ПРИТЧА ЗА ДОБРОТО КОЕТО НЕ ВИЖДАМЕ

В далечните времена, когато нямало още електричество, уличните фенери се палели ръчно. Имало един дребничък старец-фенерджия, който обикалял всяка вечер улиците, драскал клечки кибрит в подметката си и палел светлина във всяко ъгълче. Той нямал семейство и бил от онези тихи и незабележими хора, които околните игнорират. Децата му се присмивали и го наричали "джудже", а възрастните го мислели за лентяй, защото се подавал навън едва късно вечер.
Всеки път, когато дребният фенерджия драскал клечка в подметката си, той се смалявал на ръст. Веднъж при него дошъл един от малкото хора, които го забелязвали и знаели какво върши, и го попитал:
- Слушай, защо продължаваш? Съкращаваш живота си, за да правиш добро, а в замяна получаваш само едни оскърбления.
- Ако не паля фенерите, хората ще останат на тъмно - отвърнал старецът. - А това е лошо! Представи си как някой се опитва нощем да стигне до дома си, но няма светлина и се лута цяла нощ из улиците. А когато е светло, ще се прибере по живо по здраво вкъщи и вътре в душата си ще ми каже "благодаря". Това ми стига.
И той продължил да драска кибритени клечки в подметката си, да пали уличните фенери и да се смалява ден след ден, докато накрая не изчезнал съвсем.
Никой не забелязал, че е изчезнал.
Но всички възнегодували, че е тъмно.