал Альонушка още от лодката и по моминската й премяна разбрал, че неомъжена е останала. Поздравил атаманът народа, после се приближил към Альонушка, поклонил й се с ръка до земята и рекъл:

- Дълбок поклон на тебе от волния казашки атаман Ермак, а как другояче да го наричаш ти сама знаеш. Не ме съди, мой лебед, че закъснях по пътя. Не по своя воля плавах надолу по течението, докато ми побелеят косите, когато от младини желаех срещу изворите да плавам. И от това не се докачай: не съм те забравил и колана ти не съм снемал от себе си ни в бой, ни в пир.

Поразговорили се те там. Разбрал тогава народът кой е донският казак атаман Ермак, от какъв род и племе е и къде го е чакал в гнездото неговият лебед.

Два-три дни престоял Ермак с войската си в Чусовското градче. Неведнъж през тия дни с Альонушка приказвал. Целият си живот й разказал. Как изтръгнал братята и другарите си от робство, как потопявал с тях Строгановите кервани, как после се ширил по Дон и по Волга се разхождал. Всичко, както си било. И това й обяснил, защо е дошъл на Чусова река.

- Много богатства събрахме в нашата хазна - казал той, - но те не могат да се сравнят с онова, което лебедите ми показаха по нашата река в планините. И тъй, намислих аз с това богатство своята и на цялата дружина глави да откупя, а на когото това не му е съдено, за него добър спомен между хората да остане. Лебедите като че подслушали моите мисли. Отдавна не бях ги виждал, а тогава и двата се появиха и сякаш ме подканваха да плаваме, където съм намислил. През целия път с нас плуват, а гдето спрем, отлитат и винаги в тая посока, към която води пътят.

В есенния празник - на Семьонов ден - атаманът се стегнал да продължи пътя си. Много хора от Чусовското градче се присъединили към войската му. И изпращането станало нещо като роднинско, защото с чуждите казаци и свои изпровождали. По брега мнозина вървели със семействата си - кой брат, кой син изпращал.

Альонушка вървяла до атамана. Тя, разбира се, по години клоняла към втората половина на живота си, но красотата си не била съвсем изгубила. Нагизди ли се като за празник, не може да не се загледаш в нея.

Атаманът също се пременил за случая. Дъното на шапката му - малиново, дрехата му - от пъстра сърма, ризата - от скъпа коприна, а сабята и другите оръжия - очите ослепяват. И друго забелязали хората - нов колан имал атаманът. Широк такъв, с чудновата везба - по синя вода бели лебеди плуват. Личи си, Альонушка е препасала своя лебед за незнайния далечен път.

И така вървели те, двамата високи и стройни, красиви и приветливи като хубав есенен ден. Всред народа отдалеч личели. А наоколо им се въртели малки дечица. Това били хранениците и възпитаниците на Альонушка, стекли се от целия град. Известно е, че възрастният се ласкае, а младият дори горещо желае да погледа такъв атаман отблизо и редом с него по улиците да мине.

Щом атаманът дошъл на брега, лебедите кацнали върху водата, заплували веднага нагоре, обръщат се и подвикват:

- Клип-анг, клип-анг! Като че препират:

- Време е, атамане! Време е, атамане!

Тогава атаманът се простил с народа, с Альонушка отделно, качил се на лодката и заповядал да тръгнат. Отплавали и скоро се загубили от очи.

Отначало идвали добри вести: как Ермак покорил сибирския хан с войската си и завладял всички градове, как заради това цар Грозни простил старите прегрешения на всички казаци и им изпратил своите царски дарове. Разправяли още, че цар Грозни заповядал да изковат за атамана бойна ризница - сребърна, със златни орли. Чудели се царските майстори, когато Ермаковите пратеници започнали да им описват атамановия ръст. Много се съмнявали в това майсторите, но все пак изковали ризницата, както им било поръчано: от яката до полата два аршина, а в раменете - аршин и четвърт, и златните орли поставили.

Сметни сега каква сила и какъв ръст е имал тоя човек, щом е могъл да носи в боя та