Девойката и човекоядците

Веднъж човекоядците тръгнали на лов и отишли много надалеко. И ето че
съгледали едни момчета, които пасели добитък; а тези пастирчета не забелязали
човекоядците, защото имало гъста мъгла. Човекоядците задигнали един овен и тръгнали
да се връщат. А в къщата им живеела една девойка, която те били откраднали по-рано.
Приготвили се човекоядците отново да отидат на лов и заръчали на девойката да
не изпича овена, който донесли:
– Не печи овена, защото, ако подушат миризмата на месо, ще дойдат други
човекоядци и ще те отвлекат!
И човекоядците пак отишли надалеко.
Но по пладне девойката огладняла; изпекла месото и го изяла. Подушили
миризмата на печеното други човекоядци, засумтели и рекли:
– Ум, ум! Откъде е тази вкусна миризма?
И по миризмата тръгнали да търсят мястото, дето се пекло месото.
Девойката живеела заедно с човекоядците в една скала с две пукнатини. Тази
скала се отваряла по заповед на нейните господари и им се подчинявала. И ето че когато
дошли другите човекоядци до тая скала, дето се намирала девойката, единият от тях
рекъл:
– Скала Тунжамбили, отвори се!
Но девойката чула чужд глас, разбрала, че са други човекоядци, и рекла:
– Вън! Нека се маха оттука дългокосият човекоядец. Той не е стопанин на скалата!
Отишъл този човекоядец и си втикнал в гърлото мотика. Върнал се пак при
скалата и заговорил с тънък глас, който приличал на гласа на стопанина:
– Скала Тунжамбили, отвори се, пусни ме да вляза!
Отворила се скалата, влезли човекоядците и изяли овена. Уплашила се девойката,
затреперила от страх, изгубила сили. А човекоядците й рекли:
– Ние ще отидем на лов, а ти остани тук и ни чакай!
Отишли човекоядците на лов.
Девойката знаела, че когато се върнат, ще я изядат, и решила, че е по-добре да
избяга. Взела едно гърне, сипала в него царевични зърна и избягала. Върнали се
човекоядците и един от тях пак рекъл:
– Скала Тунжамбили, отвори се!
Но отговор нямало. И пак заповядал на скалата да се отвори, но му отговорило
само мълчание. И разбрал тогава човекоядецът, че девойката е избягала. Повикал
своите другари и тръгнали да я гонят.
Излезли те на пътя и видели по него разсипани царевични зърна. Взели да
събират царевицата и да я ядат, защото царевицата е любимо ядене на всички
човекоядци. А девойката пръснала тези царевични зърна, като бягала. Тя знаела, че
човекоядците ще я гонят, и разпръснала много царевица, та те, като я събират, да
изостанат. Така и станало. Докато човекоядците събирали царевицата, девойката тичала
напред. Когато човекоядците събрали всичката царевица, отново хукнали да гонят
девойката. Тя пръснала останалата царевица и пак побягнала напред.
Но скоро девойката така се уморила, че не могла вече да върви. Видяла едно
огромно дърво, покачила се на него и се скрила в клоните му. Дошли човекоядците до
дървото. Те също били много уморени и седнали да си починат под него.
И случило се така, че човекоядците вдигнали глава и видели девойката.
Зарадвали се човекоядците, грабнали брадвите си и започнали да секат дървото.
Дървото било вече готово да падне, залюляло се силно, но се закрепило в земята и не
паднало. Отново човекоядците почнали да секат дървото, пак се разлюляло то и отново
се закрепило. И третия път се случило същото.
А в това време братът на девойката видял насън, че човекоядци преследват
сестра му. Тръгнал той към онова място, което му се присънило, и видял тълпа
човекоядци да секат едно дърво. Попитал ги:
– Какво правите, приятели?
А човекоядците отговорили:
– Ела да ни помогнеш, горе на дървото е нашата дъщеря!
Погледнал момъкът нагоре и видял сестра си.
Покатерил се той на дървото и заедно със сестра си се изкачили още по-нагоре. И
на върха те видели прекрасна страна. Влезли в тази невиждана страна и взели да ходят
там и да разглеждат всичко. Намерили къща, голяма и хубава. Къщата била зелена и
подът в тази къща бил чист. Дълго ходили те по тази чудесна страна, а далече долу
виждали земята. Но се страхували да слязат, защото виждали и човекоядците, които
обикаляли да търсят храна. В прекрасната страна момъкът и девойката намерили един
вол и го подкарали към зелената къща. Заклали вола, одрали му кожата и я постлали на
слънце да я сушат. После стъкнали в къщата огън и взели да пекат месото.
