Цитати за личността
В тази категория има 2031 цитата, разпределени в 204 страници.
Хей, ти, четящата с очила, без грим, която си по пижама, с прибрана коса и разрошени мечти: "Красива си!"
Искам да бъда…
Искам да бъда тази, при която
ще дойдеш, когато избягаш от всички други.
Искам да бъда тази, до която
да заспиваш и до която да се будиш.
Искам да бъда тази, с която
да споделяш целият свят.
Искам да бъда тази, която
те кара да се усмихваш,
когато всички рани болят.
Искам да бъда приятел, жена и любима!
Искам да бъда в Душата ти виното!
Светлината, която път ти показва в тъмното!
В Сърцето ти бяла магия…
ГОСПОДИН НЯКОЙ И ГОСПОДИН НИКОЙ
Те са някъде там – по земята. Под звездите. Под сянката на Дървото, което въздишаше сто хиляди лета в своята нужна ненужност. А като овладя дишането си и се погледна, видя, че е някакси одрипавяло, сбръчкало се е и е почерняло.
Под нещото, което е било корона, преди сто хиляди години, често присядаха двама мъже. Различни. По различно време. И сякаш в различни измерения. А всъщност и двамата бяха толкова реални, колкото е всяко живо същество. Единият беше от голямото добро утро, за което още се казва роден със сребърна лъжичка в устата. На 20 години той имаше фирми, милиони и свита от себеподобни, която го следваше по петите и напоително го възнаграждаваше с чинно страхопочитание и леплива лицемерна признателност, която – странно защо напомняше поведението на домашен любимец. Та, този господин Някой имаше всичко, което му бяха изсипали с щедри шепи поколенията, живели преди него. Имаше. Само нямаше себе си. Не и собствен живот.
Но това не го вълнуваше. Той беше господин Някой. От него започваше и завършваше Светът.
Един ден – под старото дърво спря инвалидна количка. А в нея друг двадесетгодишен мъж, набързо неестествено побелял. И остарял. С черти, в които красивото беше ваяло в захлас и този човек изглеждаше съвършен като картина, съвсем от живота. Случило му се беше нещо много лошо, преди има-няма две-три години. А хубавото бе, че той го прие, като изпитание. Поредно изпитание, вътре в нещото, което наричаме живот. Или, накратко, оцеляване.
Господин Някой.
И господин Никой…
Под дървото.
Единият – във всекидневните си бягства от свитата приближени - въздъхваше от тежкото имане. Другият – от тежкото нямане – беше се опитал да се забрави, да се потопи в лоното на природата.
Тя стоеше настрана.
Като панорама на вселенското. И като първообраз на човешкото недоумение как така под звездите стоят тези двамата, еднакви различни…
Природата, и да искаше, не участваше в тихия разговор, който двамата си провеждаха. За пръв, а може и за последен път.
Двамата.
Господин Някой.
И господин Никой.
Те не можеха да си разменят местата. Дори ролите не можеха – просто ей така – по съвместителство – да си сменят. Случващото се бе толкова странно. И толкова просто. Каквото бива в живота.
Всеки един от нас е в един момент господин Някой. Друг път – господин Никой. И пак така. И пак…
А животът си тече. Взема си своето. И продължава. И каква е поуката?
Тя не е в гледната точка на всеки от нас. Дали за такива дребни неща: дърво, двама мъже, природа, изобщо можеш да имаш виждане?! Мнение?! Защита, или нападение?! Каквото и да е, че дори и състрадание?!
Не, разбира се.
И, да. Понеже всичко е важно. И всички. Всичко и всички са като живота. Преминават. Ала остават. Отиват си. И се завръщат. Отмират. И се зараждат. Като всеки пореден господин Някой. И всеки господин Никой…
Най-трудно е да познаеш себе си, най-лесно е да поучаваш другите.
Колкото по-малко е нужно на човека, толкова по-близо е той до боговете.
Сократ
ЩЕ МИНАТ СТО ГОДИНИ и няма да има никакво значение колко пари съм имал, каква кола съм карал или в каква къща съм живял… Но светът ще бъде различен, защото съм бил важен в живота на едно дете…
Ричард БАХ
Научиш ли например някое куче да яде картофи и му дадеш след това парче месо, то пак ще се нахвърли на месото, защото това му е в природата. Същото е и с човека: дай му мъничко власт и той веднага се нахвърля на нея. То си идва от само себе си, защото човекът е преди всичко звяр и само отгоре, като филия с мас, е намазан с малко човещина.
Ерих Мария Ремарк
Всеки търси такъв човек, но само майката може да го направи!
Мама ме научи да постигам невъзможното:
- Затвори си устата и си яж супата!
Мама ме научи да уважавам чуждия труд:
- Ако ще се избивате, излезте на улицата, тук съм измила.
Мама ме научи да вярвам в Бога:
- Моли се тая гадост да се изпере!
Мама ме научи да мисля логично:
- Защото така казвам аз!
Мама ме научи да мисля за последствията:
- Паднеш ли от прозореца, няма да те взема, като ида да пазарувам!
Мама ме научи на издръжливост:
- Няма да станеш от масата, докато не си изядеш всичко!
Мама ме научи на причинно-следствените връзки:
- Ако не престанеш веднага да ревеш, ще те напляскам!
Мама ме научи да не завиждам:
- По света има милиони деца, на които не им е провървяло така с родителите, както на теб!
Мама ме научи как да пораста:
- Ако не ядеш зеленчуци, няма да порастеш!
Мама ме научи да гледам смело в бъдещето:
- Почакай само, като се приберем, ще си поговорим!
Мама ме научи на основите на самолечението:
- Не си криви очите, ще останеш кривоглед цял живот!
Мама ме научи на телепатия:
- Облечи си якето, знам че ти е студено!
Мама ме научи на основите на генетиката:
- Метнал си се на баща си целия!
Е, щом ме питаш как съм, ще ти кажа,
за ужас на мнозина съм добре,
решили от мечти да ме откажат,
ще ги откажа от отровни бесове.
Те духом се опитват да ме смажат,
духът ми е свободен да лети,
отива до мечтите ми, разказва,
след туй при мен се връща, пак лети.
Високите поглеждам от високо,
напук на тях и средния ми ръст,
опитват се дори да ме прескочат,
не могат, лазят, почват да пълзят.
Попаднали в брътвежите злочести,
омесени във собствен сос и жлъч,
обсебени от завист нечовешка,
раздирани от мисълта за мъст.
Е щом ме питаш как съм, вече знаеш,
че всеки ден воювам с бесове,
победите отдавна не ме радват,
Разбра ли… аз съм дразнещо добре!