Две задачи — три тотема

В едно цимшианско село растяло малко сираче. Макар че племенният вожд в селото бил брат на неговата майка, с момчето се отнасяли много зле, защото не било здраво и страдало от някаква болест по кожата. Другите момчета му се подигравали и не го приемали да играе с тях.

Единствена старата му баба, която била много бедна, за да му помогне, се грижела за него.

— Моли се често и ще се пречистиш — казвала му тя, — така ще станеш силен и ще играеш с момчетата.

Послушало момчето съвета на баба си, често се молело на Небесния вожд, къпело се редовно в океана и ледените потоци, за да се пречисти, и тичало из гората и по пясъчния бряг. Извивало клоните на дърветата и храстите да заякчи ръцете, мишците и рамената си и плувало в океана и езерата. С всеки нов сняг ставало малко по-силно и по-чисто, но кожата му била все така неизлекувана. Когато пораснало и станало юноша, все още никой не му обръщал внимание. То било много тъжно, но баба му настоявала да се моли и да вярва — така Небесният вожд сигурно щял да го съжали и да му помогне.

Една нощ чичото на бедния младеж, който още бил вожд на селото, отишъл на брега. Вдигнал поглед към небето и видял огнени стрели да осветяват селото. Ярка светкавица се спуснала право надолу като огнен език. Увиснала на края на един клон, щръкнал от върха на голям кедър точно зад къщата му. Когато се появило слънцето, вождът видял къде пламъкът е закачен на клона, но до това време пламъкът се бил превърнал в огромен меден щит. Знаел вождът, че щитът струва много видрови кожи, и се опитал да го стигне. Покатерил се високо на дървото, но не успял да го доближи. Решил да го повали от клона с камъни и тояги, които донесъл до кедъра, но нито могъл да уцели медния щит, нито успял да ги хвърли достатъчно високо. Свикал на съвет своите съветници. Те се страхували, че ако опитат да стрелят, ще развалят метала, дори ако използват притъпени стрели. Посъветвали вожда да помоли младежите от селото на другия ден на светло да се помъчат да го повалят с обли камъни.

После вождът повикал хората си и им казал:

— На един клон на голямото дърво до моя дом виси меден щит. Утре, когато изгрее слънцето, младежите от селото трябва да опитат да го повалят от клона с обли камъни. Обещавам да дам дъщеря си, принцесата, на оня, който ми свали медния щит.

Същата нощ бедният младеж отишъл на брега. Висок странник дошъл при него откъм океана и запитал:

— Как вървят нещата във вашето село?

Младежът разказал за тайнствения щит и обещанието на вожда за младежите от селото.

— Трябва да се опиташ да свалиш щита — казал странникът.

— Много е високо и не ми се вярва да успея да хвърля камъка толкова силно, че да го сваля от клона — отвърнал бедният младеж.

— Имай вяра и ще го сториш — рекъл странникът. Вдигнал от земята четири големи, обли камъка и ги подал на младежа. — Когато се появи слънцето, ще видиш, че единият от тези камъни е бял, другият черен, третият син, а четвъртият червен. Хвърли ги в този: ред, но не ги показвай никому.

После странникът се запътил към океана и изчезнал.

На следната сутрин всички хора от селото се събрали пред високия кедър. Много камъни запратили младежите по медния кръг. Хвърляли, докато се уморили, но никой не улучил. Когато младежът поискал също да хвърли няколко камъка, другите млади хора го избутали назад, докато накрая един стар мъдрец заповядал:

— Оставете го да опита!

Бедният момък се прицелил тъй добре с белия камък, че едва не улучил метала, но камъкът профучал и се изгубил от погледа. Другите два камъка също минали съвсем близко до щита. Тогава той взел последния, червения камък, засилил се и го хвърлил. Камъкът уцелил медния щит със силен звън и го повалил на земята.

Преди да успее младежът да стигне до металния кръг, останалите млади хора го сграбчили и го понесли към дома на вожда. Всеки казвал: „О, вожде, аз повалих щита от дървото“.

Вождът отговорил:

— Много от вас говорят с раздвоен език; почакайте аз да реша кой е.

Бедният момък, който тръгнал след другите към дома на вожда, не казал нищо.

Когато нощта започнала да отстъпва място на утрото, грамадна мечка заръмжала в селото. Един ловец, който се опитал да я застреля и не успял, заявил, че мечката е голяма и бяла. На следния ден вождът съобщил на хората от селото, че не може да реши кой младеж е свалил медния щит, но обещава да даде дъщеря си на оня, който убие бялата мечка.

Същата нощ, когато звездите вече бродели по небето, бедният момък отишъл на брега. Странникът отново се появил безшумно и запитал:

— Как вървят нещата в селото?

Младежът му съобщил за бялата мечка и казал, че скоро вождът ще раздаде хубави лъкове и стрели на младите хора, които дръзнат да гонят бялата мечка.

