Чудният и жесток странник

Веднъж един просяк влязъл в едно село. Вървял бавно по пътя и чул свирни,
песни. Усмихнал се просякът, нали затова дошъл точно в това село — защото тук
празнували. Събор на селото.
И тъкмо в разгара на веселбата, когато каните преливали от вино — бяло и
червено, а лютата ракия отдавна била изпита, се появил просякът. Дрехите му били
целите в кръпки, краката му — боси, ръцете му треперели от немощ и от глад.
Поспрял се той насред веселбата и попитал тихичко, кротко и благо:
— Добри хора, ще нагостите ли с гозба просяка?
Спогледали се селяните и се позасмели.
— Върви си по пътя, старче, ние тука празнуваме — рекъл кметът.
— Ама гладен съм, болен съм, стар съм — изпъшкал просякът. — Помогнете ми,
милички хора!
— Айде, да те няма — заподвиквали селяните, даже неколцина наскачали и го
заизбутвали по-далеч от трапезата, която се огъвала от храни и напитки.
Точно тогава наблизо се оказала бедна вдовица, най-бедната в селото. Тя се
престрашила и рекла:
— Дайте поне хлебец на човека!
Наругали я, накарали й се, присмели й се — че как тя, която е най-бедна,
ще им нарежда какво да правят?!
Приседнал от немощ просякът, а вдовицата отишла при него да го утеши с
добра дума поне, като не му давали хлебец. Отишла вдовицата, а зад нея пъплят
трите й дечица, мънички, чистичко облечени, личало, че майка им е твърде
грижовна.
А просякът тихичко замълвил на жената:
— Добра жено, веднага си вземай децата и бягай от селото! Бягай, защото
всичките, дето са тука, ще загинат и цялото село заедно с тях ще потъне в
земята. Само ти казвам — не се обръщай каквото и да чуеш. Обърнеш ли се, лошо —
ще се вкамениш и тъй ще си останеш за вечни времена. Кажи и на децата ти да не
се обръщат назад, инак и тях същото ги очаква.
Уплашена и ужасена, вдовицата подбрала децата си и тръгнала да бяга от
селото.
А просякът станал и право при кмета отишъл. Той се извърнал от трапезата и
попитал:
— Ти какво, пак ли идваш да просиш?!
— Не, този път дойдох да ви предложа да се преборим.
Пак избухнали в смях селяните, превивали се и дълго не можели да спрат.
Накрая просякът обявил:
— Ето на, забивам си тояжката тука, нека някой да я изтегли от земята.
Няма такъв юначага сред вас.
И просякът силно ударил тояжката си в земята, та потънала една педя.
Селяните го гледали развеселени, а кметът подметнал:
— С този номер искаш да си изкараш за храната ли, старче?
— Хайде де, има ли силен мъж, който да измъкне тояжката ми от земята?! —
попитал старецът.
Тогава сам кметът се надигнал ухилен и с два пръста стиснал тояжката,
опитал да я измъкне, но не можал. Тогава я сграбчил с две ръце и напънал.
Напънал още по-силно и пак не успял.
— Май ти, кмете, доста си пийнал — подвиквали селяците и неколцина от тях
скокнали.
И един след друг се отказвали, никой не можел да измъкне тояжката от
земята.
Тогава просякът рекъл:
— Ама че сте слабаци, хем сте лоши, хем слаби. Ама то е така, лошите хора
са винаги слаби — само докоснал тояжката и тя изскочила от земята. А от дупката
рукнала струя вода — толкова силна, че набързо покрила всичко наоколо. Трапезата
тутакси потънала под водата. Не само силна била струята, но и гореща, запищели
жените, запсували мъжете, разплакали се децата.
А вдовицата вървяла, вече излизала от селото, повела децата си. Като чула
писъците, не издържала и се обърнала. Обърнала се и се вкаменила. Децата
забутали майка си, но как да я помръднат — била вече от камък. И те чули
писъците, които идвали от селото, обърнали се натам и също се вкаменили.
Тъй загинало това българско село. Нищо не останало от него, само три
камъка — единият висок колкото човешка фигура и три мънички до него. Стоят си и
оттогава не помръдват.