А човекоядците долу на земята подушили вкусната миризма, почнали да се
оглеждат наоколо, но нищо не забелязали. А когато погледнали нагоре, видели къщата.
И казал момъкът на сестра си:
– Ето един човекоядец като оня, който те преследваше на земята.
– Хайде да го изкачим тук – предложила сестрата. – Щом имаш копие, няма защо
да се боим. Човекоядецът няма да ни изяде, той ще се страхува от копието.
Тогава братът я попитал:
– А с какво да го изкачим?
– Не знам – отговорила девойката.
– Хайде да нарежем кожата, докато е още влажна, да направим въже и да
изтеглим с това въже човекоядеца – рекъл момъкът и излязъл с копието от къщи,
нарязал кожата к свързал въжето. След това спуснал единия край на въжето на земята и
рекъл на човекоядеца:
– Хвани се за въжето, качи се по него тук.
– Ще падна, ако се покача по това въже, то е много тънко за мене! – отвърнал му
човекоядецът.
А те казали:
– Не, няма да се скъса, то е много яко. Качвай се по-скоро!
Закатерил се човекоядецът по въжето. Когато стигнал до средата, момъкът
посъветвал сестра си:
– Пусни въжето, нека падне долу.
– Не – рекла сестрата, – по-добре да го изтеглим тук и да го мъчим, както той ни
мъчеше там, на земята.
Но братът рекъл:
– Ние после пак ще го изтеглим.
Съгласила се сестрата. Пуснал момъкът въжето, и човекоядецът паднал долу и се
развикал:
– Ох, ох, татко мой! Умирам! Вие казахте, че ще ме държите здраво, а пуснахте
въжето. Аз си натъртих задника!
А момъкът му казал:
– Ех, човекоядецо, стана без да искаме, въжето ни се изплъзна случайно. Сега ще
ти хвърлим още по-яко въже, дръж се за него по-здраво!
Хванал човекоядецът въжето, закатерил се пак. Братът и сестрата му помогнали
да се изкачи, повели го към къщи. Там те пекли месо и яли, а на човекоядеца не дали
нищо. Човекоядецът ги гледал и слюнки му текли от глад. Но те не му дали нищо. Така
изяли цялото печено месо.
Когато се мръкнало, всички легнали да спят. Човекоядецът лежал до огнището,
братът и сестрата спали вътре в къщата, а месото било до входа. През нощта
човекоядецът станал, промъкнал се до месото и сграбчил стомаха на вола. Станала
сестрата и взела да буди брата си:
– Ставай по-скоро, човекоядецът ни грабна месото!
Рипнал братът и викнал:
– Остави на мястото стомаха на вола! Кой ти го е дал?
А човекоядецът казал:
– Мислех, че ще го хвърлиш, повелителю!
Тогава момъкът рекъл:
– Остави го на мястото! Че инак ще те пробода с копието.
Човекоядецът хвърлил стомаха на вола. И те пак легнали да спят и заспали.
И така минали много дни. Братът и сестрата яли месото, на човекоядеца нищо не
оставяли, дори кокалите хвърляли долу. И човекоядецът се измъчвал от глад. И една
нощ умрял. На сутринта братът и сестрата видели това и хвърлили човекоядеца долу.
Веднъж девойката рекла на брата си:
– Хайде да намерим нашата сестра; мама ми казваше, че сме имали по-голяма
сестра, била омъжена. Да отидем да я потърсим.
– А няма ли да ни изядат човекоядците там, на земята, ако слезем? – попитал
момъкът.
– Не – отговорила девойката, – като живяхме тук толкова дълго, човекоядците
сигурно вече са си отишли.
И те решили да слязат. Взели въжето, което им останало, и го натопили във вода,
за да омекне. После намерили една голяма греда, забили я дълбоко и завързали о нея
въжето. Взели да се спускат по това въже и стигнали до земята. Там видели костите на
умрелия човекоядец, минали по тях и тръгнали по-нататък да търсят сестра си. Дълго
вървели, умряла вече една луна, а те все още не намирали сестра си. И чак когато се
показала другата луна, най-сетне намерили сестра си. Но не знаели името й и тя сама ги
повикала и ги попитала:
– Откъде идете?
И те й разказали как ги мъчели човекоядците, как попаднали в една прекрасна
страна и как хубаво живели там, как отмъстили на човекоядеца и как тръгнали после да
търсят нея, сестра си.
– Радваме се, че те намерихме най-сетне! – завършили те своя разказ.
И си заживели там тримата.

Приказка на зулу