Бременските музиканти

Един човек имал магаре, което дълги години търпеливо носило пълни
чували жито на мелницата. Но ето, че силите му почнали да го напускат и
то ставало все по-негодно за работа; тогава господарят решил да се
отърве от него. Разбрало магарето, че нищо добро не го чака и избягало.
Тръгнало към Бремен — надявало се, че там ще може да стане музикант.
Вървяло, вървяло и видяло едно ловджийско куче, което лежало край пътя и
дишало тежко с отворена уста, сякаш било тичало дълго време.
— Ей, Давчо, защо дишаш така тежко? — попитало магарето.
— Ох — отвърнало кучето, — защото остарях и от ден на ден отпадам
все повече и повече, не ме бива вече за лов. Господарят реши да ме убие
и аз избягах. Но как ще си изкарвам хляба сега?
— Знаеш ли какво — рекло магарето, — аз отивам в Бремен и съм
решил да стана музикант. Ела с мене — аз ще свиря на лютня, а ти ще биеш
барабана.
Съгласило се кучето и двамата тръгнали заедно. Не минало много
време, видели един котарак, който седял намръщен край пътя.
— Каква беда те е сполетяла, че си толкова кисел, стари Мустакане?
— попитало магарето.
— Кой може да бъде весел, когато ножът опре на гърлото му? —
отвърнал котаракът. — Остарях вече и зъбите ми се изтъпиха и затова
предпочитам да седя зад печката вместо да ловя мишки. Но господарката
реши да ме удави и аз избягах. Сега се чудя какво да правя.
— Ела с нас в Бремен. Ще станем музиканти.
Котаракът, решил че това е разумно и тръгнал с тях.
Скоро тримата бегълци минали покрай един чифлик; на вратата бил
кацнал петел и викал, колкото му глас държи.
— Ще спукаш тъпанчетата на хората — рекло магарето. — Какво те е
прихванало, че си се разкукуригал така?
— Пеех на хубаво време — отвърнал петелът, — но утре е празник, ще
дойдат гости и господарката безмилостно каза на готвачката да свари супа
от мене. Довечера ще ми отрежат главата, затова ще кукуригам, докато
мога.
— Слушай, Червеноглавчо — рекло магарето, — я по-добре ела с нас в
Бремен. Където и да отидеш, все ще е по-приятно, отколкото да умреш. Ти
имаш хубав глас и ако дойдеш с нас, ще направим музика за чудо и приказ.
Това предложение харесало на петела и четиримата поели дружно.
Но град Бремен бил далече, не могли да стигнат там за един ден.
Вечерта спрели в една гора да пренощуват. Магарето и кучето легнали под
едно голямо дърво, а котаракът и петелът се разположили на клоните, но
петелът поразмислил и се изкачил чак на върха, където за него било най-
безопасно. Преди да заспи, огледал се още веднъж на всички страни и му
се сторило, че в далечината блещука светлина. Казал на другарите си, че
видял светлинка и че там сигурно има къща.
Магарето рекло:
— Хайде тогава да отидем там, защото тук не е никак удобно.
Кучето пък добавило, че два-три кокала с малко месо ще му дойдат
добре.
Станали и тръгнали към светлинката, която бил зърнал петелът.
Скоро тя заблещукала по-ясно и ставала все по-голяма и по-голяма, докато
най-сетне спрели пред ярко осветена разбойническа къща. Магарето, понеже
било най-високо, се приближило до един от прозорците и надникнало вътре.
— Какво видя, Сивчо? — попитал петелът.
— Какво видях ли? — отвърнало магарето. — Трапеза с хубаво ядене и
пиене, около нея са насядали разбойници и сладко-сладко си хапват.
— Ето ти работа за нас — рекъл петелът.
— Ох, да бяхме ние вътре! — рекло магарето.
Мислили, мислили какво да направят, за да изгонят разбойниците,
накрая решили: магарето да стъпи с предните си крака на прозореца,
кучето да скочи на гърба на магарето, котаракът да се покатери върху
кучето, а накрая петелът да подхвръкне и да кацне на главата на
котарака. Щом се наредили един върху друг, започнали да пеят: магарето
заревало, кучето залаяло, котаракът замяукал и петелът закукуригал.
После разбили прозореца, стъклата звънко се разхвърчали и четиримата се
втурнали в стаята. Като се разнесла тази оглушителна врява, разбойниците
помислили, че е влетял зъл дух, скочили от местата си и от страх
избягали в гората.
Седнали четиримата приятели около трапезата, благодарни и на
останалата храна, и се наяли до насита. После угасили свещите и
потърсили място за спане — всеки според нрава и желанието си: магарето
легнало на бунището, кучето зад вратата, котаракът на печката, пълна с
топла пепел, а петелът кацнал на покрива. И тъй като били уморени от
дългия път, скоро заспали.
Минало полунощ. Видели разбойниците отдалече, че в къщата вече не
свети и че всичко изглежда спокойно. Главатарят рекъл:
— Не биваше чак толкова да се плашим.
Изпратил единия да види какво става в къщата. Разбойникът видял,
че всичко е мирно и тихо, влязъл в кухнята, за да запали свещ. Като
видял очите на котарака, които светели като въглени, той доближил до тях
клечка и се навел да подуха, за да я запали по-лесно. Но котаракът не
разбирал от шега, скочил, зафучал и му изподрал лицето. Разбойникът
загубил ума и дума от страх и хукнал към вратата, но там скочило кучето
и го ухапало за крака. А като бягал през двора покрай бунището, магарето
ритнало със задните си копита. Петелът пък, разбуден от врявата,
изкукуригал от покрива.
Тичал разбойникът с всички сили, върнал се при главатаря и рекъл:
— Олеле, в къщата се е настанила една отвратителна вещица: зафуча
насреща ми и ми изподра лицето с дългите си нокти, пред вратата стоеше
един мъж с нож в ръка и ме ръгна в крака, на двора пък лежеше някакво
черно чудовище и ме удари с тежка бухалка, а горе на покрива седеше
съдията и викаше: „Дайте ми го тоя хайдук!“ И аз избягах колкото се може
по-бързо.
Оттогава разбойниците не посмели вече да прекрачат прага на къщата
си. На четиримата бременски музиканти пък толкова им харесало, че дори
не помислили да си вървят. А на разбойника още му тракат зъбите от това,
което разказал на другарите си.