Един драм от езика

Живеел в Сараево един младеж - Омер го казвали. По-голям безделник в
целия град нямало от него. Денем гуляел по кръчмите, а нощем скитал от къща на
къща да свири на момите под прозорците със своята тамбура. Ала трябва да
признаем, че свирел и пеел хубаво, пък и на вид бил левент момък.
Бащата често съветвал непрокопсания си сия:
- Стига си ходил по кръчмите, синко! Стига си се усуквал край момите! Време е
да се заловиш за работа, че ние вече одъртяхме и не можем сами да се изхранваме!
Ала Омер нехаел и за да си плаща гуляите, изнасял от къщи каквото му падне и
го продавал. От мъка и срам пред хората родителите му без време отишли в гроба.
Останал Омер сам в опразнената къща - с трън да завъртиш, няма що да
закачиш! Замислил се той за пръв път в живота си:
„Кой сега да преде и тъче, къщата да мете и да ми на готви? Време е, види се,
да оставя скитнята. Май че друго не остава, освен да се оженя“.
Пъхнал Омер тамбурата под елечето си и се запътил към къщата на хубавата
Мейра. Било вече късно вечер, минал бил и часът на яцията - последната молитва на
правоверните. В стаята на Мейра горяла свещица, чувал се тих говор. Похлопал Омер
на прозореца - говорът пресекнал; ударил струните, запял - свещта угаснала. Значи
хубавицата не иска и да знае за Омер!
Три нощи подред ходил той да свири под нейния прозорец и натъжен се
връщал: нито веднъж Мейра не откликнала на неговата песен. На четвъртата нощ
младият безделник пак отишъл, като си мислел:
„За последен път ще й попея и ако и сега не ми се обади, кракът ми няма вече
тук да стъпи!“
Засвирил Омер с тамбурата и тъжно запял:
„Моя вълшебнице, тихо свири!
Тичай по струните, лък веселяк!
Неведнъж, жаден и гладен,
сте ме поили и хранили
и с песента си девойките кръшни
край мен сте събирали.
Моя вълшебнице, тихо свири!
Тичай по струните, лък веселяк!
Тук под прозореца на Мейра напразно
денем и нощем въздишам,
но не поглеждат към мене очите красиви…“
Свещта в стаята пак угаснала, ала ненадейно прозорецът се отворил. От
радост на Омер главата се завъртяла: „Най-сетне - мисли си горкият - успях да и
стопя сърце то“.
- Луд ли си, Омер, или ще полудяваш? - рекла му строго Мейра. - Защо
висиш по цяла нощ под прозореца ми да ме срамиш? Запиши си на челото: от това, що
си на мислил, нищо няма да излезе!
Мигом надеждата на Омер се изпарила. Мъка навела главата му. Видяла
момата колко е натъжен и добавила по меко:
- Ах ти, неразумнико! Да не би да си намислил за мен да се жениш?
- Да! - отвърнал Омер едва чуто.
- Избий тая глупост от главата си - рекла му момата. - Коричка хляб нямаш
у дома си, пък искаш да се жениш. Зная, че ще речеш - ние сме от един дол дренки!
Вярно е, че и аз съм бедна. Ала ти знаеш, че в цяло Сараево няма да се намери мома
по-хубава от мене - туй всички го казват. Значи, аллах - да бъде вечна славата му!
- ми е отредил по-добър живот. Ще се намери за мен никой мъж от богат род. Ама,
чуй ме, Омер! Скъпо е не среброто и златото, а онова, що е на сърцето мило. Аз не
бих те за менила и с най-първия ерген в града, ала свята е родител ската забрана. Не
смея да я престъпя. Аз трябва да се омъжа за оногова, който ще може не само мен да
храни, ами да даде спокойни старини и на родителите ми. Защото цялата им надежда
е в мене.
От тия думи на младежа малко му просветнало и рекъл:
- Ако е до туй, кажи ми колко откуп иска баща ти за тебе?
- Не е чак толкова много! Отвори си едно дюкянче, завърти търговия, та да
можа да ни храниш и обличаш.
- Добре, щом е само това! Утре ще дойда да ти кажа какво съм сторил.
Довиждане и лека нощ, Мейра! - сбогувал се Омер.
На заранта той се запътил при лихварина Искар, който бил приятел на покойния
му баща. Разправил болката си и поискал назаем тридесет кесии пари.
- Ще се радвам, ако хубавата Мейра стане твоя жена - рекъл Искар. - Само
че кога смяташ да ми върнеш парите?
- Подир седем години - отговорил Омер без много много да му мисли.
- Тъй! Ами какво ще стане, ако подир седем години не ми върнеш парите?
