Двамата побратими

Един сиромах човек какъвто и занаят да хванел, нищо не излизало. Не можел
дори за хляб пари да изкара. Днес тъй, утре тъй, видял, че прокопсия няма, та
намислил да измами някого. Напълнил чувал с мъх, сложил отгоре мъничко вълна и се
запътил за пазара да продава стоката си. По пътя срещнал един друг сиромах. Той пък
носел чувал шикалки, а отгоре бил сложил мъничко орехи и също отивал да ги
продава. Тръгнали двамината и се заразпитвали:
- Ти какво носиш в чувала?
- Орешки! Ами ти?
- Аз пък - вълна!
- Хайде да се меним: вземи ти орехите, пък дай на мене вълната да ми оплете
мама чорапи, че съм обосял.
- Да се меним, защо да не се меним. Мене пък ми са се дояли орехи. Ама
вълната е по-скъпа, та трябва да ми додадеш нещичко.
Започнали да се пазарят и всеки мисли да измами другия. Най-сетне се
спогодили: онзи, който продавал орехи, да доплати за вълната два гроша. Ала той
нямал никакви пари, та помолил за отсрочка - ще му ги даде, като отидат дома му.
Пък другият като знаел, че там ще се разбере измамата - съгласил се да почака.
Доволни и двамата един от друг, побратимили се и си разменили чувалите. Всеки си
тръгнал по своя път, като се подсмихвал и си мислел, че е излъгал другия. Ала когато
се върнали дома и двамата видели, че са се измамили.
Малко ли, много ли време минало, онзи, който продал мъха наместо вълна,
тръгнал да дири длъжника си, да си иска двата гроша. Намерил го в поповата къща -
бил се главил ратай там.
- Побратиме, излъга ме ти.
- Та и ти, побратиме, ме излъга.
- Дай ми барем двата гроша, дето ми дължиш.
- Да ти ги дам, побратиме. Думата си е дума, от нея се не отричам. Ама що да
сторя, като нямам нито пукната пара? Виж какво ще ти река: тук, зад къщата има една
дълбока яма. Често попът слиза в нея и нещо ровичка. Сигурно там си е скрил парите.
Хайде, ела довечера да ме пуснеш долу, каквото намерим - ще делим по равно и
двата гроша ще ти върна.
Съгласили се. Вечерта, когато хората заспали, поповият ратай взел въже и
чувал и отишли двамата хитреци при ямата. Ратаят влязъл в чувала, а побратимът му
го спуснал долу. Ровил, тършувал навред ратаят - само жито намерил. Помислил си
той:
„Ако река на моя ортак, че нищо не съм намерил, може да ме остави в ямата и
да си иде. А утре попът ще ме разсипе от бой.“
Ратаят пак се намърдал в чувала, вързал се с въжето и викнал:
- Тегли, побратиме, чувала! Пълен е с пари.
Другият дърпа въжето и си мисли:
„Защо пък да деля тия пари? - Та той е измамник! Я да отмъкна аз чувала, а
него да оставя в ямата. Утре попът ще го извади.“
Метнал чувала на гръб и побягнал през селото. Лавнали кучетата, погнали го.
Тичал той, тичал, изморил се, чувалът почнал да се свлича от гърба му. А отвътре се
чул гласът на ратая:
- Я, повдигни чувала, побратиме, че кучетата ме хапят!
Другият запъхтян оставил чувала на земята и ортакът му се измъкнал.
- Така значи, побратиме - рекъл ратаят, - искаше пак да ме излъжеш?
- Ами че и ти ме излъга - отвърнал му другият.
Запрепирали се насред път кой е по-голям лъжец и измамник. Накрай - думата
си е дума - ратаят обещал да върне двата гроша, що дължи, когато побратимът му
дойде друг път.
Изминало някое време. Ратаят се задомил и се прибрал в къщата на жена си.
Веднъж, седи си той на прага и си пуши лулата. Гледа - задава се неговият побратим.
- Жено - скочил той, - иде насам един човек. Дължа му два гроша и съм
обещал да му ги върна, когато дойде. Аз ще се престоря на умрял, пък ти почни да
плачеш и нареждаш. Като научи, че съм умрял, ще си рече, че и дългът ми е умрял и
ще си иде.
