Безръкото момиче

Живял някога един мелничар; той ставал все по-беден и по-беден и
накрая му останала само мелницата и една ябълка, която растяла зад нея.
Веднъж мелничарят отишъл в гората да сече дърва. Неочаквано до
него се приближил старец, който рекъл:
— Стига си се мъчил с брадвата. Ще те направя богат, но трябва да
ми обещаеш онова, което е зад твоята мелница.
„Сигурно говори за ябълката“ — помислил си мелничарят и обещал да
му я даде. Ала старецът злобно се закикотил и рекъл:
— След три години ще дойда и ще взема това, което ми принадлежи. —
И си тръгнал.
Мелничарят се прибрал у дома. Жена му го посрещнала и го попитала:
— Кажи ми, мъжо, откъде се взе цялото това богатство? Всички
сандъци са пълни догоре, а аз не знам как е станало всичко това!
— Богатството ни дойде от един непознат в гората. Обеща да ме
направи богат, ако му дам това, което е зад мелницата. Е, можем да му
дадем ябълката.
— Ох, мъжо — завайкала се жената, — та това е бил самият дявол.
Той е говорил не за ябълката, а за нашата дъщеря — тя беше зад мелницата
и метеше!
Дъщерята на мелничаря била красива и скромна девойка. Три години
живяла тя в страх от Бога, без да стори никакъв грях. И ето че настъпил
денят, когато дяволът трябвало да дойде и да я отведе. Сутринта тя
станала, измила се и очертала около себе си кръг от брашно. Не след
дълго дяволът пристигнал, ала не могъл да се приближи до нея. Разгневил
се и заповядал на мелничаря:
— Отнеси водата от нея, за да не може да се мие, иначе не ще имам
никаква сила над нея!
Мелничарят се уплашил и изпълнил заповедта на дявола. На другата
сутрин дяволът отново дошъл, но девойката измила ръцете си със сълзи и
той пак не можал да се приближи до нея. Ала той така се ядосал, че в
гнева си заповядал на мелничаря:
— Откъсни й ръцете, за да не може да ги мие, иначе няма да мога да
се справя с нея!
Мелничарят се ужасил и извикал:
— Как да откъсна ръцете на собственото си дете?
Но дяволът го заплашил:
— Ако ти не го сториш, ще взема теб!
Мелничарят целият треперел от страх и ужас, но обещал да направи
каквото искал дяволът. Отишъл при дъщеря си и казал:
— Мила дъще, трябва да ти откъсна ръцете. Ако не го направя,
дяволът ще ме вземе със себе си. Прости ми за злото, което ще ти
причиня!
— Мили тате, аз съм твоя дъщеря — прави с мен каквото искаш — и
протегнала ръцете си към него.
На третия ден дяволът отново дошъл, но девойката толкова много
плакала, че измила откъснатите си ръце със сълзи и те отново били съвсем
чисти. Така дяволът изгубил сила над нея и трябвало да се примири.
А мелничарят рекъл на дъщеря си:
— Мила дъще, получих това богатство благодарение на теб и ти
обещавам, че цял живот ще се грижа за теб.
— Не мога да остана тук — отговорила тя, — искам да си отида. Има
добри хора, ще ми помогнат с каквото трябва.
После тя помолила да завържат за гърба й откъснатите й ръце и на
разсъмване тръгнала на път. Дълго вървяла девойката, докато накрая
стигнала до един дворец. На лунната светлина видяла, че в градината има
прекрасни плодове. Ала не можела да влезе в нея, защото отвсякъде била
обградена с ров, пълен с вода. Цял ден девойката вървяла, без да хапне
нищо, била много гладна. „Ех, да можех да вляза в градината и да хапна
малко плодове, иначе сигурно ще умра от глад!“ Паднала на колене и се
помолила на Бога. Изведнъж се появил ангел и я превел през рова. Тя
влязла в градината, а ангелът вървял след нея. Видяла дърво с прекрасни
круши, повдигнала се леко и откъснала една само да утоли жаждата си.
Градинарят видял девойката, но нали с нея бил ангелът, той я помислил за
дух и не посмял нито да я спре, нито да я заговори. После тя се скрила
зад един храст.
На другия ден царят отишъл в градината и започнал да брои
плодовете. Видял, че липсва една круша, и попитал градинаря къде е тя.
— Миналата нощ в градината влезе дух; той беше без ръце, откъсна
една круша от дървото и я изяде — отговорил градинарят.
— А как е преминал през рова? — попитал царят. — И къде е отишъл
после?
— Някой се спусна от небето в белоснежна одежда и преведе духа
през рова. Може би беше ангел и аз се изплаших.
— Ако наистина е така, както казваш — казал царят, — тази нощ ще
дойда в градината да пазя заедно с теб.
Когато се стъмнило, царят отишъл в градината, взел със себе си и
свещеника, за да поговори с духа. В полунощ девойката излязла иззад
храста, приближила се до дървото и отново изяла една круша. Но до нея
бил ангелът в бяла одежда. Тогава свещеникът отишъл при девойката и
попитал:
— Дух ли си ти или човек?
