Говори, говори, говори!
Аз притварям очи и те слушам:
Ето, минахме сънни гори
и летим над морета и суша.
Вляво кървава вечер гори,
вдясно тъмни пожарища пушат.
Де ще стигнем, кога зазори?
Този път накъде лъкатуши?
Там ли, дето свободни ще бдим
и ще бъдем два пламъка слети,
и в нощта, сред безбройни звезди,
като двойна звезда ще засветим?
Ти не знаеш?
Аз също не знам,
но води ме, води ме натам!

Ти си като моята астма,
не мога да си отдъхна.
Ти си като пърхот,
не мога да те измъкна от главата ми.
Ти си като колата ми,
ще ме побъркаш.
Ти си като кафето ми сутрин,
не мога да се усмихвам без теб!

Да вървим все така дълги нощи и дни
покрай много слънца, покрай много луни,
за да можем да кажем в най- последния ден:
аз бях винаги с теб и ти винаги с мен.

Искам до мен да застанеш
и кръвта ми да запалиш
и нека сърцата ни в едно да се слеят.

Аз ще ти заема рамото ми,
за да поплачеш,
ушите ми да те изслушат,
но не мога да ти заема сърцето ми,
защото то вече принадлежи на теб, любов моя.

Понякога ми се иска
да бях малко дете отново,
обелените колене по-лесно
заздравяват от разбити сърца!

Много пъти нещастен бил си ти,
и горчивина пленявала сърцето ти,
дали от загуба незнайна или
от любовта краткотрайна.