Цитати за личността
Осъзнах, че с времето, с опита и израстването ми се учех да изплювам все по-бързо въдиците, които налапвах. Но какво да правя с раните?
Хорхе Букай
Подобни цитати
За това ли изстрадах Живота-
глътка въздух и капка Любов!?
До кога с този кръст към Голгота?
Стига толкоз! От днес почвам нов!
Ще живея по лесния начин…
Заплатих си със болка това.
Аз за себе си повече знача!
И променям си свойта съдба!
От Сега вече случвам по-леко
чудесата и всичко край мен.
А пък болката-хвърлям далеко.
Крача бодро напред в своя ден!
И свободно щастливо живея…
Светлината се вплита с плътта.
И безбройни вълшебства умея.
Днес съм нова. Да знае света!
Целуна ме Животът. Беше топло.
А бузата ми пламна от любов!
И тиха, и трепереща, и мокра –
самата аз превърнах се в Живот…
Прегърна ме на тръгване. И сложи
в багажа ми и радост и сълзи.
Без щастие светът е невъзможен!
Без дъжд ще бъде пуст. И ще боли…
Погали ме Животът. Бях дете,
което ще потегля надалече.
И няма как пред нищо да се спре,
уверено във звездната си вечност…
Човекът е човек, за да се учи –
да бъде обич чак до незабрава,
мечтите до последната да случи,
и себе си отново да създава,
със вяра да изтрие всеки страх,
а после да го замени с надежда.
Посееш ли в безкрая само смях,
ще жънеш радост, светлина и нежност…
И аз така. Нататък съм поела.
И винаги си нося любовта.
Целуна ме Животът. Да съм смела.
И после подари ме на света.
В този свят пълен с толкова хора,
аз разбрах за добро или зло,
че делим все еднакви простори,
и сърцето е също едно,
че не сме врагове или чужди,
а пък хляба е свиден на всеки,
и мечтите еднакво са нужни,
до последния дъх на човека…
Аз разбрах, че небето е същото,
и е покрив за теб и за всички.
И по същия път се завръщаме,
към сърцето си , щом се обичаме…
Всяко вдишване пак ни сближава,
щом въздухът май е един,
всяко слънце с надежда изгрява,
че светът е за всеки любим…
Аз разбрах. Няма чужди в душата ми.
И приличам на всеки по нещо.
Има само незнайни приятели,
със които предстои да се срещнем.
Щастлива съм, когато съм на път!
Когато се променям във движение,
когато всичките ми сетива шептят:
Животът е безкрайно приключение…
Щастлива съм. И много благодарна
за сбъднатата цветна красота,
която във душата ми навярно
ще свие дом. И с мен ще отнеса
зелените въздишки на дърветата,
щурците и среднощните им песни,
и сини водни кончета по бреговете
на моите реки от неизвестност…
Светулки ще прибирам във небето си,
да помнят, че във мен ще се родят.
Щастлива съм! Пътувам към Сърцето си.
Най-истинският и безкраен път…!
За да знам, когато ме повикаш!
Нямам име.
Имам много имена.
Затова сама не знам коя съм.
Сутрин съм отрязък от Луна,
вечер ставам статуя от пясък.
И съм малка.
Като цвят на вишна.
Вятърът ме гали с тихи пръсти.
После съм голяма. Като истина,
след която лесно се възкръсва.
Черно-бяла съм.
От филм на Чаплин.
И е тъжно, дето нямам думи.
Но съм също многоцветен разлив
в устните на твоето безумие.
И съм всичко.
По ръба на нищото.
Губя се, когато се намирам.
Ще попитам просто:
Искаш ли
ти да ми измислиш ново име?