Драконът и неговият Регистър

Може би се питате защо пък точно Китайски приказки за лека нощ. Първо, звучи красиво, а ще се съгласите, че в днешната ни кална действителност всички ние имаме нужда от поне мъничко красота. Второ, китайски, защото на мен лично днешната ни действителност много ми напомня за номера на китайката – уж си е същата, ама не е, друга е и все с по-нова сила. И трето, защо за лека нощ. Защото точно в калната ни днешна действителност, в която всяка грозота всеки ден идва уж различна, но с нова сила, всеки се опитва да ни приспи – пее ни лулабели и калибели, но на нас, ти да видиш не ни се спи. Живее ни се. Та, да започна да разказвам…

* * *

Преди много, много години, в едно далечно царство-господарство, през девет планини в десета, край прекрасното лотосово езеро, в което слънцето слизало всяка вечер да се изкъпе, живял един стар и самотен дракон… Не! Така започват обикновените приказки. А нашата никак не е обикновена – всичко в нея е различно, само драконът е почти същият. Нашата приказка започва ето така –

Съвсем в нашето господарство, току през няколко пресечки, почти в края на града, живял един дракон. Такъв един младолик, но само на вид, с големи очи и меки лапички. Драконът Мин Чо. От Двореца на Черните Мътни Кристали (много потайно и страховито място, никой не можел да каже какво се върши в него, но от там излизали почти винаги най-странните заповеди) били определили драконът Мин Чо да отговаря за хората от племето Ху. Въпреки очите и лапките обаче, той не бил точно като другите – стоял малко нещо различен. А колко много само му се искало на дракона Мин Чо да направи нещо велико и голямо. Ми, поне малко да заприлича на дракон. Дни, месеци, години наред се опитвал да бълва огън през носа си, но все не му се получавало. Най-много някое съвсем мъничко облаченце дим да се появи, но и то бързо-бързо се разсейвало. Ходил при кого ли не да го научат на драконска мъдрост и знания, но и това не му се получило – останал си все такъв немъдър и незнаещ. А кой е значим, ако не е мъдър, добър и знаещ?! Чудел се Мин Чо как да стане такъв, но все не му се получавало, докато един ден открил, че би могъл да се преструва. Така и направил – започнал да се преструва на добър, мъдър и знаещ.

Дните си минавали, нищо не се променяло и на Мин Чо му харесало да живее по този начин, да се преструва. Дори се появили хора, които започнали да вярват, че той наистина е мъдър, други вярвали, че е добър, а трети можели да се закълнат, че бил дори знаещ, били го виждали с книги под мишница. Както всички знаете, в приказките времето винаги минава много бързо. Така се случило и с Мин Чо – годините отлитали, а той все нищо не бил сътворил, за да го остави след няколко хилядолетия след себе си, защото, както знаете, драконите живеят най-малко по няколко хилядолетия.

Един ден обаче в ума на Мин Чо се появило нещо. В началото то било много мъничко нещо, което самият той не бил способен да оприличи на каквото и да било, но за чудо и приказ – започнало да расте много бързо. Е, и Мин Чо му помогнал, като много се напънал, но това си е в реда на нещата, нали. И така, за няколко часа, в главата на дракона вече се реела една огромна, ярка като звезда, лека и ефирна като балон идея за Регистър. Какъв Регистър, ще попитате вие. Ооо, много голям, много скъп, много лъскав и много сложен Регистър. Заскачал от радост Мин Чо, затанцувал Свещения танц на сияйната мисъл, който се танцува само веднъж на четири хиляди години, дори за малко да се раздели на Мин и на Чо, но чак до там не стигнал. И така, свикал драконът всички най-изкусни писари и бижутери, калиграфи и майстори от цялото царство, дал им планини от злато и скъпоценни камъни и им поръчал да му направят Регистър. Захванали се писарите да пишат, бижутерите да украсяват, калиграфите да дозаврътват заврънкулките на буквите, а майсторите да майсторят и не след дълго пред къщата на Мин Чо се появил сияен, блестящ и искрящ Регистър. В него Мин Чо сложил имената на всички членове от племето Ху, заедно с личните им данни, причините, по които са попаднали в това племе, както и доколко истински Ху са… изобщо, набутал вътре всичко, свързано с хората от племето. Затворил Регистъра, заключил го с триста златни катинара, глътнал ключовете и доволно разтърсил снага, за да чуе звънтенето на ключовете в корема си – сега вече нищичко в племето Ху не можело да се случи без негово знание и позволение.

По такъв начин уредил окончателно живота на хората от племето Ху, които допреди това живеели в нищета и тънели в невежество и мизерия. Без Регистъра никой не трябвало и да си помисля дори, че може да диша. Е, в първия момент и хората от племето Ху също се зарадвали, решили, че вече, след като всичко за тях се знае и е подредено в един толкова скъп, лъскав и бляскав Регистър, нещата просто трябва да тръгнат като по мед и масло. И, да, нещата тръгнали гладко, но не и за хората. Те продължили да си живеят по старому, само дето всички търговци, които идвали при Мин Чо, за да доставят стоки за тях, можели да получат точна и изчерпателна информация, да си умножат парите и да си идат по живо-по здраво. И толкова!

Е, това е приказката за дракона Мин Чо и неговия Регистър.

Какво се случило по-нататък ли? Какво да се случи? Мин Чо продължава да се радва на Регистъра си и до ден днешен, Регистърът си стои и умножава парите на търговците, а хората от племето Ху… и те продължават да си живеят както и преди. За тях нещата си останали както преди.