Здравей мамо,
Днес денят е прекрасен,
океанът е кротък - неземно зелен,
планините край него, обрасли във храсти
и цветя. Топъл есенен ден.
Аз съм седнала леко облечена само
на верандата с каничка черно кафе
и ти пиша. Как искам да пипна лицето ти, мамо…
И как искам да вярвам, че ти си добре…

Няма изгледи сякаш да дойда по Коледа.
Не плачи, знаеш - не всичко зависи от мен.
Ще работя тогава. Плащат ми двойно.
Прозаично, нали? Прозаично. Съвсем.
Може би ще се видим след другото лято
Може би… Може би… Дявол знай!
Не тъгувай. Обичам те. Все си в главата ми…
Стискам зъби и вярвам в щастливия край.
Това за мене. Кажи, как я карате вие?
Вече чух, че цените са скочили пак
до върха на църковната камбанария…
Сляп е Господ, потънал е в черния мрак…
А народа търпи, търпи като куче.
И се свива в колибка, и кокъл гризе.
Или, както и аз, се възползва от случая
и изчезва нанякъде. За да бъде добре.
Но да бъдеш добре не е толкова лесно.
Не е лесно да бъдеш щастлив.
Чужди хора, език… Да ти кажа ли честно?
Тук дори и … дори и света ми е крив.
Красотата на чуждия пясъчен бряг
не ме радва. Не ме вдъхновява.
Аз копнея да стъпя на родния праг,
да си вляза у нас, моя майчице бяла…
Не плачи. Аз не плача. Аз само сънувам.
Всяка нощ аз се връщам насън у дома.
През деня аз работя и съществувам,
а живея щастлива край теб през нощта.
Мила мамо, пиши ми! Завършвам, защото
заваля. Просто есенен ден!
Има капчици дъжд по писмото…
Приеми сто целувки от мен!