— Иди в къщата на вожда и го помоли за лък и една стрела. Ти ще убиеш мечката — казал странникът. После навлязъл в мъглата и изчезнал.

Бедният момък отишъл в къщата на вожда. Вождът тъкмо раздавал по един здрав лък и две стрели на всеки млад ловец, който приближел огъня. Когато бедният момък помолил чичо си за лък и стрела, останалите младежи му се присмели. Ако не бил старият мъдрец, който посъветвал вожда да му даде оръжието, вождът не би му дал. Старият мъдрец се усмихнал на бедния момък, когато той взел лъка и стрелата, но нищо не казал.

Ловците излезли и зачакали мечката. Когато се появило слънцето, те видели огромния звяр отвъд селото. Затичали към него, но бедният момък, който бил тъй заякнал от упражненията, с лекота ги изпреварил и пръв стигнал на една стрела разстояние от едрата бяла мечка. Пуснал стрелата си, тя пронизала сърцето на мечката и затрептяла на едно дърво зад животното. Тогава той извадил стрелата от дървото. Била извита и покрита с лой. Докато взимал стрелата си, младежите потопили своите стрели в кръвта на мъртвия звяр и повлекли трупа към дома на вожда. Един ловец подал стрелата си на вожда и казал:

— Аз убих мечката. Виж, кръвта още се стича по стрелата.

Друг младеж, а после трети, също заявили, че са убили мечката. Всеки искал да се ожени за принцесата, но нито един не казвал истината.

Вождът се ядосал на младежите, защото знаел, че някои лъжат.

— Дайте ми стрелите си — заповядал той. — Ще ги разгледам и ще реша кой е убил мечката.

Вождът разгледал хубаво стрелите. Видял, че всичките са прави. После вдигнал очи и видял бедния момък, застанал отзад.

— Твоята стрела в мене ли е? — запитал той.

— Не, вожде — отвърнал младежът, който не смеел да нарече вожда „чичо“.

Вождът взел стрелата от племенника си и разгледал изкривеното й, покрито с лой стебло. Тогава той разбрал кой всъщност е убил мечката.

Старият мъдрец, който преди посъветвал вожда да даде лък и стрела на бедния момък, поговорил с вожда. Казал му, че онзи, който е убил мечката, е свалил и медния щит.

Вождът свел поглед и не казал нищо. Засрамил се, защото бедният момък победил всички — и знатните, и останалите младежи от селото.

Засрамили се и младежите не защото излъгали, а защото били победени от някакъв бедняк без военна подготовка.

Вождът разпратил хората по домовете си. Но нали имал зла душа, решил да напусне селото и да вземе със себе си всички хора, освен бедния момък и неговата баба. Изпратил вождовете на различните кланове и робите си да съобщят на семействата да се приготвят за пътешествие с лодки при изгрев-слънце.

На следното утро хората от селото безшумно загребали с лодките си, защото заповедите на племенния вожд винаги са били изпълнявани. Останали само трима души: принцесата, бедният момък и неговата стара баба.

Вождът не оставил никаква храна в селото, но бабата имала няколко къса изсушена, пушена сьомга. Принцесата не искала да яде, младежът също отказал, за да има храна за бабата. Тъй като бил беден и понеже болестта по кожата му още не била изчезнала напълно, принцесата не желаела да говори с него. През нощта тя останала в голямата къща на своя баща, а младежът седял край огъня до бедната къщурка на своята баба. През цялото време той се молел за помощ от Небесния вожд. Когато нощта си тръгвала, за да даде път на утрото, присънил му се необикновен сън. Вече знаел какво да направи!

Затичал по тясна горска пътека покрай реката. Движел се срещу течението, докато най-сетне излязъл на една полянка на брега на голямо езеро, заобиколено от кедри. Било същото езеро и същата полянка, които му се присънили. Застанал до водата и извикал. Скоро водата се развълнувала. Големи вълни се затъркаляли към брега, където стоял младежът. От вълните се появила гигантска жаба. Била много по-голяма от него. Очите й били от мед и имала дълги, остри медни нокти. Преди да успее да го сграбчи, младежът бързо побягнал обратно към пътечката. Жабата го подгонила, но не могла да го хване, и се върнала при езерото.

Момъкът се върнал тичешком в селото. Когато стигнал изоставените къщи, претърсил ги и намерил каменна брадва. Направил й здрава дръжка, заострил брадвата и се върнал на полянката край езерото. Отсякъл един кедър, така че да падне напреко на пътеката. Единият край на дървото се опрял на голям камък до пътя. После младежът придвижил нагоре другия край на ствола и го поставил в чатала на стройна хвойна. Вкарал един клин, за да закрепи капана неподвижно. Тогава се покатерил под капана и открил, че ще трябва да се извие, за да се промъкне отново на пътечката.