Защото приятелството си е приятелство, а сметките са си сметки!
- Ако те излъжа, отрежи ми езика! - разпалил се Омер.
- Добре! - склонил Искар. - Да идем при кадията да го запишем. Ако подир
седем години не ми върнеш шестдесет кесии пари - такава е лихвата - ще ти отрежа
един драм от езика.
Отишли при кадията, подписали запис. Лихварят наброил на Омер тридесет
кесии пари и му пожелал щастлив живот.
Застягал се момъкът за сватба: накупил скъпи дрехи, меки килими, сребърни
съдове - подредил си дома богато-пребогато.
След месец направили сватбата. Наредил Омер тежки трапези, извикал
музиканти и танцувачки - цяла седмица трая ла сватбената гощавка. Всички се чудят
на богатата наредба на стаите, на скъпите ястия.
И заживял си Омер с жена си като бей - съвсем не мисли как ще върне такъв
голям дълг. Когато похарчил половината пари, досетил се най-сетне да залови
търговия, както бил обещал на Мейра. Ала не напразно казват старите хора: „Не се
захващай за работа, която не умееш“. А пък на Омер не му била присърце търговията
и я карал през куп за грош.
Бърже минали шест години. Като видял Омер, че парите са се стопили и почти
нищо не му е останало, закахърил се и тежка мъка го замъчила. По цяла нощ се върти
и въздиша; измършавял, превил се като кука.
Пита го Мейра какво му е, а той:
- Остави ме - казва - на мира! Пропаднах аз…
Пък тя знаела за записа още от първия ден, ала си мълчала - все се надявала,
че мъжът и някак си ще изплува.
Като останало само една седмица до крайния срок, Мейра се замислила:
„Вижда се, че моят Омер нищо няма да стори, ами я аз да се опитам да
омилостивя кадията, че инак защо ми е мъж без език!“
Отишла тя при кадията. Сторила му три поклона до земята, оставила на пода
скъп подарък и си отишла без дума да продума. Така направила и на другия ден.
„Тази жена, както се вижда, много ме тачи - рекъл си кадията на ума. -
Сигурно иска да ме помоли нещо, ама не смее да ми каже, горката.“
На третия ден Мейра пак отишла, поклонила се, оставила подаръка и си
тръгнала. А кадията наредил на слугата да я върне.
- О, жено! Ето, трети ден идеш при мен и не можеш да надвиеш своята боязън.
Кажи каква милост чакаш от мен? Говори! - рекъл и кадията.
А Мейра само това и чакала. Сторила дълбок поклон, целунала полата на
кадията и му рекла:
- О, кадийо! Твоята добрина ми развърза езика. На истина имам една молба
към тебе: позволи ми идния петък да поседя в съда на твоето място само един час.
- О, жено! Кълна се в аллаха, молбата ти ще изпълня. Пък ако щеш, остани и
през целия ден!
Мейра целунала чехъла на кадията, поблагодарила му и с леко сърце си
отишла.
Ето че доносил уреченият ден. Рано-рано пратил Искар един свой човек да иска
парите. Ама къде у Омер пари? Той се изплезил на слугата и му рекъл:
- Ей тъй ще се наплатя на твоя господар! - и горко заплакал.
Върнал се слугата и разправил на лихваря какво е казал Омер.
- А, така ли! - развикал се Искар. - Скоро при кадията!
В това време Мейра отишла в съда. Кадията и дал халата си, нахлупил и
бялата кадийска чалма и влязъл в съседната стая да гледа през една дупчица какво
ще стане по-нататък.
Ето ти пристига лихварят и влачи за врата разплакания Омер. Кланят се
двамата на безбрадия кадия, а той мълчи, смуче си наргилето. Подир някое време
пита:
- Какво, о почтени търговци, ви води при мен?
- Да ни съдиш и отсъдиш, справедливи ефенди - отговорил лихварят и
веднага започнал да му разправя за заема и уговорката.
Изслушал лъжекадията Искар и запитал Омер:
- Така ли е, Омер, както почтеният Искар говори?
Омер се разплакал още повече и потвърдил, че работата е точно така, както
лихварят казва.
Тогава младият кадия разтворил книгата на законите, започнал да я прелиства
и след няколко страници спрял, замърдал си устните - ужким чете. Накрай затворил
за конника и рекъл на Искар:
- Да, да, ти имаш пълно право! Точно тъй пише и в тая свещена книга. Ами
бръснач донесе ли?
- Разбира се! - отвърнал лихварят. Извадил остър бръснач и го размахал под
носа на клетия Омер.