— Не съм дух, ала съм изоставена от всички. Само Бог е с мен.
— Щом си изоставена от всички — казал царят, — аз ще те взема при
себе си.
Царят я отвел в двореца и понеже била красива и скромна, влюбил се
в нея и скоро се оженили.
Минала една година, царят трябвало да отиде на поход. Той оставил
младата царица на грижите на майка й и казал:
— Ако царицата роди, веднага ми съобщи за това с писмо.
Царицата родила прекрасен син. Майка й написала на царя писмо и го
пратила по вестоносец. Вестоносецът пътувал дълго и тъй като бил много
изморен, легнал да си почине край един ручей и заспал. В същия миг дошъл
дяволът, който искал да стори зло на добрата царица, и подменил писмото
с друго. В него пишело, че царицата е родила таласъм. Царят прочел
писмото, много се натъжил, но изпратил отговор, че трябва да се грижат
за царицата както преди, докато той се върне. Вестоносецът взел писмото
и тръгнал по обратния път, ала отново легнал да си почине на същото
място и дяволът пак подменил писмото с друго. В него пишело, че царицата
и детето й трябва да бъдат убити.
Като прочела писмото, майката на царицата много се изплашила и
понеже не повярвала на писмото, писала на царя още веднъж. Отговор обаче
не получила, защото всеки път дяволът оставял в джоба на вестоносеца
лъжливо писмо, а в последното пишело, че като доказателство за
изпълнената заповед на царя трябва да запазят езика и очите на царицата.
Горчиво заплакала старата майка на царицата, че трябва да пролее
невинна кръв. Тогава тя заповядала да убият през нощта един елен самец,
да отрежат езика му и да извадят очите му. Скрила ги и казала на младата
царица:
— Не мога да заповядам да те убият, както е наредил царят, но ти
не можеш да останеш тук. Вземи детето и бягай накъдето ти видят очите.
Никога повече не се връщай тук!
Майката превързала детето на гърба на царицата и клетата жена
напуснала двореца със сълзи на очи. Вървяла, вървяла и стигнала до една
тъмна гора. Коленичила и започнала да се моли на Бога. Веднага при нея
дошъл ангел, който я отвел в една колиба. Над вратата имало надпис: „Тук
всеки може да живее свободно“. В същия миг от там излязла белоснежна
девойка и казала:
— Добре дошла, царице! — и я въвела в колибата. После отвързала
детето, положила го върху гърдите на царицата, за да го накърми, а след
това го сложила да спи върху красива постеля. А царицата попитала:
— Откъде знаеш, че съм царица?
Белоснежната девойка отговорила:
— Аз съм ангел, изпратен от Бога да пазя теб и детето ти.
Така царицата живяла в колибата седем дълги години. Тя била все
така мила и скромна и затова по Божия милост й пораснали отново ръце.
Един ден царят се върнал у дома от поход и първото нещо, което
пожелал, било да види жена си и малкия си син. Майката на царицата се
разплакала и казала:
— Ти, зли човече, защо ми заповяда да погубя една невинна душа? —
И му показала писмата, които дяволът бил оставил вместо истинските. —
Постъпих така, както ми нареди. — Тогава тя му показала като
доказателство езика и очите на елена.
А царят се разридал и с горчиви сълзи оплакал младата си жена и
невръстното им дете. Ала майката се съжалила над него и решила да му
каже истината:
— Успокой се, царю, тя е жива. Аз заповядах тайно да убият един
елен и да вземат езика и очите му, завързах детето на гърба на жена ти и
я накарах да бяга където й видят очите. Тя никога повече няма да се
върне тук.
— Ще тръгна да я търся по целия свят и няма да се върна, докато не
я намеря! — казал царят и се приготвил за път.
Дълго странствал той, цели седем години се скитал по широкия свят,
за да търси любимите си жена и дете, ала всичко било напразно. Накрая
решил, че те са умрели. Но един ден царят попаднал в една тъмна гора, в
която намерил малка колиба с надпис: „Тук всеки може да живее свободно“.
Изведнъж пред него се появила белоснежна девойка, въвела го в колибата и
казала:
— Добре дошъл, царю! Откъде идваш?
— Вече седем години се скитам по широкия свят — отвърнал той, — за
да търся жена си и детето си, но не мога да ги намеря.
Когато се стъмнило, ангелът постлал на царя хубава постеля, той
легнал и веднага заспал. На сутринта, когато се събудил, видял пред себе
си красива млада жена и голямо момченце.
— Коя е тази жена? — попитал той.
— Това е твоята жена — отвърнал ангелът.
— А кое е това дете? — попитал отново царят.
— Това е твоето дете, царю — отговорил ангелът.
— Но моята жена беше с откъснати ръце — рекъл царят.
Тогава царицата казала:
— Ръцете ми пораснаха отново по Божията воля.
Царят се убедил, че това са неговите жена и дете, прегърнал ги,
целунал ги и казал:
— Камък ми падна от сърцето!
После тримата се отправили към двореца при старата си майка. Царят
и царицата направили сватба още веднъж и живели щастливо до дълбока
старост.