Отишъл младежът на брега на езерото. Помолил се на Небесния вожд, после извикал силно няколко пъти. Почти веднага огромната жаба се появила на повърхността на водата и незабавно заплувала към брега. Младежът, преследван от жабата, ловко се спуснал към клопката и се промушил през големия дънер. Жабата се опитала да го последва, но не успяла да се провре. И преди да може да се върне заднешком и да излезе изпод тежкия дънер, младежът грабнал брадвата и избил клина, който придържал капана неподвижен. Дървото с трясък паднало върху жабата и я убило.

Младежът набил клинове между камъка и дънера, за да може да извади гигантската жаба. Бавно и много трудно той освободил тялото от капана. Одрал кожата заедно с ноктите и влязъл в нея. Била му доста голяма, но ръцете и краката му станали точно. Зашил я отпред с жилав, тънък кедров корен.

Скоро младежът се почувствувал съвсем удобно в жабешката кожа. Скочил в езерото и заподскачал по дъното. С медните си нокти уловил хубава едра пъстърва и заплувал към брега. Излязъл навън, свалил кожата и я скрил хубаво в едно кухо дърво, преди да се върне по здрач в селото. Оставил пъстървата на брега пред къщата на вожда.

На сутринта на брега високо заграчил гарван. Събудил принцесата. Отишла тя на вратата и извикала бедния момък. Викала така, като че той бил роб. Когато момъкът пристигнал, тя му заповядала да провери за какво грачи гарванът. Отишъл той на брега и се върнал с пъстървата.

— Гарванът я е намерил — казал на принцесата.

Предложил й да сготви пъстървата, ала тя отказала и момъкът я дал на баба си. Зарадвала се старицата. Била много гладна. Изяла я цялата, след като внукът й казал, че не е гладен. Той бил гладен, но постел, за да стане по-силен.

Същата нощ той облякъл жабешката кожа и уловил по-голяма пъстърва от предния ден. Оставил я отново на брега пред къщата на вожда. На сутринта гарванът отново изграчил и принцесата го повикала. Момъкът отишъл и донесъл рибата. Зарадвал се много, когато принцесата му обърнала внимание и поговорила малко с него, защото, макар и горделива, каквато имала право да бъде като дъщеря на вожд и от знатен произход, тя била много красива и момъкът бил много влюбен в нея. Принцесата от своя страна започнала да заглежда младия мъж, тъй като болестта на кожата му почти изчезнала и той изглеждал чист, строен и силен.

През нощта момъкът отново се помолил на Небесния вожд да му помогне, преди да облече жабешката кожа на брега на езерото. След това заплувал към дъното на езерото и по него стигнал до реката, която отвеждала водите му в океана. Заплувал по течението на реката и стигнал до океана. Тук уловил голяма есетра и по пясъка я довлякъл пред къщата на вожда. Този път, когато гарванът изграчил, принцесата отишла сама да види защо. Момъкът изтичал при нея и тя с радост хапнала от рибата. Момъкът останал доволен.

Когато се стъмнило, принцесата се скрила зад един голям кедър и видяла как момъкът станал от мястото си при огъня и затичал към гората. Тя го последвала и останала край океана чак до изгрев-слънце. Много се учудила, като видяла огромна жаба да излиза от океана, носейки едра есетра, и да тръгва по брега. Още повече се учудила, когато видяла момъка да излиза от жабешката кожа. Той повлякъл есетрата, оставил я пред нейната къща и се скрил в гората.

Малко по-късно, когато гарванът изграчил, принцесата изтичала на брега и срещнала младежа до есетрата. Сега той сияел от чистота и дъщерята на вожда разбрала, че го обича.

— Зная, че ти улавяше пъстървата и есетрата. Не гарванът. Ти си добър рибар — казала принцесата.

— Вярно е, принцесо — отвърнал той, — а сега, когато вече ми обръщаш внимание, аз съм радостен и горд и ще стана добър ловец и войн.

Тъкмо привършвали гощавката с есетра, когато момъкът забелязал тайнствения странник, който го бил посъветвал как да улучи медния щит и как да стреля по мечката. Той идвал към тях откъм океана, но кану не се виждало. Облечен бил в празнични одежди и висока, конусовидна шапка на шаман и вожд.

— Ветровете ми казаха, че този, който има право да направи от двете едно, по това време трябва да е тук — казал той с ведра усмивка.

Венчал ги и бедният момък заживял щастливо със своята принцеса. Станал вожд на хората си, когато те се върнали в своето далечно село, след като техният жесток вожд бил убит от някаква бяла мечка.

Младият вожд правилно избрал за свои тотеми меден щит, мечка и жаба. Тотемният му стълб, издигнат с големи празненства, потлачи и угощения, в основата си представлявал огромна бяла мечка с меден щит в лапите. Върхът на високия стълб от червен кедър бил издялан и боядисан във форма на грамадна жаба с дълги, остри нокти. Бабата на новия вожд живяла гордо и щастливо в красива нова кедрова къща, която той построил за нея.


Племето Цимшиани