Цитати за мъжете
"Основната разлика между мъжете и жените,е че мъжете са откачени,а жените-безмозъчни..." Неизвестен
Подобни цитати
Женските грешки са много; мъжете имат само две - всичко, което казват и всичко, което правят.
Тази тъмнина има ли име?Тази жестокост, тази омраза?Как ни намери?Тя ли се промъкна в живота ни
или ние я издирихме и я привлякохме?Какво се случи с нас?Че сега пращаме децата си по света,както изпращаме мъжете си на война?Надявайки се, че ще се върнат невредими.Но знаейки, че някои ще се изгубят по пътя.Кога изгубихме пътя си?Изгубени в сенките, погълнати от тъмнината.Има ли тъмнината име?Твоето име ли е?
Силата на жените се определя от слабите места на мъжете!!!
Това се отнася само за жени:"Само един мъж може да те обича истински,и този мъж е Баща ти!"
Стоеше вкъщи той…просто си лежеше в леглото и си мислеше.Фантазираше какво би било бъдещето му с човек,за който не спираше да мисли постоянно.С въображението си той създаваше един свят…неговия свят изпълнен само с хубави моменти и радост…далеч от сивото ежедневие,което непрекъснато го измъчваше…всеки ден от неговия живот беше като ад…всеки ден проблеми…всеки ден главоболие…всеки ден имаше по нещо за което трябваше да мисли…и да се натъжава.В главата му,се въртеше като на филмова лента една и съща случка…която той никога нямаше да забрави…и тя винаги щеше да присъства в живота му…щеше да бъде част от него сега и завинаги.Един и същи час…един и същ писък…едни и същи хора…семейството му…от което той загуби най-ценното.6:48 сутринта…писъка се разнесе из цялата къща…в леглото до него брат му се сепна и подскочи като ужилен от пчела…разнасяше се плач на жени…Брат му стана и отвори вратата…като насреща беше майка му…обляна в сълзи и плачеща над безжизненото тяло на съпруга си…отишъл си от този свят в своя сън.Той се затича кум нея и сълзите се стекоха по лицето му.По малкия му брат също стана…не знаещ какво да направи в този момент.Просто се обърна и заплака като дете.Сълзите му не спираха,от другата стая виковете и писъците се усилваха и усилваха…и нямаше просто как да спрат.Малкия стана..подпухнал от плач..отиде до майка си,която му прошепна леко…”целуни баща си за последно докато е топъл”,малкия се наведе и целуна татко си по бузата..Тя беше топла…както той самият,но отдавна отишъл си от този свят.Брат му се върна от банята със самобръсначката,с която щеше да обръсне баща си.Малкия излезе от стаята..отиде на терасата..и сълзите му отново бликнаха.Той обвиняваше себе си за смъртта на баща си,защото предишната вечер го беше ядосал и знаеше,че е направил най-голямата си грешка..грешка която никога нямаше да си прости..никога.Баба му…която също беше там…приготвяше костюм,в който щеше да бъде облечен покойника.За малкия мъж…всичко беше рухнало..все още неподготвен за света,който щеше да го посрещне навън…той остана без един ценен фактор в живота..без един важен човек..,който можеше да бъде с него до края на живота му,да бъде с него,да го подкрепя…да му дава съвети…да го обича..да го обича както един родител обича рожбата си,но уви…нямаше този късмет.Слънцето изгря,къщата отново беше обвита от писъци…и викове,писъци идващи от дълбините на сърцето,а именно сърцето на майката,която видя как рожбата и лежи безпомощно на леглото…без да диша,без да мръдне дори..без да има на лицето тази усмивка,която винаги се явяваше при срещата с нея.Бабата на малкия и майка на покойния му баща остане без глас…но сълзите и нямаше кой да спре…тя се прекръсти и целуна сина си по челото.Наближаваше обяд..всички бяха разбрали за събитието..Малкия бе пратен за свещи от майка си.Хората го срещаха на входа на къщата,стискаха му ръка…прегръщаха го..а той не знаеше какво да каже..просто мълчеше..сякаш езика му беше отрязан.Двамата със съседа му отидоха до близката църква,взеха свещите и се върнаха.Хората бяха още повече.Качвайки се по стълбите до последния етаж..видяха..ковчега…Мястото на което баща му…щеше да бъде поставен.3 дни на мълчание и мъка,които малкия прекара у съседа си…три дни,в които постоянно го караха да отиде да се сбогува с баща си,но той отказваше и отказваше…не искаше да го вижда отново..да вижда затворените му очи…безразличното му лице..просто не искаше.Стекоха се още повече хора.Той беше откаран на гробищата и погребан.След това настана тишина…дни наред беше тихо…тишина,която обви малкия мъж..тишина,с която той свикна и се научи да живее.И ето го днес…малкото момче…е вече почти мъж.Човек който за тези 5 години премина през толкова много неща.През толкова много болка и тъга.Сълзите винаги напират в него когато отиде на онова място,мястото на което баща му е погребан вече 5 години.Спомена и тишината останаха в сърцето му..всичките хубави моменти..всичките неща свързани с баща му…той ги запази за себе си..и никога не проля и една сълза в присъствието на брат си и майка му.Никога…И всеки ден се питаше защо…какво го спираше,какво спираше тези сълзи..така и не можеше да си отговори..до ден днешен.С него останаха само тишината,сърцето му…и света навън..света,с който той се бореше всеки ден……