Богатият старец

Живял едно време един богат старец. Той имал седем сина и те се възпитавали в
охолство и бездействие. Най-умен бил най-големият.
Бащата купил на всеки син по един чифлик и им ги дал да ги владеят.
Старецът бил щедър човек. Всеки ден колил по едно добиче и канел всички
съседи на гости. Приятелите му казвали:
– Спри, не прахосвай парите, остави ги на децата си.
Но той отговарял:
– Нека живеят със своя ум, както аз живях с моя. Дадох на всеки по един чифлик,
пък и закопах за тях в земята на един от тези чифлици злато.
Всички хора са смъртни, умрял и старецът. Децата погребали баща си. Но можели
да научат волята на покойника, тоест да чуят завещанието, едва след изтичането на
четиридесет дни от смъртта му.
Но ето, настанал и четиридесетият ден. Отворили завещанието и прочели: „На
децата ми. Закопах злато в земята на един от вас. На пергамента в кутията оставих пари
за вас.” Синовете побързали да отворят кутията и намерили там късче пергамент с
думите: „Дръж главата на студено, а краката на топло. Завещавам това на децата си.”
Всички били в недоумение. Някакъв си дабтара* се опитал да обясни
завещанието:
– „Дръж главата си на студено” – трябва да се разбира така: смъртоносна е
болестта, която влиза през главата; а думите „дръж краката си на топло” – означават
болест, която влиза в краката и от която човек окуцява.
Хората се зачудили на това тълкование, не повярвали на ушите си.
А синовете се разгневили. Те били алчни и се надявали да намерят много злато в
тая кутия. Само най-големият брат разбрал намерението на баща си.
– Какво да правим сега? Хайде да копаем. Нали тате е казал, че е заровил за нас
злато в един от чифлиците – решили те.
Взели да копаят отначало само на някои места, после прекопали земята на
всичките седем чифлика, но не намерили нийде злато. Капнали от умора и се ядосвали,
задето се трудили напразно. Най-големият копаел заедно с другите. Той разсъждавал
така: „Ако не копая, ще ме заподозрат в зла умисъл, затова не бива засега да се отделям
от тях. Сега вече добре разбрах какво е искал да каже тате с думите: “Дръж главата на
студено, а краката на топло”. А също тъй: “За децата си съм закопал злато в земята”.”
Останалите шестима братя решили, че няма защо да остават да живеят тук. Дълго
се съветвали какво да правят и решили заради прехраната да отидат в града и да се
главят за прислужници на някои господари. Така и направили.
А най-големият брат дочакал времето за сеитба и засял с ечемик изкопаната земя,
защото разбрал, че е плодородна. Земите, които братята му изоставили, той дал под
наем. Първата жътва му дала няколко хамбари зърно. Той повторно засял нивите и
увеличил орната земя за сметка на целината.
„Зърното е онова злато, което е закопал баща ми. В пословицата се казва: “Който
има жито, той е истински богат, а който има злато, той е богат само с тревоги”„ –
размишлявал той.
Най-големият брат станал богат и уважаван човек, селяните го обичали. Той
никому не отказвал да заеме зърно за семе. Славата му се разнесла далеко.
Да се обърнем сега към останалите братя. Бащата ги бил възпитал в охолство и те
не знаели да правят нищо, в каквато и къща да се главявали, наглед се харесвали на
всички и стопанинът, щом виждал лицата и обноските им, мислел: „Тия момци ще служат
добре!” Но когато им заповядвали нещо, те не знаели как да пристъпят към работата.
Тогава за тях казвали: „Ама нескопосници! Трябва да им дадем пътя!” И ги изпъждали.
Така се скитали те от едно място на друго, все уморени, бити и гладни. Посъветвали се
помежду си и решили:
– Какво ни чака занапред?! Да се скитаме така и по-нататък ли?… Надеждата ни е
само в брата. Хайде да отидем при него и да му разкажем всичко, което се случи с нас.
Запътили се те назад към родните места, стигнали там измъчени, гладни, голи.
Най-големият брат ги попитал:
– Какви хора сте вие? Какво искате?
Те му разказали кои са и какво се е случило с тях. Той се зачудил, но ги приел
добре, напоил ги, нахранил ги и ги облякъл. После изпратил всеки в чифлика му и казал
на всички хора, че това са негови братя.
И взели всички братя да живеят сговорно, като не нарушават правилата и законите
на онази местност: шестимата братя също захванали усърдно да работят и най-големият
им помагал. Благодарение на това те скоро станали почти също тъй богати, както и най-
големият брат. След като узнали нещастието, те не позволявали да влиза в къщата им
лекомислието и леността. Съседите, пък и всички хора в окръга, ги уважавали.
И седмината братя оттогава живеели еднакво. А народът и досега споменава с
добра дума мъдрото завещание на баща им.


* Дабтара – писар, грамотен човек изобщо.