Ако не стигнат всичките цветя
за тоя хубав ден, от слънце ярък,
ще нарисувам нови през нощта,
да бъдат твоя нов подарък.

Ако не стигнат думите добри,
изречени за твоя празник светъл,
ще викна от високите гори
аз думите добри на ветровете.

Ако не стигнат песните сами,
за тебе само пяти, недопяти,
ще моля аз далечните земи
за тебе да изпеят най-добрата.

Ако усмивките не стигнат днес,
за твоя празник радостен да греят,
на слънцето ще пратя нова вест
за тебе само днеска да се смее.

А ако друго нямам в тоя час
да донеса на твоя празник ярък,
при тебе ще остана просто аз -
най-хубавия на света подарък.

Аз зная защо е тъй бяла
косата ти, майко добра!
Там грижата зла е навяла
вихрушки от снежни пера.

Аз зная защо са тъй тъжни
очите ти, майко добра!
Защото и денем и нощем
в тях огън до болка гори!

Но ти усмихни се, когато
поднасям ти аз от сърце
на моята обич цветята
пред твоето майчино мило лице!

Ти си слънчевата светлина в моя ден.
Ти си дървото на което се облягам.
Ти си тази които се грижи за мен.
Ти си тази която ме познава най-добре.
Ти си тази която ми помага да мечтая.
Ти си най-големият ми приятел.
Ти си моята любов в сърцето и живота – Моята Майка!

Аз съм смела и силна заради мама.
Аз съм интелигентна и умна, заради мама.
Аз съм решителна, заради мама.
Аз постигам моите цели, заради мама.
Аз съм красива, заради мама.
Аз съм горда че ти си моята майка!
Аз съм се превърнала в жена заради мама
Благодаря ти мамо за всички години заедно със теб!
Обичам те!

Тя се връща от работа пеш.
Вее вятърът зимен.
И дърветата, целите в скреж,
път й прява да мине.

Тя е вече пред къщния праг.
Здрачът сребърносин е.
И снежинките – вихрен рояк –
път й правят да мине.

Тя протяга към мене ръце.
Чувам нейното: “Сине…”
И синът с разтуптяно сърце
път й прави да мине.

Мама! Обич безкрайна е тя.
Стихва вятърът зимен.
И звездите далечни в нощта
шепнат нейното име.

Владимир Попов