Цитати за личността
Два ангела – пътници останали да пренощуват в едно богато семейство. Семейството било негостоприемно и не оставило ангелите в гостната, а ги настанило в хладното мазе с къшей хляб. На сутринта малкото ангелче видяло големия ангел да запълва дупка в стената. Учудено, попитало: - Защо го правиш? Защо помагаш? Домакините се отнесоха лошо с нас. По-големият ангел отвърнал: - Нещата не са такива каквито изглеждат.
На следващата вечер пренощували в много бедно, но гостоприемно семейство, което разделило с ангелите храната си. Семейството пренощувало в хладното мазе, като преотстъпило спалнята си на ангелите. Сутринта малкото ангелче се събудило от много силен плач. Кравичката на семейството, техният поминък и извор на препитание - умряла.
По-младият ангел попитал по-големия: - Как можа да се случи това? Защо го допускаш? Каква е тази неправда?! Първият мъж имаше всичко, но ни унижи, а ти му помогна. Това семейство имаше много малко, но го раздели с нас, а ти позволи да умре единствената им крава. Защо?
- Нещата не са такива, каквито изглеждат. – отговорил по-големият ангел.
- Когато бяхме в мазето, аз разбрах, че в дупката в стената има скрито злато. Домакинът беше груб и не искаше да твори добро. Аз ремонтирах стената, за да не намери златото. Когато на следващата вечер спахме в леглото на бедното семейство, дойде ангелът на смъртта за жената на домакина. Аз му дадох кравата. Нещата не са такива, каквито изглеждат. Ние никога не знаем всичко. Независимо дали си вярващ, трябва да знаеш, че всичко, което се случва… всичко е в твоя полза!
Прави добро, не е опасно. Дори и да не ти се върне Добро, може да ти се "отнеме" пристигащо Лошо. За това с времето сам ще разбереш.
Подобни цитати
Какъв е смисълът на клетвите? Не те обвързват с хората. Ако си убеден в това, което чувстваш, ти си обвързан. Ако не си убеден - нищо не е в състояние да те обвърже.
Етел Лилиан Войнич
Хей, ти, четящата с очила, без грим, която си по пижама, с прибрана коса и разрошени мечти: "Красива си!"
Искам да бъда…
Искам да бъда тази, при която
ще дойдеш, когато избягаш от всички други.
Искам да бъда тази, до която
да заспиваш и до която да се будиш.
Искам да бъда тази, с която
да споделяш целият свят.
Искам да бъда тази, която
те кара да се усмихваш,
когато всички рани болят.
Искам да бъда приятел, жена и любима!
Искам да бъда в Душата ти виното!
Светлината, която път ти показва в тъмното!
В Сърцето ти бяла магия…
ГОСПОДИН НЯКОЙ И ГОСПОДИН НИКОЙ
Те са някъде там – по земята. Под звездите. Под сянката на Дървото, което въздишаше сто хиляди лета в своята нужна ненужност. А като овладя дишането си и се погледна, видя, че е някакси одрипавяло, сбръчкало се е и е почерняло.
Под нещото, което е било корона, преди сто хиляди години, често присядаха двама мъже. Различни. По различно време. И сякаш в различни измерения. А всъщност и двамата бяха толкова реални, колкото е всяко живо същество. Единият беше от голямото добро утро, за което още се казва роден със сребърна лъжичка в устата. На 20 години той имаше фирми, милиони и свита от себеподобни, която го следваше по петите и напоително го възнаграждаваше с чинно страхопочитание и леплива лицемерна признателност, която – странно защо напомняше поведението на домашен любимец. Та, този господин Някой имаше всичко, което му бяха изсипали с щедри шепи поколенията, живели преди него. Имаше. Само нямаше себе си. Не и собствен живот.
Но това не го вълнуваше. Той беше господин Някой. От него започваше и завършваше Светът.
Един ден – под старото дърво спря инвалидна количка. А в нея друг двадесетгодишен мъж, набързо неестествено побелял. И остарял. С черти, в които красивото беше ваяло в захлас и този човек изглеждаше съвършен като картина, съвсем от живота. Случило му се беше нещо много лошо, преди има-няма две-три години. А хубавото бе, че той го прие, като изпитание. Поредно изпитание, вътре в нещото, което наричаме живот. Или, накратко, оцеляване.
Господин Някой.
И господин Никой…
Под дървото.
Единият – във всекидневните си бягства от свитата приближени - въздъхваше от тежкото имане. Другият – от тежкото нямане – беше се опитал да се забрави, да се потопи в лоното на природата.
Тя стоеше настрана.
Като панорама на вселенското. И като първообраз на човешкото недоумение как така под звездите стоят тези двамата, еднакви различни…
Природата, и да искаше, не участваше в тихия разговор, който двамата си провеждаха. За пръв, а може и за последен път.
Двамата.
Господин Някой.
И господин Никой.
Те не можеха да си разменят местата. Дори ролите не можеха – просто ей така – по съвместителство – да си сменят. Случващото се бе толкова странно. И толкова просто. Каквото бива в живота.
Всеки един от нас е в един момент господин Някой. Друг път – господин Никой. И пак така. И пак…
А животът си тече. Взема си своето. И продължава. И каква е поуката?
Тя не е в гледната точка на всеки от нас. Дали за такива дребни неща: дърво, двама мъже, природа, изобщо можеш да имаш виждане?! Мнение?! Защита, или нападение?! Каквото и да е, че дори и състрадание?!
Не, разбира се.
И, да. Понеже всичко е важно. И всички. Всичко и всички са като живота. Преминават. Ала остават. Отиват си. И се завръщат. Отмират. И се зараждат. Като всеки пореден господин Някой. И всеки господин Никой…
Най-трудно е да познаеш себе си, най-лесно е да поучаваш другите.