Така и сторил: легнал по гръб, кръстосал ръце, жена му го покрила с чаршаф и
почнала да плаче, да си скубе косите и жално да нарежда.
Ето го побратимът чука на портата. Излиза жената раз плакана.
- Помози бог, булка! Тука ли живее тоя и тоя?
А жената през плач отговаря:
- Ах, горкана аз! Ей го вътре лежи мъртъв!
- Бог да го прости! Той ми беше побратим. Заедно работехме, търгувахме. А
щом такава беда го е сполетяла, аз ще остана да го изпроводя до вечното му жилище,
да хвърля на гроба му шепа пръст.
Жената му рекла, че погребението ще се забави и по-добре е той да си върви.
Ала другият не скланя:
- Ще чакам - рекъл той, - пък ако ще би и три дни.
Мъжът чуя това и тихичко рекъл на жена си да иде за попа, да му разправи, че
уж мъжът и е умрял: нека го отнесат в гробищната черква. Може пък побратимът му да
си иде.
Казала жената на попа. Дошъл той с няколко души. Положили „мъртвеца“ на
носилото, отнесли го в черквата при гробищата и го оставили там, та утре да го опеят и
заровят. Тръгнали си всички. А побратимът рекъл на жената:
- Толкова години сме делили с него хляб и сол, ще остана аз да го пазя.
Пък нея нощ разбойници били ограбили някакъв богат дом и отнесли много
пари, дрехи и оръжие. Като минавали покрай черквата, видели, че вътре мъждука
светлинка и си рекли един на друг:
- Я да влезем в черквата, да си поделим краденото!
Побратимът като усетил, че среднощ към черквата идат хора, помислил си, че
не е чиста тая работа, та се скрил в олтара. Разбойниците влезли и седнали да делят
парите с калпак, пък дрехите и оръжието - както дойде. На всичко се съгласили,
останала само една сабя. Всеки искал да я вземе, че била много добра. Закарали се.
Тогава един от тях скочил на крака, грабнал сабята и рекъл:
- Чакайте да опитаме пък дали е толкова добра, колкото си мислим. Ако отсека
главата на тоя мъртвец отведнъж, значи - добра е!
И се запътил къш носилото. А „мъртвецът“ като скочил и завикал:
- Хей, мъртъвци! Къде сте?
- Тук сме - отзовал се побратимът му из олтара. - Всички сме готови. Да ги
почваме ли?
Като чули това, разбойниците зарязали всичко и хукнали да бягат, без да се
озъртат. Бягали, бягали - душа не им останала. Стигнали най-сетне до гората и
спрели да си поемат дъх. А главатарят им рекъл:
- Ей, братя! Ходихме, бродихме ден и нощ по света, нападахме яки крепости и
дворци, бихме се с толкова хора и нито веднъж никому окото не трепна. Пък сега от
един мъртвец се уплашихме. Ще се намери ли между нас юнак, който да се върне, да
види що става в черквата?
- Не отивам - рекъл един.
- И аз се боя - рекъл втори.
- На десетина живи излизам насреща, ама с мъртвец не се залавям - отсякъл
трети.
Намерил се най-сетне един смелчага, който се наел да иде да види. Върнал се
в гробището, тихичко пропълзял под черковния прозорец и заподслушвал. А в това
време два мата побратими си делели плячката на разбойниците. На край започнали да
се препират за двата гроша и едва не се сбили. Слуша разбойникът препирнята:
- Ами моите два гроша? Дай ми си двата гроша!
Длъжникът се озърнал и видял под прозореца калпака на разбойника. Бърже си
протегнал ръката, грабнал го и го пухнал о земята:
- Ето ти за твоите проклети два гроша!
Разбойникът много се уплашил, спуснал се да бяга колкото краката му държат.
Дошъл си при своите ни жив, ни мъртъв - от страх зъбите му тракат.
- Ей, братя! Добре, че живи останахме! Ние парите с калпак делихме и всеки
по няколко калпака взе. Пък ония са толкова много, че на мъртвец само по два гроша
се паднаха. За един и толкова нямаше. Че като викна! Та ми взеха калпака и му го
дадоха за двата гроша.
Разбойниците си плюли в пазвата и - беж да ги няма! А двамата побратими
забогатели от кражбите на разбойниците, заживели си мирно и тихо и вече не се
опитвали никого да мамят.

Сръбска народна приказка