Цитати за личността
Дали е малко или много,
това от което се нуждая?
Ще споделя… Вие кажете… Аз не зная…
Едно – Здравей!
Една – усмивка!
Една подадена ръка!
Една шега по време на почивка!
Въпросче – Как си?, от душа…
Две грейнали очи, усещане за топлина…
За това аз искам да пиша…
Да прошепна тихичко – Благодаря!
Не, не искам на силна жена да приличам…
Нека да мога на някой до мен да разчитам!
Нека да мога спокойно да кажа – Обичам…
Нека да кажа "Вярвам!" без да сгреша.
Нека да бъда щастлива, слаба жена…
с градинари за мойта душа…
Подобни цитати
Дори този, който е далеч, стои близо, ако е в сърцето ти. Дори този, който е близо, стои далеч, ако мислите ти са далеч от него…
Писмо до Ботев
Как си, Христо? Събра ли се вече с Венета?
Тук животът е глупав. Ежедневно си крета.
Вече зная и аз за какво се умира.
Свободата ли? Струва, две кебапчета с бира.
Дали гледаш отгоре с небесната чета?
На Околчица – дъжд. И разгонени псета.
На Околчица – срам. Имаш много поклонници.
Генерали и лумпени, политически конници…
Живи трупове жалят за мъртвите, Христо.
Всенародната кал днес се кланя начисто.
Цветове… Гласове… Знамена… Шарения.
Обещания светли и …помия до шия.
Как се люби и мрази? Там пишеш ли нещо
или вече не искаш дори да се сещаш.
Много здраве от мен на небесната чета.
В дванайсет завийте и вие, момчета.
И станете на крак, и за вас помълчете…
Втори юни си струваше всичко, поете!
Не мога да ти кажа 'остани'…
Не мога. И не бива да го правя.
Ще премълча как много ме боли.
И ще се мъча някак забравя.
Ще те обичам тайно. Отдалече.
(ще те обичам…няма да те лъжа)
И ще намразвам всичките си вечери,
в които ще ми бъдеш страшно нужен.
Ще се науча да съм себе си. Без теб.
Една ужасно тъжна непозната…
С едно изпразнено от…всичко сърчице,
която чака своето си 'някога'.
Но няма да ти кажа да останеш.
Не мисля, че се моли за любов.
Днес нямам място и за сол във раните.
Днес нямам сили даже за 'защо'.
Ще се преструвам, че съм много силна.
Ще се преструвам, че ще преболиш.
Ще спусна мигли, докато преминеш.
И няма да ти кажа 'остани'…
Много е страшно, когато човек се изгуби в собствения си живот. И спира да бъде онзи силен човек, който е бил някога. И спира да прави нещата, които винаги е обичал. И спира да мечтае. И това е най-страшното - тогава вече не си себе си!
Алексис- рече ми той, – ще ти доверя нещо;
малък си още и няма да го разбереш;
ще го разбереш, когато пораснеш.
Слушай, чедо мое:
- Господ не могат го побра седемте ката на небето и седемте ката на земята;
ала го побира сърцето на човека.
И затова внимавай, Алексис, жив да си,
внимавай да не нараниш никога сърцето на човека!
Никос Казандзакис