Дай ми ти пари, Боже, че инак не може

Имало едно време един поп. Зъл и развратен бил той, но най-вече бил алчен.
Селяните недоумявали как го търпи Господ, но неизповедими са мислите Божии.
В селото, където живеел попът, в едно семейство бедняци умрял мъжът.
Подготвила жената съпруга си за сетния му път — облякла го с абицата, която била
цялата в кръпки, но какво да стори, Господ ще я разбере, нямал друга човекът… И
отишла в дома на попа да го помоли да извърши опелото безплатно. Попът даже не я
изслушал, само рекъл:
— Не!
Нещастната вдовица попитала:
— И неопят ли да го заровя?
— Хич не ме интересува, искам си париците! Без пари не ме търси! —
отвърнал попът и хлопнал вратата.
Заплакала горко жената, тръгнала от къща на къща да се моли. Но бедни били
комшиите й, и те нямали, а на тези пък, които имали, им се свидело.
И накрая се прибрала вкъщи жената при мъртвия си съпруг и приседнала на
столче край ковчега му. Заплакала, заридала и на Бог се помолила:
— Дай ми ти пари, Боже, че инак не може!
И му разказала как попът й рекъл: „Без пари не ме търси“, как всички нейни
съселяни й отказали.
— На кого да се моля, Боже, кажи ми! — питала отчаяно вдовицата, седнала
до евтиния ковчег, в който лежал мъртвецът в опърпана, но здраво закърпена
абичка.
Даже жената не издържала и на мъртвия си съпруг казала:
— Какво стоиш и мълчиш, моли се и ти на Бога!
Мъртвият не помръднал, та може ли мъртъвците да се молят, пък било то и на
Бога?…
Ама какво не прави отчаянието.
И станало чудото — изведнъж нещо тупнало на пода, досами ковчега и жената.
Какво да види вдовицата? Ами че това било кесия, грабнала я жената и я
развързала, а в нея толкова пари, не само на попа с тях можела да плати, но щели
и да й останат да си живее царски! Ех, че щедър бил Господ към бедната, нещастна
вдовица.
И замълвила молитви жената — горещи, страстни, благодарни…
Сетне бързо станала, хукнала към къщата на попа и му казала:
— Пари намерих, попе! Почвай да правиш опелото!
— Не ти вярвам — отвърнал попът — Покажи ми ги!
И жената извадила от пазвата кесията, отброила на попа колкото пари й
искал и пак си я прибрала.
А докато жената брояла, попът видял, че в кесията останали още много пари.
И веднага попът опял мъртвеца, заровили го и жената се прибрала сам-
самичка вкъщи натъжена. И си казала нещастната вдовица:
— Отсега нататък все тъй ще е — сама ще живея, никой няма да потропа на
вратата ми.
Седяла си вкъщи жената, поплаквала си, че била мъката й голяма, когато
изведнъж чула да се почуква на прозорчето.
Кой ли чука по нощите, помислила си изплашено вдовицата и дълго се чудела
какво да направи.
Да отвори, ама знае ли кой е дошъл, може да е разбойник, жесток и свиреп.
Може пък да е човек с добра душа, ще си поговорим, колебаела се от друга
страна.
Накрая не издържала и леко открехнала прозорчето, надникнала и що да види?
Пред вратата й стоял човекокозел! Да, такова нещо видяла — на два крака, а
инак с кожа на козел и на главата му две рогца се поклащат! Жената едва не
припаднала, когато човекокозелът се втурнал към нея и попитал със страшен глас:
— Къде е кесията?
Устата на обезумялата от страх жена сама промълвила:
— В мене е.
— Давай я бързо! — наредил строго човекокозелът.
Жената извадила кесията, той я грабнал и изчезнал в мрака.
Жената се прибрала в бедната си къщичка, даже не жалела за парите, била
благодарна, че останала жива.
А човекокозелът се шмугнал в къщата на попа. Тук се разсмял с дяволит
човешки глас, че бил сам попът, който наметнал на голо кожа от козел и успял
хубавичко да изплаши глупавата вдовица. Сега му оставало само да свали кожата и
да преброи парите, че май били множко, кесията доста тежала.
Да, но кожата на козела не се отделяла от него, как ли не се мъчил, ако
дръпнел рязко — заболявало го, все едно е понечил сам да се дере. Бре, ами сега,
нима все така ще ходи с козя кожа? Не може, ще му се смеят хората, а и как ще
служи така. Няма да го допуснат даже в черквата, ще се оплачат дори и на
владиката, ще му рекат — това нещо човек ли е, козел ли е, пресвети владико?
А и жена му, като се събуди, като го види в тази козя одежда?! Ще хукне да
разправя из селото какво се е случило на алчния й глупав мъж и всички ще научат,
Боже!
И като произнесъл името божие, сетил се да се попита — а дали не е Негово
наказание това да не може да съблече козята кожа от гърба си?
И започнал да мисли как да изкупи вината си. Накрая намислил — да върне
парите.
И хукнал отново към бедната къща на вдовицата. Тук се спрял и пак се
замислил — да я повика, тя едва ли ще излезе, нали веднъж го стори и той я обра…
Тогава?
Обронил глава и се зачудил попът. И се сетил какво точно да направи — ще
остави парите на прага.
Тихичко се промъкнал, оставил кесията до вратата и пак побягнал към къщи.
И виж ти чудо — още докато бягал, козята кожа започнала да се смъква от
гърба му. Като стигнал до дома си, тя била вече в ръцете му, а той гол-голеничък
отворил вратата.
И го посрещнал радостен вик! Попът застинал изумен и уплашен. Викала
радостна попадията, пляскала с ръце и му се радвала:
— Виж ти как ми се явява, глупакът!
А вдовицата, когато на сутринта открехнала плахо вратата, видяла кесията и
разбрала, че Бог й е върнал откраднатото и отново й го поднася. Благодарила на
Бога и си заживяла скромно, но доволно.
А попът никога не смеел да я погледне в очите. Хубаво е, че когато я
опявам, ще са й затворени очите, казвал си божият служител и си мълчал за
историята с откраднатите и върнати пари.