- Ей, почтени! - викнал му кадията строго. - Внимавай да не сбъркаш. Ти
трябва да отрежеш от езика на длъжника си точно един драм. Иначе - тежко ти!
Сепнал се лихварят:
- Праведни кадийо! - рекъл той. - Защо така говориш? Ако без да ща отрежа
на Омер малко повече, ще му додам злато за щетата. А пък ако отрежа по-малко - да
смятаме че съм му го подарил.
- Мълчи, неразумни! - изкряскал сърдито кадията. - Виж го ти - свой закон
намислил да налага! Режи веднага! И да знаеш, ако отрежеш повече или по-малко от
един драм, ще кажа на джелатина да ти отреже главата. Тъй пише в свещената книга.
Изплашил се Искар не на шега, паднал на молба:
- Прости ми, праведни кадийо! Не исках да се меся в твоите съдийски работи.
Не искам на моя длъжник езика. Подарявам му и тридесетте кесии пари. Ами че ние
бяхме с баща му - аллах да му отреди добро място в рая! - първи приятели.
От тия думи кадията още повече се разсърдил и викнал:
- Я веднага да дойде джелатинът! Сега ще науча аз тоя лихвар да почита
запис, подписан в съда!
Изтичал джелатинът, размахал ятагана. Паднал Искар на колене, целува
полата на кадийския халат и моли за милост. Пък кадията не скланя и повтаря:
- Или режи драм от езика на Омер, или прости се с главата си!
Разбрал лихварят, че без подкуп не ще се отърве, и казал:
- Праведни кадийо! За твоята справедливост вземи и ти тридесет кесии от
мен. А на длъжника си прощавам и дълга, и лихвите. Не искам да го осакатявам.
Извади ме от тая каша, в която сам се забърках. Дяволът ме подбутна такъв запис с
такава уговорка да сторя.
- Сечи главата на това куче! - изкрещял кадията.
Джелатинът повлякъл разтреперания Искар, а той здраво се хванал за халата
на кадията и запищял:
- Милост, ефенди! Нали си правоверен…
Изтичал и Омер. Целува чехъла на кадията. Моли го да прости на лихваря.
- Тъй да бъде! - отсякъл важно голобрадият кадия. - Прощавам ти, Искар,
само защото длъжникът ти ме моли. Ала нека се знае, че мюсюлманският закон е по-
корав от камък!
Наброил лихварят на кадията тридесет кесии пари, а кадията го накарал да
целуне Омер.
- Пък сега ще запиша в съдебния тефтер, че работата е уредена по съгласие и
никой никому нищо не дължи - рекъл накрай кадията.
Зарадвали се двамата, поблагодарили на младия кадия за великодушното и
справедливо решение и побързали да си идат. А още едната врата не се затворила
зад гърбовете им, отворила се втората и влязъл истинският кадия. Като се тресял от
смях, той рекъл на Мейра:
- О, жено! В главата ти има повече мъдрост, отколкото в корана - да ме
прости аллах! Истина, ако беше мъж, по-добър кадия не би се намерил по цялата земя
на падишаха!
Мейра поблагодарила на кадията за сторената милост и му предложила да
вземе петнадесет кесии от парите, що била получила от лихваря. Ала кадията не само
че не ги приел, ами й дал още една кесия, заради нейния ум и разум. Мейра, както се
полагало, целунала полата на халата му, спуснала на лицето си белия яшмак и
побързала да си иде дома, преди да се върне мъжът и. Той пък бил отишъл с Искар в
кафенето да се почерпят по случай щастливото избавление.
По обяд Омер се завърнал радостен. Като отворил пътната вратичка, жена му
го видяла през прозореца и започнала да го дразни:
- Ей го, иде си Омер с отрязан език!
- Не позна! - отвърнал мъжът и.
Мейра се престорила на учудена - виж ти, мъжът й може да приказва, както
преди! А Омер и заразправял:
- Аллах - да пребъде името му! - и умният кадия - да му даде аллах много
радостни дни занапред! - ме избавиха от бедата. Пък на жадния Искар му излезе
доста солено. Ама този кадия е такъв млад и хубав, румен като ябълка…
- Мигар е по-хубав от мене? - попитала хитро Мейра и му показала парите,
що донесла дома.
От радост Омер заплакал, коленичил пред своята разумна жена и три пъти я
целунал по челото. Когато пък Мейра му разправила всичко поред, тя му станала още
по-драга. Оттогава Омер винаги се вслушвал в мъдрите съвети на жена си. Той
заработил, както трябва, и подир няколко го дини двамата успели да съберат такова
богатство, че си изплатили дълга с лихвите.

Босненска народна приказка