Благодарността на силния

Един беден клисар спастрил пари за нови потури и се запътил към терзията. Току до черковния зид гледа - две момчета - змия трепят и още малко ще я убият.

- А бре, деца - викнал той, - какво ви е направила животинката, та я мъчите? Оставете я, молим ви се, и тя душа носи! Грехота е от Бога.

- Да! - троснало му се по-голямото. - Като ухапе някой, не е грехота. А като я трепем - грехота било!

Видял се в чудо клисарят. Ако тръгне да я отървава, двамата ще му надвият. Ако отиде за помощ, докато се върне, ще са я утрепали. Разгеле - сетил се, че носи в пазвата си парите за потурите, и викнал:

- Е’ ви два гроша, само я оставете!

Отпървом момчетата помислили, че си прави шега. Толкова пари за една недотрепана змия! Но човекът наистина извадил два гроша и те пуснали камъните.

- Айде, нема да се пазариме! - рекло голямото, грабнало парите и хукнало с приятеля си.

Клисарят се навел да види жива ли е змията. И понеже не мърдала, а го било страх ония да не се върнат, я взел в пазвата си. Тръгнал с нея към терзията да му обади, че няма да шие потури.

Вървял, що вървял, и по едно време усетил, че под ризата му нещо шава. Разгърнал я. Гледа - змията се съживила и отворила уста да го яде.

- Недей, сестро - сепнал се човекът, - толкоз зор видях да те отърва, а ти сега ще ме ядеш!

- Да не ме беше спасявал! - сопнала му се змията. - Така и така щях да умра от глад. - И пак отворила уста да го яде.

- Чакай малко! - не се давал клисарят. - Да питаме някой - аз ли съм крив или ти.

- Харно, ама по-бързо, че ми прималява от глад.

Повървели малко и срещнали един стар вол.

- Слушай, воле! - захванал човекът. - Ти не си в първа младост, много си живял и много си патил навярно. Стани съдия между мен и змията. Отървах я от гибел, а тя иска да ме яде, защото била гладна. Кой прав и кой крив - как мислиш?

- Щом питаш, ще ти кажа, човече - отвърнал волът. - Става това, което ти се пада. Да не беше спасявал змията, сега щеше да ти е мирна главата.

- Е, как така бе, воле?! - изумил се клисарят. - Да я претрепят пред очите ми и да не си мръдна пръста!

- Слушай тогава моята история, белким разбереш какво искам да кажа! - Добичето притворило очи и започнало своя разказ: - Допреди година бях още силен и здрав. Веднъж стопанинът доведе един млад вол и ми рече: „Научи го да оре като тебе, пък после ще почиваш!“ Докато го науча, теглех за двама. Поне излезе схватлив и не ми отне много време. Като видя, че другият оре сам, стопанинът пошушна на жена си: „Старецът ще ни е в тежест, но сърце не ми дава да го заколя. Нека върви където му видят очите.“ И сега - продължил волът - се блъскам за прехрана, треперя от вълци и умувам къде да се свра през зимата. А прави после добро, за да ти отвърнат със зло!

- Видя ли? - просъскала змията и се приготвила да яде клисаря.

- Чакай малко, змийо! Тоя вол не са го изхвърлили заради доброто, а защото е остарял. Да питаме някой друг - не се давал човекът. - Ей тоя кон, дето иде насреща!

- Питай го - поклатила глава змията, - ала само ми губиш времето.

- Ей, конче - провикнал се мъжът, - спасих змията от смърт, а тя иска да ме яде, че е гладна. Отсъди - кой крив, кой прав!

- Веднъж се прибирахме от гурбет - подхванал конят. - Подгониха ни разбойници! И да ни бяха стигнали, най-много да ме продадеха, понеже бях силен и здрав. Но стопанинът щеше доста да пострада. Добър беше с мене и реших да го спася, ама се пресилих и оттогава съм половин кон. Погледа ме той месец-два, па като разбра, че предишният няма да стана, ме натири и сега се чудя как ще изкарам зимата. Ето колко му е благодарността на силния. А ти, човече, си тръгнал да спасяваш усойница!

Отчаял се клисарят. Ще се мре! Зашепнал молитви. А змията вече отваря уста. В това време край тях минала лисицата и попитала:

- Защо си тъй оклюмал, клисарю?

- Защо ли? - въздъхнал той. - Спасих тая змия от смърт, а тя иска да ме яде, че е гладна. Стани ни съдия - десет пилета с квачката ще вземеш. Само кажи по съвест - кой от двамата е крив!

Пресметнала Лиса, че ако осъди клисаря, змията ще го изяде и квачката ще й се изплъзне, па рекла важно-важно:

- Съдила съм много пъти, но винаги стояли са пред мене двамата… Змията нека да излезе - и започвам.

Изсулила се змията от пазвата и застанала помежду им.

- Е, клисарю, що се маеш? - зачудила се съдинката. - Или тояга нямаш? Удряй!

Размахал той тоягата… А като утрепал гадината, се обърнал към лисицата:

- Утре ще те чакам тука с пилците и квачката! Прибрал се и легнал, ала сън го не лови от мисли:

„Заради тая змия цяла зима ще мръзна в старите потури, а утре трябва да се простя и с квачката, че и пилците да дам отгоре. Хитра е пустата лисица, ама какво пък е виновна клетата ми кокошчица?!“ Мислил човекът как да постъпи, пъшкал, въртял се в постелята… А на заранта си подхванал работата, все едно че нищо не е обещавал. Вечерта - ето ти я Лиса.

- Клисарю, аз отсъдих по съвест, пък ти излезе нечестен!

- Какво общо има квачката с вчерашното - въздъхнал човекът, - та да погива невинна?

- А какво е виновна, като я слагаш в тенджерата?

- Лисо, много мислих и реших - нито аз ще я ям, нито ти. Нека си живее, докато има дни.

- Нека си живее!!! - оголила зъби лисицата. - Лесно ти е да се разпореждаш с чуждото! Но няма да ви се размине току-тъй! - заканила се тя и си тръгнала.

Случайно кокошката чула тоя разговор и от благодарност започнала да снася най-хубавите яйца на света. Прочул се клисарят, даже се и замогнал. Само Лиса била недоволна и обикаляла около курника да си иска своето. Така научила и децата си. Оттогава всички лисици се смятат ощетени по наследство и слизат нощем да крадат кокошки.


Иванка Д. Дюлгерова