Дванадесетте братя

Живели някога цар и царица; имали дванадесет деца, но всичките
били момчета. Веднъж царят казал на жена си:
— Ако тринадесетото дете, което ще родиш, бъде момиче, ще трябва
да убием дванадесетте момчета, за да може цялото богатство и царството
да останат за него.
После царят заповядал да направят дванадесет ковчега, които
заключил в една тайна стая, дал ключа на царицата и й заповядал да не
казва на никого за това.
Оттогава царицата станала тъжна. Един ден най-малкият й син,
когото тя наричала по библейски Вениамин и който бил до нея неотлъчно, я
попитал:
— Мила майко, защо си толкова тъжна?
— Скъпи синко — отговорила тя, — не мога да ти кажа това.
Ала той не й давал покой и накрая тя отключила тайната стая,
показала му дванадесетте ковчега и със сълзи на очи му разказала какво е
заповядал царят.
Синът й я утешил и казал:
— Не плачи, мила майчице, все ще измислим нещо.
— Най-добре е да напуснете двореца и да отидете в гората — казала
царицата. — Нека някой от вас да се качи на най-високото дърво и да
наблюдава кулата на двореца. Ако ми се роди син, ще издигна бял флаг —
тогава ще можете да се върнете, а ако ми се роди момиче, ще издигна
червен флаг — тогава трябва да бягате надалеч и Бог да ви пази!
После майката благословила синовете си и те отишли в гората.
Изминали единадесет дни и дошъл редът на Вениамин да стои на стража.
Като се изкачил на дървото, той видял на кулата да се развява червен
флаг, а това било знак, че всички братя трябва да бъдат убити. Като чули
това, останалите братя се разгневили и казали:
— Нима трябва да умрем заради някаква си девойка! Заклеваме се да
отмъстим за това. Където и да срещнем девойка, ще пролеем кръвта й!
След това те се отправили към най-тъмната част на гората, където
намерили изоставена колиба, и решили да живеят там. Оставили най-малкия
брат да се грижи за домакинството, а те ходели на лов за зайци, птици и
всякакви животни, които ставали за храна. Така отминали десет години.
В същото време момиченцето, което родила царицата, пораснало и
станало красива и добра девойка със златна звезда на челото. Веднъж,
когато в двореца перели бельото, тя видяла дванадесет мъжки ризи и
попитала на кого са. Майка й отговорила с мъка на сърцето:
— Това са ризите на дванадесетте ти братя.
— А къде са моите братя? — попитала девойката.
— Бог знае къде са сега — отговорила майката, завела дъщеря си в
тайната стая и й показала дванадесетте ковчега. — Тези ковчези бяха
приготвени за твоите братя — казала тя, — но те тайно избягаха от
двореца, когато се роди ти.
— Не плачи, мамо — казала девойката, — аз ще отида да ги потърся.
Взела дванадесетте ризи и тръгнала на път. Вървяла, вървяла и
стигнала до същата тъмна гора. Видяла изоставената колиба и влязла
вътре, край огнището седяло едно момче.
— Коя си ти и откъде идваш? — попитало то.
— Аз съм принцеса — отговорила тя — и търся дванадесетте си братя.
Показала дванадесетте ризи и тогава Вениамин разбрал, че това е
неговата сестра.
— Аз съм твоят най-малък брат — казал той. — Ала трябва да те
предупредя, че ние с моите братя се заклехме да убиваме всяка девойка,
която срещнем, защото заради девойка бяхме принудени да напуснем
двореца.
— И какво от това? Аз съм готова да умра заради братята си —
казала девойката.
— Но аз не искам да умираш — отговорил Вениамин. — Затова сега ще
се скриеш в едно празно буре, докато се върнат братята ми, а аз ще
измисля какво да им кажа.
Когато се стъмнило, братята се върнали от лов и скоро вечерята
била готова. Седнали на масата и започнали да разпитват Вениамин какво
ново се е случило през деня.
— Нима не знаете? — попитал Вениамин.
— Не, не знаем — отвърнали те.
— Вие бяхте в гората, а аз си останах у дома и зная повече от вас
— казал Вениамин.
— Тогава ни разкажи.
— Добре — казал той, — но първо ми обещайте, че няма да убием
първата девойка, която срещнем.
— Да — извикали те в един глас, — обещаваме, само ни разкажи какво
се е случило.
— Нашата сестра е тук — казал Вениамин и помогнал на девойката да
излезе от бурето.
Тя била толкова прекрасна, мила и нежна, че всички се зарадвали и
я обикнали от сърце. Останала да живее с тях и помагала на Вениамин в
домакинството. Готвела, поддържала ред и чистота, а братята й винаги
били доволни.
Веднъж Вениамин заедно със сестра си приготвил прекрасен обяд и
когато всички се събрали, седнали на масата, яли, пили и били радостни и
весели.
Зад колибата имало малка градина, в която растели дванадесет
крина. Принцесата искала да зарадва братята си, като им поднесе по един
крин след обяда. Ала в мига, в който ги откъснала, братята й се
превърнали във врани. Те се издигнали над гората и отлетели. А заедно с
тях изчезнала и колибата, и градинката. Клетата девойка останала сам-
сама в дивата гора. Огледала се наоколо и видяла, че пред нея стои
старица.
— Какво направи, детенце мое? — попитала старицата. — Защо откъсна
дванадесетте крина? Сега братята ти завинаги ще останат врани.
Девойката се разплакала и казала:
— Нима няма никакъв начин да ги спася?
— Има — отвърнала старицата, — но той е толкова труден, че няма да
успееш да ги спасиш — трябва да мълчиш цели седем години: нито да
говориш, нито да се смееш; кажеш ли една дума само, братята ти ще умрат.
Девойката се замислила, а след минута-две решила, че ще направи
всичко, но ще спаси братята си. Качила се на едно високо дърво и
започнала да преде прежда.
Един ден царят отишъл на лов в гората. Изведнъж кучето му залаяло
и изтичало към дървото. Той спрял при дървото и видял в клоните му
девойката. Толкова бил възхитен от красотата й, че я попитал дали е
съгласна да се омъжи за него. Но тя не продумала нито дума. Тогава царят
се качил на дървото, взел я на ръце и я отвел в двореца. После
отпразнували разкошна сватба. Ала девойката нито говорела, нито се
смеела.
Така минали две години в радост и щастие. Майката на царя обаче
била много зла жена и започнала да клевети младата царица.
— Каква е тази жена, която си довел в двореца? — попитала тя царя.
— Ако е няма, то поне може да се засмее. Кой знае с какви лоши неща се
занимава тайно в себе си.
Отначало царят не вярвал на думите й, но майка му държала на
своето, обвинявайки царицата във всевъзможни грехове, докато накрая
убедила царя да я осъди на смърт.
Тогава издигнали огромна клада на двора, извели царицата навън,
завързали я за стълба и скоро огнените пламъци започнали да обгарят
дрехата й. Царят гледал от прозореца на кулата и сълзи се стичали от
очите му — той все още силно обичал своята съпруга. Но изведнъж се
разнесъл шум от криле и дванадесет врани кацнали на земята. В същия миг
те се превърнали в дванадесет красиви мъже. Те бързо потушили пламъците,
освободили любимата си сестра и започнали да я целуват и притискат до
сърцето си.
Девойката вече можела да говори и разказала на царя защо през
цялото време мълчала и не се смеела. Като разбрал, че е невинна, царят
се зарадвал и двамата заживели в мир и сговор до смъртта си. А злата
майка на царя затворили в бъчва с горещо масло и отровни змии; мъките й,
преди да умре, били страшни.