Най-страшното след любовта може би не е споменът, а това, което започва да изчезва от него. Това, което не успяваш да задържиш в мислите си. Отначало усещаш аромата на неговия парфюм по дрехите си… ароматът кара кожата ти да настръхва от болката да не можеш да заровиш пръсти в косата му. Но после ароматът изчезва и ти само се опитваш да си спомниш как миришеше любовта. След време, случайно на улицата, те докосва познат полъх и сърцето ти се свива в болезнен гърч – обръщаш се, но не е той. Не е той. Вече не помниш, точно как се усмихваше, а изглеждаше така, като че ли това не можеш да го забравиш. Мислеше, че не можеш да го забравиш, но не е така! Бавно и болезнено го забравяш – как изглежда, как се усмихва и как ухае. Отдалечава се. И един ден ти вече няма да го помниш. Дори името му вече няма да те кара да се замисляш. Само сърцето ти все още, понякога, ще се сгърчва в неразбираема моментна самота, като че ли някъде там в пространствата и измеренията минава твоята половин душа, но ти не можеш да достигнеш до нея - загубена частичка от самата теб…